Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (9)

Глава 9

Към 03:50 бяхме почистили района и Джон Сътър тръгна обратно за Рейн-Майн към 03:55, с АВУ, скътани на сигурно в тройно заключена каса, а двата мерцедеса на руснаците допълваха конвоя. Каза, че щял да се отърве от труповете някъде между тук и казармите, след като свали пръстови отпечатъци, и щял да захвърли и колите — след като провери регистрационните им номера и други данни за мен. Не можеше да се появи с всичко това в Щутгарт: твърде много въпроси от шибаняците и твърде малко отговори от полковник Сътър и неговите стрелци.

Е, горното сега си беше изцяло негов проблем. И тъй като Джон ми изглеждаше изобретателно копеле, знаех, че ще намери подобаващо решение.

След като тръгна, аз с моите момчета поостанахме достатъчно дълго за бързо почистване. Не можехме да скрием всички улики за случилото се, но направихме достатъчно, за да затрудним всеки освен най-усърдните професионалисти.

Преди да си тръгне, Джон ми напомни, че генерал Крокър беше пожелал аз да придружавам всички открити от мен стоки обратно до Рейн-Майн. Напомни ми също, че Иймън Демона настояваше за незабавното ми явяване в Лондон, в службата на главнокомандващия Военноморските сили на САЩ в Европа.

Дадох двойно отрицателен отговор. Знаете вече какво мисля за Иймън — шибан неебаващ се командващ офицер. Значи разбирате, че в никакъв случай нямаше да му позволя да разбере какво правя и да го оставя да ми се бърка в работите или да прави и по-лоши неща.

Не — трябваше да се добера до Дюселдорф. Имах работа за вършене, както и бира за пиене и хора за убиване. Затова точно когато черното нищо на нощта се метаморфозира в чудния черно-пурпурен цвят, който човек може да види само ако е далече от града с неговото натриево-наклонена черта-халогенно-наклонена черта-флуоресцентно осветление, разбрах, че е време да поемам по пътя.

И точно когато Хюи Бебето завъртя стартера и нашият дизелов мерцедес заработи с тракане, чух онзи побъркан за катерички петел да пее „Кур-цуни го“ с пълна сила и забелязах как една лампа се включи в къщата от другата страна на полето толкова бързо, че направо си беше като шибан условен рефлекс. Понякога, приятели, мистър Мърфи стои настрана достатъчно дълго, за да можете вие и вашите или аз и моите да си свършим работата.

 

 

Към 09:30 бяхме взели душ и се бяхме почистили (Господи, колко хубаво ми стана, като махнах кравешкото лайно от брадата си). Към 10:00 закусихме, освободихме стаите в пансиона и отново поехме по пътя. Направихме някои маневри за убягване просто защото пак ме обзе онова неприятно чувство, че някъде и някак ни наблюдават. Но след като не установи нищо нередно, нашият конвой се насочи на север.

Да не обсъждаме темата прекалено много, но да, разбирам, че председателят ми беше казал да бъда „стелт“, а не го сторих. И да, категорично искаше голямата ми словашка зурла да не се завира около Дюселдорф — а аз се движех Дюселдорфопосочно. И да, знам, че ми беше забранил да изпълнявам операции от типа „ако няма други заповеди“ — и точно това правех.

Но знаех, че онова беше тогава, а това — сега. И тъй като Иймън Демона беше решил да навира чипия си ирландски нос в моите работи, не ми оставаше избор. Освен това единственият начин да стигна до дъното на този трънлив проблем с откраднатите АВУ беше, като застана срещу него лице в лице: т.е. в Дюселдорф.

Трябва да знаете обаче, че прякорът на Дюселдорф е „най-дългия бар в света“. Това е така, защото градът е световноизвестен със своите дузини пивоварни за Altbier и тяхната прекрасна продукция. (Известен е още с уникалната си, люта senf, или горчица, но слава богу, не е известен като най-дългия хот-дог в света.) Пиенето и храната обаче не бяха причината да тръгнем за там. Отивахме в село Дюсел, защото там ивановците бяха купили скъпите си дрехи в определен магазин на улица „Шадоу“. Отивахме, защото там имаше един телефонен номер от ръката на мафиоза, който исках да проверя. Отивахме там, защото Дюселдорф беше местонахождението на главната кантора на „Бек Индустри“. И отивахме, защото там имаше дискотека на име „Die Silbermieze“ където „der winzig“^[1] бивш агент на ЩАЗИ Хайнц Хокхайзер каза, че намерил един кокаиноман на име Франц, който обещавал джобни ядрени бомби. Но преди всичко това трябваше да се обадя по един телефон и да се видя с един човек.

 

 

Накарах Хюи Бебето да спре на отбивката при Вайлерсвист, по средата между Бон и Кьолн, за да се обадя от анонимен монетен телефон. Момчетата дозаредиха колите, а после отидоха да източат гущерите и да кльопат сандвичи с кренвирши и сирене (как е възможно все да са гладни?) Докато вършеха всичко това, аз се измъкнах, намерих телефон, обарах се, извадих ръка, пълна с дребни, и измъкнах парченце салфетка от портфейла си. Набрах надраскания върху нея номер, пуснах необходимия брой монети в цепката и изчаках телефона да издрррънчи.

Той направи това ein, zwei, drei, vier^[2] пъти. И тогава един дълбок басов тевтонски глас изръмжа:

— Hallo — Ja?

— Achtung! Du Scheizßkerl! Ей, да ти го начукам, куродъх педал такъв! Bist du оня надут нацистки майкошибан минетчийски гноемъд шваба, с кой аз шпрехен?

В ухото ми избухна смях като експлозия.

— Да ти го натаковам и на теб, и на всичката онази конска пикня, която наричаш бира в забравената си от Бога страна, голям американски заднико.

Чух го да слага длан върху слушалката и да лае нещо на картечен немски. След това:

— Отдавна не си се обаждал, Прогнили Ричард. Какво става, по дяволите? Толкова известен ли стана, че вече не ти се иска да се обаждаш на старите си приятели, а?

Прав беше, разбира се, че не му се обаждам. От години не сме разговаряли по моя вина. Но познавам Фредерик Колер, откакто бях още попова лъжичка-мичман в „ТЮЛЕН-Група 2“, а той — лейтенант в Бундесвера, наел се в двегодишна програма за обмен с Kampfschwimmers, звеното плувци-бойци от швабските ВМС. Издигнахме се нагоре в званията приблизително с еднаква скорост, доста бърза, бих добавил. И тъй като Фред винаги проявяваше напрегнат интерес към това да убива враговете си преди те — него, насърчавайки сплотеност на групата в годините на офицерството от типа „moi, аз и само аз“, пиенето на бира, гълтането на шнапс и гоненето на катерички (не винаги в този ред), обучавахме мъжете в групите си за ВОЙНА и за ядене на змии, въпреки че той беше от армията, а аз — от ВМС и независимо от онова, което би се харесало на силните на деня.

Веднъж — в онези дни бях само старши лейтенант — дори успяхме да докараме тридесет от неговите стрелци-парашутисти от базата им в Централна Германия в моята оперативна база в Сейнт Томас на Вирджинските острови за едномесечни съвместни операции. През тези четири седмици сигурно сме изразходвали повече муниции и пластичен експлозив, отколкото армията харчи за цяла година. Взривихме толкова коралови рифове, че местните прегръщачи на дървета сигурно са получили удар с летален изход. Упражнявахме се в подмолни нападения над базата за подводници. Освен това ловяхме с харпуни риба и слагахме мрежи за лангусти, като си ги печахме на плажа в акомпанимент на огромни количества бира „Ред Страйп“ и чашки местна бяла мълния или грапав като едра шкурка ром с алкохолно съдържание 70%, познат като „скрийч“^[3].

Към края на месеца се бяхме научили да работим като смесен екип, нещо, което би било полезно, ако се наложи заедно да тръгнем срещу Съветската мечка. Разбира се, успяхме също да запишем и много часове за обичайните неограничени по време обиколки за скрепване на мъжката дружба чрез побоища и маратонски сесии на гонене на мацки по местните клубове и дискотеки.

И за да е сигурно, че няма да скучаем, се водеха битки с путьовците от бюрократичната система. Разбира се, в Пентагона усетиха какво съм направил (така бях уредил нещата, че ВМС да платят за билетите на Фред и хората му). Някакъв моливаджия от Вашингтон се опита да ме прати на военен съд. Когато Министерството на отбраната в Бон разбра, че Фред е пратил тридесет стрелци в тропиците, без да каже „бите“^[4], опитаха да му направят същото. Но каквито сме си хлъзгави копелета, се измъкнахме и останахме незасегнати. Да, такъв си беше. Точно като мен.

Но Фред, за разлика от moi, беше успял да оживее и процъфти в системата. След онзи случай с Kampfschwimmers се върна в истинския си дом: командването на парашутните войски към Бундесвера, където като полковник водеше бригада. Сега Фредерик Колер, вече еднозвезден генерал, отговаряше за онова, което в Германия определяха като най-новата антитерористична група, Kommando Spezialkräfte или KSK. За първи път чух за KSK малко след създаването й миналата година. Малка част беше — само 120 стрелци. И гадна: мисиите на KSK бяха инициативни, а не обратното. Обучаваха се непрекъснато. Те бяха ловци-убийци, натоварени със задачата да неутрализират опозицията, а не да вземат пленници.

Според свръхвисокопоставения Християнин в действие, който ме информира за някои от тайните на KSK (ще му сложа псевдонима Джим Уинк, за да е сигурно, че в индекса към тази книга ще сложат звездичка до името му, защото истинското му име, каквото и да е то, не е Джим Уинк), групата на Фред беше съставена по модела на „14 разузнавателна рота“ — свръхсекретната британска група, посветена на антитерористични занимания в Ирландия. Как така, бях попитал. Е, Уинк каза, че, първо, KSK е съставена от подмолни оператори и командоси от тип „специални войски“, точно както английската група. Второ, имаха свободата да използват всички германски средства „в помощ“.

Мразя апаратчикоговора.

— Кажи го на английски, моля те, Шишко.

— Могат да си вземат почти всичко, което поискат, от министерствата. Разузнавателни данни, комуникации, всичко. И да ползват съоръжения в Берлин и Бон, за да доизкусуряват мисиите си. — Уинк замълча достатъчно време, за да дръпне голяма глътка бира „Корона“. — Знаеш ли какво означава това за мен? За мен означава, че са влизали в правителствените служби, за да гепят каквото им трябва. Искам да кажа, че аз бих направил точно така.

Прав беше, разбира се. Той е оператор и разбира от тези неща, защото ги е вършил достатъчно. Аз бях правил същото като командир на „Червената клетка“. Една нощ отмъкнах толкова досиета, колкото да напълниш една лайнарка, от Военноморската следствена служба, когато имах за задача да проверя охраната на Военноморската корабостроителница във Вашингтон. Задигал бях много повече неща от други инсталации — всичко, от оръжие и муниции до оборудване, папки с разузнавателна информация и други оперативни материали. Не мислете за това като за кражба. Гледайте на него като на творчески начин за подобряване на оперативните си способности.

Когато за първи път научих за създаването на KSK, бях чул слухове, че групата има антитерористична мисия и е разположена около Бон, в същия голям изолиран комплекс. Според Уинк грешах за първото, но имах право за второто.

Уинк, с когото съм работил още от времето, когато водеше една черна програма от Белия дом преди години, се беше върнал от шестседмичен престой при Фред и хората му. Споделял беше с тях най-новото в тактиката на комуникационното и електронното разузнаване. От своя страна командирът на KSK, Фред, му беше позволил да надникне в оперативните способности на групата. А и вечер му давал някои разяснения относно консумирането на бира (не че Уинк не ги знаеше).

Както и да е, двамата с Уинк се бяхме попретоварили с клюки и бира „Корона“ около три седмици преди да хвана самолета за „Куз Емек“. Дал ми беше телефона на Фред по памет, както и продължителен монолог (МНОГО бира беше пил) за явните, секретните и тайни умения на групата.

Позволете да се отклоня тук достатъчно, за да обясня няколко основни момента за събирането на разузнавателни данни. В Конгреса аргументират нуждата да намалим обучението в армията и сред разузнавателните кръгове. Онова, което Конгресът вероятно не разбира, е, че чрез такива дейности можем да събираме информация от жизнена важност за нашата сигурност, както и да подаваме добри указания на съюзниците си.

Когато тюлени от „ТЮЛЕН-Група 4“ обучават венецуелци или колумбийци за борба с размирици или тюлени от „Група 8“ работят с елитни военни групи от Африка като част от програмата СКОРН^[5] на Пентагона, те ги обучават как да патрулират, как да правят засади и как да разпитват. Но не го правят съвсем като нас. Освен това си водят внимателно бележки за чуждите групи, за офицерите им и за уменията им, а тези бележки се предават в разузнавателната служба на Министерството на отбраната, когато групите се върнат. Отразяваме силните и слабите им страни, правим личностни оценки, съставяме схеми на щабове и инсталации. И така, ако някога възникне необходимост — например преврат, възкачил на власт враждебно правителство, — „ТЮЛЕН-Група 4“ или „Група 8“ биха могли да действат срещу обучаваните от тях хора и да ги изтребят. Или пък могат да се върнат, за да работят с офицерите и хората, които познават, и да им помогнат да подготвят партизански операции срещу лошите.

От своя страна Агенцията изпраща експерти, които помагат при разработването на антитерористични програми навсякъде по свободния свят. Но докато обучават и консултират, те събират и разузнавателна информация, за да добием по-ясна представа какво правят съюзниците ни, какви са способностите им и как смятат да действат в кризисни ситуации.

И така Уинк, наблюдателен тип с фотографска памет и няколко десетилетия теренен опит, се прибра с много повече информация за KSK, отколкото Фред би искал. Например Уинк каза (сторило му се странно отначало, докато загрял какво става), че KSK са напълно изолирани. Всичките й комуникации се следели. В казармата нямало обществени телефони. Хората дори нямали право на клетъчни телефони. А и контактът с външния свят бил ограничен.

— Приличаше съвсем на онези шибани южноамерикански групи за борба с наркотрафикантите, които финансирахме от ЦРУ — обясни Уинк. — От онези, дето толкова силно се притесняват за оперативната сигурност, че цялата шибана група е в изолация и няма никакви комуникации, и само един-двама от най-старшите хора знаят каква е задачата преди да са се качили в хеликоптерите.

Освен това, независимо че опитвали да крият много от хората на KSK, той успял да се измъкне достатъчно дълго време от пазачите си и да види, че някои от операторите на Фред приличат на скинари, други пък имали от онези татуировки, каквито предпочитат байкерите, а пък други можели да минат за най-обикновени, ежедневни германци.

Значи KSK не била военна група в конвенционалния смисъл според Уинк. Тя била нещо по-различно. Точно както 14-та разузнавателна рота беше различна.

— Тези момчета ще работят сред германското общество — каза. — Е, разбира се, че изтъкват военното: спасяване на заложници и контратероризъм е явната причина за съществуването на KSK и точно това човек вижда в базата им. Това е и което Фред иска да се вижда — хеликоптерите, стрелбището и всичко останало. Но казвам ти, Дики, през последните дванадесет години съм работил по шест големи и сложни черни операции и Фред е структурирал KSK почти както онази операция, която нарекох „Небесен кон“.

Нямах разрешението да знам за „Небесен кон“, но навремето имаше много СЛУХРАЗ и информация, затова можех да се досетя за какво става дума.

— Не беше ли това операцията ти в Йордания под прикритие на Кралската йорданска полиция? Когато изгради диверсионна група от 14-та рота за навлизане сред палестинските терористични клетки?

Очите на Уинк се разшириха над чашата с бира.

— Не мислех, че знаеш. Както и да е, KSK са изградени… все едно виждаш по-голяма, по-сложна и по-изтънчена версия на потайната разузнавателна група, която обучавах в една безименна арабска страна — каза той, пресуши бирата си и се усмихна палаво, — разположена някъде между Сирия, Ирак, Саудитска Арабия и Израел.

Записал си бях номера на Фред, наврял информацията в портфейла и забравил за нея — до миналата вечер. Надявах се, че просмуканият от бира мозък на Уинк не беше загубил способностите си и с удоволствие установих, че е точно така.

 

 

Отърсих се от миналото и се заех с настоящето.

— Прав си, Фред… извинявай. Животът стана шибан — и както обикновено, шибаният аз съм.

Той избухна в смях.

— Виждам, че все още си свенлив с думите, Рийкард — произнесе той името ми като немец.

— Jawohl, mein Brigadengeneral.^[6]

Отново се засмя:

— Und тъй като си на телефона и тъй като връзката е като от телефон наблизо, кажи какво искаш от мен.

Проницателен шваба е този Фред и както казах, знаехме се още от времето, когато Христос е бил готвач.

— Мислиш ли, че се обаждам само защото ми трябва помощта ти? Може би просто съм в града и искам да опитам местната бира.

Настъпи тишина. След това гласът му отново се чу, но този път със сериозна нотка:

— Честно, Ричард?

— Разбира се.

— Смятам, че става дума за първото, а не за второто — каза. — И двамата знаем, че се занимаваш с неща, за които аз най-малкото не желая да говоря по този телефон.

Кучи син.

— Und — продължи — смятам, че точно сега имаш нужда от известна помощ и че мога да ти я предложа.

КУЧИ СИН. Отговорих утвърдително. Нямах причина да не го сторя, защото това си беше самата шибана истина.

— Осфен тофа — продължи той, — донесено беше до мое внимание, че напоследък се извършват доста напрегнати действия в… — прекъсна и го чух отново да слага ръка на телефона и да лае няколко заповеди — в някои области от, да кажем, общ интерес.

— Имаш право, Фред.

Определено добре познаваше моя проблем, или поне изглеждаше така, без контекст.

— Ja, знам, че съм прав. — Засмя се приятно. — Затова съм Brigadengeneral.

Такива са си германците. Все го увъртат. Погледнах си часовника.

— Е, Фред, аз съм на път за Дюселдорф — казах. — Та си бях помислил да ти се обадя и да се видим за няколко часа. Да поговорим за някои неща.

— Ще се радвам, Рий-кард.

— Необходимо е само да ме упътиш. Говори се, че напоследък си под карантина — настрани от другите.

— О, Ja? И кой казва това?

Настъпи нова пауза с нова длан върху слушалката. След това:

— Виж какво, Ричард. Следвай онази лимузина БМВ, която току-що спря до твоя — замълча, докато някой му говореше нещо — стар черен мерцедес, и тя ще те доведе при мен.

Извърнах се и погледнах към колите на паркинга. Едно огромно беемве седан модел 7000 с четири врати и половин дузина антени от багажника беше спряло до моите коли. Вгледах се по-внимателно и забелязах на предните му врати отвори за цеви. Иззад мътните тъмносиви стъкла на прозорците шофьорът присветна три пъти с фаровете.

— Дяволите да ви вземат, шваби с швабите, доста бързо пипате — казах му.

— Ja — отговори той небрежно. — Това е, защото сме шваби, а да не споменавам факта, че напоследък сме снабдени с една Amerikaner система за глобално позициониране, включена към една нова, компютризирана система за проследяване на телефонни обаждания, с любезното съдействие на вашето Zentral^[7] разузнавателно управление.

Отново избухна в смях.

— А сега затвори телефона, Ричард, и следвай беемвето. Ще се видим след осемнадесетина минути, ако можеш да не изоставаш.

 

 

Не можахме да не изостанем, разбира се, и затова моят двуавтомобилен конвой измина за двадесет и пет минути тридесет и шестте километра на юг от детелината, после на запад, докато стигнахме до малко село на име Гемюнде. Оттам беемвето зави по еднолентов неасфалтиран път, който се виеше по дълго дере, заобиколено от двете страни от гъста борова гора. След три километра стигнахме до четириметрова ограда с бодлива тел отгоре. Отвътре — две охранителни полоси по пет метра широки и със свежо разровена пръст, успоредни на десетметрова полоса с пръст на бучки — се виждаха датчици на мултисензорни системи и мини. Промъкнахме се през поредица от блокади, разположени така, че да принудят автомобилите да лазят, и спряхме пред един портал с електрическо управление, охраняван от взвод часови с готови за стрелба автомати. Порталът се отвори с доловимо жужене. След това, преди да минем навътре, двама много ефективни хора от охраната провериха документите ни. Докато двигателите работеха на празен ход, направих бърза оценка на целта и открих още два охранителни взвода, добре маскирани и с тежко автоматично оръжие в засада. Тези хора се отнасяха сериозно към охраната си.

Продължихме още два-три километра и излязохме от гората на широка, покрита с трева равнина. Пред себе си виждах няколко хеликоптерни площадки, ограничени с лампи за кацане. Три тъмнокафяви, необозначени хеликоптери „Пейв Лоу“ CH-53 седяха като злокобни буци на фона на изумруденозелената трева. Зад тях, наредени в нещо като ромб, седяха шест „Литъл Бърд“ MH-6, също без обозначения. Зад хеликоптерите, добре скрити, но все пак видими за опитните ми очи, се намираха надземните кранове към групата резервоари, очевидно заровена някъде зад хеликоптерите. Точно както беше казал Уинк: очебийно слагаха акцента върху войната със специални методи.

Дясно на борд от мен имаше бараки, складове и други съоръжения за съхраняване на вещи и за обучение. Ляво на борд имаше три футболни игрища, добре поддържана писта от сгурия, и голям груб квадратен навес, под чийто кафяв покрив от кедър стояха половин дузина гладиатори за упражнения и огромна купчина тежести, наредени прибрано по поставките. Отвъд хеликоптерите се издигаше огромен насип и дори през стъклото на колата и музиката от друго поколение, каквато слушаше Хюи Бебето, чувах пращенето на изстрели от малокалибрено оръжие. Разбира се, не можех да огледам всичко, но от малкото, което ми се позволяваше, виждах, че тук май са съвсем независими. Точно според описанието на Уинк.

Заобиколихме хеликоптерната площадка, минахме край високия насип и излязохме на едно разклонение на пътя. Хюи Бебето последва беемвето, което зави дясно на борд. Прекосихме малко мостче, под което бълбукаше бурно поточе, преминахме няколко тесни завоя, с които пътят заобикаляше половин дузина възлести дебели дървета, сигурно по на двеста години.

След около половин километър излязохме от зелената гора в едно открито място. Триста метра по-нататък единствената лента на пътя спираше до външния край на широк двор, покрит със светъл чакъл и разширяващ се ветрилообразно пред изискана, напълно реставрирана каменна къща от осемнадесети век. Къща! По дяволите — това направо си беше шибана БОГАТАШКА ВИЛА. Построена беше във френски стил — свидетелство за голямото френско влияние върху Германия от осемнадесети век. В края на краищата именно френският философ Волтер е бил най-влиятелният учител, който големият Воин и крал Фридрих Велики е имал някога. Волтер дори посветил младия пруски принц в идеите за милосърдния деспотизъм — по една случайност, точно тази е концепцията на моето командване на собствените ми бойци. О, аз съм истински милосърден шибан деспот, повярвайте.

БМВ-то сви към оградата от ковано желязо със златисти шипове върху триметровите колове и сложни усукани гирлянди на нивото на земята, обикаляща дясната страна на двора. Спря до един двоен портал. Шофьорът трябва да беше натиснал някакво електронно устройство, защото тежките порти се отвориха и беемвето се изгуби зад голямата къща.

Докато наблюдавах как вратите се затварят, Хюи Бебето зави до предната врата на къщата, украсена с колони и навес, спря и угаси двигателя. Втората кола направи същото. Измъкнахме се и се заоглеждахме възхитени.

А имаше доста за възхищение. Изцяло ръчна каменната зидария. Дълги, многокрилни прозорци към двора с дръжки от излъскан до блясък месинг. Покрив от керемиди със сложна и подобна на миди форма. Самата предна врата беше изкусно изработена с резбовани барелефни соколи около герб със сабя, прекръстена върху средновековен боздуган, обвити с бръшлян. Вгледах се пак. Господи, шибаната врата представляваше цяло парче дърво. Сигурно тежеше към сто килограма. Прокарах ръка по хладните, стоманеносиви камъни на къщата, огледах как са поставени прозорците и проверих подхода към вратата. По дяволите, камъните на къщата сигурно са половин метър дебели от земята чак до покрива. Отстъпих назад за малко аритметика наум. Щеше да ми трябва пластичен взрив колкото един товар с лайна, за да съборя тази сграда. Да, стабилно са строили навремето.

След това вратата се отвори и Фред излезе, хвана ме в големите си ръце и ме завъртя.

— Will’kommen, lieb Richard!^[8]

— Да ти го начукам, куродъх шваба…

Прегърнах го в отговор, след това се освободих от захвата му, отстъпих и го огледах добре.

Почти не се беше променил — метър и осемдесет кинетична, навита като пружина енергия. Може би беше малко понапълнял около кръста и посивял отстрани. Но пък не сме ли така всички — без moi, разбира се? Фред все още имаше адски мускули. Носеше бледата си камуфлажна униформа с отличителната шарка от пръски черно, кафяво, охра и сиво и навити ръкави на мръсносивата риза, за да подчертае бицепсите си. Огромният гръден кош, вратът и раменете свидетелстваха за доста работа на гладиатора. На пагоните на раменете му се виждаха генералски звезди, а черната барета се украсяваше от емблемата на KSK, или за такава я помислих.

Погледнах спокойните му сиви очи и вдигнах ръка на ниво на рамото си. Той я пое, какъвто си е гладиатор, и по правоъгълното му лице се разля усмивка.

— Отдавна не сме се виждали, прогнили Ричард — каза, като отмести ръката ми и отново ме грабна в мечешката си прегръдка. — Прекалено отдавна, мамицата му.

 

 

Покани ни да влезем, обясни набързо кое какво е като за бедни туристи и след това нареди на един сержант да заведе момчетата на обяд, последван от бърза разходка из поделението. Ние двамата седнахме в огромната официална зала за вечери в къщата, превърната от Фред в офис/оперативен център/страхотна стая. Седяхме един срещу друг на малка, кръгла, богато украсена средновековна маса и консумирахме многобройни литри от местната Altbier, наречена „Хаймбахер“. Върху друга маса за сервиране седеше сребърен поднос с купчина домашни наденици и огромни, кръгли филии горещо печено свинско, голяма червена зелка и кошница с капак с купчина хрускави, топли хлебчета.

Вдигнах тост с отличната Altbier.

— Хубаво е тук — казах.

Около очите му се появиха бръчки от усмивката.

— Ja — рангът има своите предимства, Ричард.

Поклатих глава утвърдително.

— Да, виждам го.

— Общо взето, животът е доста хубав. Почти колкото по онова време, когато търсехме девственици из Вирджинските острови.

— Пък и не намерихме много, даже никакви истински шибани девственици, макар и адски много да търсихме, а?

— Да — разтърси се от смях той. — Така е.

Фред натисна някакъв бутон на пода. Един сервитьор в зелена униформа се появи през скрита в стената врата и почисти чиниите, докато чакахме мълчаливо.

След като сервитьорът се оттегли така тихо, както се беше появил, Фред пресуши бирата си, бутна стола си назад от масата и стана, наля си нова от десетлитровата бъчонка на масата за сервиране, а после се обърна към мен. Изражението му беше сериозно. Няколко секунди издаваше звуци хмм и мм и се поклащаше на пети и пръсти, както понякога са склонни да правят генералите, а после проговори:

— Имаме общи проблеми, аз и ти, Ричард.

— Общи проблеми — повторих. Вижте, Фред ми е стар приятел. Но моята работа си е МОЯ и — затова щях да го оставя първо той да говори, за да видя какво знае и какво иска.

— Ja, проблеми — повтори.

Прекоси голямата стая, за да отиде до сейфа за документи зад бюрото му.

— Както ти е известно, KSK има — замълча, за да намери подходящата дума — задължението, мисля си, да се бори с тероризма в областта на онова, което наричаме ОМП — оръжия за масово поразяване.

— Така е.

— Чувал си го, нали?

— Това са слуховете из Пентагона.

— Пентагона.

Изгледа ме така, сякаш не ми вярва.

— И? — попита и изчака да отговоря.

Аз реших да не отговарям и настъпи така нареченото тежко мълчание.

— Ричард — каза, — хайде да не си играем. Отдавна се познаваме.

Имаше право.

— Окей, Фред. Казваш; че двамата имаме общи проблеми. Защо не ми кажеш какви са те.

— Добра идея, Ричард. Би трябвало… — започна да търси правилния израз, но се отказа. — Karten aufdecken, да сложи карти една до друга.

Фред ми обърна гръб. Като криеше от мен електронния циферблат на сейфа, набра комбинацията за отваряне. Ключалката щракна и се отвори. Той завъртя голямата дръжка, която изтегляше заключващите болтове, дръпна дебелата, изолирана стоманена врата и извади отвътре дебела папка. След това изпълни процедурата в обратен ред, заключи вратата и провери отново дали е наистина заключена.

Донесе папката и я разположи на масата пред мен.

Протегнах се и я отворих. От лявата й страна се намираше дебело тесте документи. Разгърнах ги. Имаше записи, по всяка вероятност на телефонни подслушвания. Имаше копия на товарителници. Имаше банкови сметки. Имаше записки, счетоводни документи и писма. След това разгледах дясната страна на папката. Под един лист се криеха дузина преснимани на ксерокс снимки от разузнавателни наблюдения. Прелистих страниците. Отначало не разпознах нито един от наблюдаваните. Но в края на папката имаше няколко познати лица — дори изненадващо познати. Искате пример за изненадващо познат? Окей: към мен гледаше лицето на починалия и неожален принц Халед. Това ме сепна.

Почуках с пръст зърнестата снимка.

— Това е Халед бин Абдуллах.

— Ja — каза Фред. — Халед.

Поклати глава.

— Кофти копеле е.

Слабо го каза.

— Кога е правена снимката?

— В началото на миналата седмица в Дюселдорф — отговори Фред.

Значи тук е бил изчезнал Халед. И беше успял да стигне от Дюселдорф чак до Сардиния, преди да успеем да се докопаме до следите му.

Но защо Халед се е излагал на опасност да идва в Дюселдорф? Той вече е имал обещанието за американската преносима атомна бомба от Хайнц Хокхайзер. Не искаше да купува още — или поне така знаехме от своето разузнаване. Отговорих си на този въпрос, като видях следващата снимка. Отново Халед. Но сега с него имаше двама души.

Разпознах единия: белязаната мутра на Франц Улрих се взираше в пространството с внимателни очи и вдигнати антени, сякаш е открил, че нещо не е както трябва. Халед, без да забелязва това, беше потънал в разговор с друг човек, чието лице не познавах.

Посочих висококонтрастната черно-бяла снимка.

— Кой е този?

— Хм? Този човек се казва Лотар Бек — отговори небрежно Фред. Изгледа ме напрегнато, за да прецени реакцията ми.

Запазих ein pokergesicht — непроницаема гримаса на покерджия. Но вътре в себе си крещях: „Бинго! Шестица от тотото! УРА!“

— Тази снимка в „Silbermieze“ ли е правена?

— Да. — Сега беше негов ред да запази pokergesicht. — И откъде би могъл да знаеш това, Ричард.

— Умея да гадая — отговорих.

— Ричард, die Karten aufdekken, нали?

Смених темата.

— Какво знаеш за Франц Улрих сега?

От лицето на Фред разбрах, че не харесва Франц Улрих повече, отколкото аз.

— Не опитвай да сменяш темата, Ричард. Искам да разбера за „Silbermieze“.

Тъй като седях с дебелата петнадесет сантиметра папка от най-секретните му документи, реших да му позволя да надзърне в моите карти. Дадох бърз доклад за Халед и Хайнц Хокхайзер. Казах му за двете атомни устройства, които взехме, включително за подробностите относно ивановците, които бяхме очистили.

Лицето му стана сериозно.

— Каза ли, че имаш пръстовите им отпечатъци?

— Не, но мога да ги взема.

— Gut. — Започна да барабани с пръсти по масата.

— Питаш за Франц Улрих значи — каза.

— Ja — отвърнах. — Какво се говори?

— Има приятели по високи места — започна Фред. — Като Лотар Бек, за когото работи. И доколкото разбирам, има някои лоши навици. Но и ти си го виждал наскоро. Ти какво мислиш? — попита с кисела усмивка.

Е, знаете, че за единствения път от осем години насам, когато видях Франц, той премина с колата край нас на пасището. И Фред го знаеше. Мой ред беше сега да си запазя der pokergesicht. Но трябваше да питам за още нещо и го направих:

— Какво има, Фред, мамицата му?

— Казах ти, че сме германци — отговори. — Неведоми са пътищата, по които работим.

В този момент разбрах две неща. Едното беше, че всичко, което Уинк предполагаше относно KSK, се оказа вярно. Всичко тук представляваше прикритие и Фред управляваше малка, ефективна разузнавателна група под голямото, пищно украсено прикритие на контратероризма.

— Ти ме следиш — казах.

Усетил го бях още от началото на тази малка одисея. Но не беше сигурно до момента, докато Фред не се изпусна, и несъмнено го направи умишлено.

— Честно да си призная, Ричард, не искам да те критикувам, но имаш склонността да оставяш широка, тлъста следа. Лесно може да те следва човек.

Не бях съгласен и му го обясних със СНИ^[9].

Фред вдигна ръка като катаджия.

— Ричард, Ричард, става въпрос само за внимателно вглеждане. Ти имаш карта от „Американ експрес“, Ja?

— Ja.

— Und когато я използваш — каза, докато ровеше из едно от чекмеджетата в бюрото си и изваждаше няколко факса, които ми подаде, — мога да следя движенията ти.

И наистина, всичко беше тук. Касовата бележка от „Хилтън“ в Майнц. Касовата бележка от touristenpark. Сметки за бензин. Даже и храната в Басенхайм. Бях… впечатлен от Фред и страшно ядосан на себе си. Такава очевидна шибана грешка.

— Е… сега двамата знаем, че ти си тук, за да се заемеш с проблема, предизвикан от саудитския терорист, когото имам тук на снимка с Франц Улрих и с шефа на Улрих, Лотар Бек. Е, ти изпълняваш контратерористична мисия — точно каквато е моята в Kommando Spezialkräfte.

Извади друг лист от бюрото си и ми го подаде. Той представляваше копие от полицейския доклад, подписан от ченгето Брендел. Моят немски не е на необходимото ниво, но знам достатъчно, за да схвана важните неща. А важните неща показваха, че аз съм тюлен от ВМС и Брендел имаше многобройни съмнения за това какво аз и хората ми правим в точно този район, та ги записал на хартия.

— Аз също знам от прекараното заедно време какво правят тюлените и как го правят — каза Фред. — И знам, че твоето правителство има проблем с изчезнали АВУ — допълни, като произнесе съкращението като аа-пее-уу.

Понечих да възразя, но Фред вдигна ръка като полицай от пътната.

— Съобщиха го по новините — каза. — А и аз имам своите източници на информация — и при това добри източници. Затова, моля те, не ме обиждай, Ричард.

— Какво искаш да кажеш, мамицата ти — запитах с нотка на раздразнение в гласа си. Мразя да си играят с мен, а Фред почти си играеше.

Чест му прави, че го разбра.

— От самото начало Берлин искаше да те използвам като — напрегна се за необходимата дума — das Strohmann — човек от слама, чучело, зад което да се крия.

О, това ми хареса.

— Значи следиш ме, наглеждаш ме и след това изскачаш отпред в последния момент, грабваш АВУ и Берлин създава дипломатически инцидент, който му дава известен превес над Вашингтон.

— Ja, идеята беше горе-долу такава — отговори Фред със стиснати устни. Поклати глава. — Познавам те, Ричард. Работили сме заедно, а лоялността към стар другар по оръжие е нещо много основно, затова не искам да правя каквото иска Берлин и им казах за решението си преди три дни, докато ти все още беше в Майнц.

Радвах се да чуя това и му го казах.

— Но Берлин иска резултати въпреки всичко — каза. — Берлин трябва да има нещо, политически капитал за превес над американците и точно сега ядрените оръжия, за които никога не сме знаели, са чудесна валута. Аз лично пет пари не давам за тези оръжия. Студената война си беше Студена война и трябваше да сме готови да правим каквото трябва, ако Съветите нахлуеха. И двамата го знаем. Затова ще оставя Берлин и Вашингтон да си решават проблема със скритите оръжия с помощта на хората в раираните костюми, официалните обувки и неудобните колосани ризи. Но онова, другото: проблемът с Лотар Бек и Франц Улрих, и принц Халед. Потенциалната опасност от дългосрочни щети е реална. И за теб, и за мен.

— Не и от Халед. Той е мъртъв. Аз го убих.

Фред кимна.

— И прав му път. Но смъртта му не прекъсва цялата поредица от проблеми, които и двамата имаме сега. Тревожа се за неонацистите. Те се връщат, знаеш, набират хора.

— От скинарите ли?

— Понякога. Но и от други среди. Напоследък се откриват неонацисти и сред полицията — а това не е добро, Ричард. Дори в Бундесвера международните разследвания откриха няколко гнили ябълки. Само през миналата година стотици войници са уволнени тихомълком за неонацистки действия. Пък и в Бундесвера откриха няколко членове на — потърси необходимата дума — ултранационалистични военни организации.

— Като нашите откачени милиции?

— Ja.

Избарабани с пръсти по масата.

— Und аз разследвал. Тихо разследване, разбираш, и откривам, че някои от тези организации се финансират от хора, близки до Лотар Бек. Е, ние, германците, винаги сме имали онова, което вие наричате крайни групи. Отляво имаме зелените, които искат да разпуснат НАТО и да дадат военните ни тайни на всеки, който се поинтересува. Отдясно имаме хора като Бек. Но сега някои от тези откачени започват да упражняват истинска политическа сила. Освен това е трудно да се оправиш с тях, защото ръководителите им имат доста вземане-даване с определени елементи в правителството.

— Какво искат, Фред? Четвърти райх?

— Не в стария смисъл — каза. — Но има хора, които биха желали да видят германска хегемония над Европа през двадесет и първия век. Отначало доминирането ще бъде икономическо, а не politico-militar. Политическият боклук ще последва. — Отпи голяма глътка бира. — Има и други, които искат да направят нещата по обратния начин. Лотар Бек например, който иска първо политически контрол, последван от икономическо превъзходство. Чета вестници. И напоследък неговите хора по връзките с обществеността карат на високи обороти, Ричард. Бек натиска силно за политическо господство, последвано от икономическо подчинение.

— Фред, ти имаш възможност да идеш и разшириш задниците на Бек и приятелите му. Знаеш го. И защо не го направиш?

— Е, може и да имам някои възможности — на хартия. И най-добрите ми оператори да не отстъпват на никой по света. Но съществуват реални притеснения при използването на германските военни по начин, който може да бъде счетен за политически. Може и да са минали повече от петдесет години след Хитлер, Ричард, но още страдаме от последствията на нацизма.

Изгледа ме нещастно. Фред беше поставен между der Fels^[10] und der твърдо Platz^[11], и му го казах.

Той кимна в меланхолично съгласие.

— И за да станат нещата още по-трудни, накрая ми възложиха да спирам тероризма, насочен срещу чужденците — включително американци, защото терорът срещу чужденци се изпълнява от неонацисти или ултранационалисти.

Знаех какво щеше да последва: всичките проблеми, които Фред току-що ми обясни, щяха да излязат наяве.

— Und скоро, мисля. И аз убеден, че няколко души като Лотар Бек — ултранационалисти, които мразят системата, насърчаваща свободата на изразяване и демокрацията — раздухват тая каша в значителна степен.

Замислих се за сондите, за които ми беше казал Джон Сътър. Нещата добиваха смисъл.

— Тогава защо не елиминираш Бек и приятелчетата му?

— Както казах, не е толкова лесно, Ричард. Бек е влиятелен човек. Има огромна машина за връзки с обществеността, която обявява Blitzkrieg в новинарските медии. Прави бизнес за милиони марки с Министерството на отбраната. Има приятели в Берлин, които го пазят — за едни знаем, други са в сянка. Има информатори в полицията, армията и разузнаването. А така става трудно някой като мен да тръгне срещу някой като него.

Сега разбрах защо Фред е изолирал групата си. Пазеше KSK незаразена от всичко в германското общество. Точно както беше предположил Уинк, ставаше дума за оперативна сигурност.

Фред ме изгледа напрегнато.

— В Германия има проблем със сигурността. И имам задача от най-високо да го отстраня. А онези, които предизвикват проблема, смятам, са някои от същите хора, които изнамират твоите АВУ и ги продават… или опитват да ги продават.

Изпука кокалчетата на пръстите си.

— Und така — продължи той, — правя предложение. Предлагам да действаме konzertierte — заедно. Както едното време.

Замислих се над това.

— Нашите правителства имат различни планове, Фред.

— Ja, аз разбира. — Почука с дебелия си показалец върху снимката на Лотар Бек, Халед и Франц Улрих. — Но двамата с теб, Ричард; ние преследваме много еднакви цели. А и ти си външен тук. За мен може да има пречки, ограничения, спънки, ако тръгна срещу Лотар Бек. Ти обаче…

Взе моята празна халба, напълни я и ми я върна. След това напълни своята.

— Ти търсиш онези, които са откраднали твоите АВУ и искат да ги използват срещу теб. Аз трябва да открия онези, които искат да отвлекат Германия от демокрацията и да я натикат в тоталитаризма. Каня те да се присъединиш, Ричард.

Докато говореше, нещо ме удари като der Blitz aus heiterem Himmel^[12]. Всичко се връща към „Куз Емек“.

Халед е бил свързан с Франц Улрих и Лотар Бек. Нямах представа как се е завързал този възел. Но когато човек се замисли, както аз правех точно сега, всичко добиваше значителен смисъл.

Винаги бях смятал, че целта на Халед ще бъде някъде в КОНУС^[13]. Но бях забравил собствената си Божа заповед за войната със специални методи: Бях си въобгъзил. Съвсем възможно беше Халед да е планирал нападение срещу Америка тук, в Дойчланд. И в този случай терорът би постигнал две неща. Щеше да засили антиамериканската програма на Халед. И щеше да помогне при лансирането на целите на Лотар Бек за дестабилизиране на Германия.

И тогава озарението се стовари върху мен с мачкащата сила на отдавна познатия ни тон камъни. Изправени бяхме пред съвременната конфигурация на стар съюз. Оста в нов вариант. Но вместо съюз на тоталитарни задници, например Хитлер, Мусолини и Тоджо, тази нова Ос събираше международни терористи, които се съюзяваха помежду си за удобство, а не от политически съображения.

Защото сега, когато вече не обмислях гадните вероятности, разбрах, че целите на Халед не се различаваха много от тези на Лотар. И двамата искаха да разпръснат хаос и безредие. По този начин и двамата се превръщаха в танга. Е, имаха различни цели и отделни задачи точно както германското правителство в Берлин и моето във Вашингтон. Но това не означаваше, че не могат да работят заедно — точно както можехме аз и Фред, — да преследват общи цели и да донесат дестабилизация — или нещо по-лошо — в Европа.

Имаше и друго, което разбрах за несветата троица от снимката. Една проста шибана истина за Халед, Лотар и Франц. Тази истина беше, че всеки заслужаваше да умре.

Е, аз вече бях се погрижил да кача Халед на вълшебното килимче, за да полети към Аллах, за да седне от едната му страна. Сега беше време да помогна на Франц Улрих и Лотар Бек да стигнат до Валхала^[14].

Но трябваше да разбера някои неща, преди да ангажирам хората си в съвместна операция. Отпих дълго и се загледах дълбоко в очите на стария си другар.

— Виж, Фред, както каза, Берлин има своите си политически задачи във всичко това. Така е и с Вашингтон.

Фред доби мрачно изражение.

— Разбирам, Ричард, и както знаеш…

Прекъснах го:

— О, да, знам. Берлин е искал да ме използваш като шибано жертвено агне в това малко упражнение. Но честно казано, Фред, познаваш ме от достатъчно време, за да разбереш, че ми е през ръждивата пишка за политиката или политиците и със сигурност ми е през онази работа дали ще имам нова звезда на пагона. Интересуват ме само боклуците, които се опитват да продават тези неща, да изчезнат, и то завинаги. Но трябва да разбереш, че говорим за убиване на задници, които могат да ти създадат неприятности дори и след като бъдат очистени.

Наблюдавах Фред, който размисляше над думите ми и над неблагоприятните последствия. Вижте, той беше генерал. Носи звезди. Ако нещата се развият добре за него в KSK, със сигурност го очаква безгранично бъдеще в Бундесвера.

Както тъкмо бях казал, аз съм един косматогъз тюлен-полковник и знам, че никога повече няма да ме повишават. Съществувам единствено за да чупя разни неща, да убивам хора и да правя необходимото веселите мародери под мое командване да останат ВОИНИ телом и духом. Хич не ми е през онази работа дали ще нося звезди. Аз нося белези.

Но нося тези белези с повече гордост, отколкото всеки шибан адмирал с четири звезди на пагона, с пържени яйца^[15] на фуражката си — и лайна вместо мозък.

Настъпи онова, което наричаме ПШП — Продължителна Шибана Пауза. След това Фред вдигна тост с халбата.

— Разбирам — каза. — И така да бъде, Ричард.

Лицето му представляваше маска от смелост и стоманена решимост.

— По дяволите политиката. По дяволите бюрокрацията. По дяволите апаратчиците. Да пием за ВОЙНАТА — за ВОЙНАТА, която ще правим заедно.