Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (19)

Глава 19

23:40. Започнах настоящата сага преди няколкостотин страници, като обясних колко добре е, че обичам студа и мокрото. Винаги се изумявам от това, как нещата не се променят с времето. Пак мръзнех, мокър, уморен, гладен и страдащ от смъртоносна липса на катерички, като нямаше изгледи тези обстоятелства да се променят в непосредствено (а дори и относително близко) бъдеще.

Разбира се, ако тук става дума за общия поглед върху нещата, студът и мокрото щяха да са най-малките ми проблеми. Елц, която се движеше доста бързо като за малък приток на бавна река (Мозел), течеше още по-бързо сега, когато дерето се беше стеснило и подводни камъни тласкаха течението в мистериозни и потенциално опасни водовъртежи.

Бяхме се завързали в двойки плувци и започнахме бавното, но кофти плуване надолу по малкия, достоен за съжаление с дребните си размери речен бряг срещу крепостта. Кофти? О, определено беше време за Дики да върви на майната си. Вече знаете, че водата беше толкова пишкоспаружващо студена, че дори онази САП/М^[1], за която съм ви разказвал по-рано, би имала проблеми да ме отспаружи тази вечер. Не бях предвидил суровата енергия и кинетична сила на подводните въртопи, прииждания и бързеи.

Вързал се бях за Волф, който призна, че плуването не е спортът, който владее най-добре. Е, нека не се притеснява: няма вода, приятели, която не мога да прекося.

Разбира се, като казах това (дори и само на вас), Богът на Войната реши незабавно, че съм се възгордял. И както всички сме учили в основното училище, неприятното последствие от възгордяването е низвергването.

И така, тъкмо се бях потопил до кръста в бързата вода, когато върхът на дясната ми обувка се закачи между два камъка, в който момент ме удари и един подводен въртоп. Водата ме изправи, а после ме събори, като ме извъртя на 180 градуса дясно на борд, с резултата, че дясното ми коляно незабавно получи свръхразтягане по начин, какъвто природата не е предвидила.

О, аз сигурно наистина почитам и Бога, и болката, защото Той, вечно щедър, ме е дарил с многобройни остри, чести и мъчителни страдания през професионалния ми живот.

Чувствах се сякаш ме чукат отзад с остен. Не, по-лошо беше. Коляното ми се огъна настрани, после назад, а после пак настрани. Когато го стори, вече не усещах мокрото или пък студа, а само чистата бяла горещина на абсолютната, идеалната, дадена от Бога агония. Цялото ми тяло пламна. И в този момент шибаната вода ме плесна, преобърна ме, с едно подмятане ме освободи от пръстодържащия камък и ме запрати по течението напред с главата, преди да опитам да постигна нещо подобно на контрол.

Бузата ми се раздра от удар в нещо твърдо. Лявото ми рамо изпука, като отскочих от един огшибаноромен подводен камък, докато опитвах да се отхвърля в противоположна посока (или каквато и да е посока), за да опитам да коригирам проблемите си с напречната и надлъжна нестабилност. Но те не желаеха да бъдат коригирани. Раницата ми се заглави между два камъка й ме задържа под вода. Тъкмо се освободих — нелека задача, като се има предвид скоростта и силата на течението, — когато се откачи ремъкът на автомата ми. Дръжката ме прасна в бъбрека и изкара и малкото останал въздух от белите ми дробове. Вдишах вода — мааамка му, — насилих се към повърхността достатъчно време, за да поема колкото можах по-голяма глътка въздух в тези обстоятелства, след което се претърколих в бурната вода и се спуснах след автомата си (в никакъв случай не можех да го загубя тук и сега), и успях да стисна ремъка точно когато шибаният автомат изчезваше от обсега на ръката ми.

И тогава… и тогава въжето около кръста ми внезапно се изопна и спрях рязко. Успях отново да изляза на повърхността, като кашлях, в тесен процеп между два гадни на вид плоски камъка. Дръпнах автомата и го освободих изпод нещото, в което беше се закачил, придърпах го и го стиснах здраво. Три метра встрани от мен Волф, чиито зъби тракаха толкова силно, че се чуваха над шумния бяг на водата, ме издърпа като риба, сложи ме посред един бързей, отдели ме от оръжието и прокара ръце по пулсиращото ми коляно.

— Ist nicht kaput — беше присъдата. — Не е счупено. Но не е gut, Дики — каза той със странно неодобрение, предвид обстоятелствата. — Du bist der Kampfschwimmer. Ich^[2] — спря и направи имитация на ръце на шофьор на състезателна кола върху волана.

Изповръщах двеста-триста грама вода, свих коляно по начина, по който е предвидено, и се замислих да му кажа, че може би тази вечер трябва да си сменим специалностите. Но беше късно, а ни чакаше работа. И така, праснах го по рамото, казах му едно сърдечно „да ти го начукам“, наметнах отново автомата, проверих и препроверих ремъците по себе си, убедих се, че раницата не е протекла отникъде, след което се изтърколих обратно във водата със стенание. Или както обичаше да казва неправилно предишният тъп редактор:

— Никаква болка… никаква болка.

23:46. Преминахме под оранжевото одеяло на натриевите лампи от крепостта, които къпеха дерето. Бавно, бавно излязох на земята, като костенурка се покачих на стръмния каменен бряг, отвързах въжето от кръста си, преместих автомата, лекичко сложих пълнител, плъзнах затвора напред, претърколих се по гръб, изпълзях много, много внимателно под навитата на спирала остра като бръснач тел, която минаваше успоредно на реката, и заех отбранителна позиция в сянката на една скала. Дясно на борд от мен Волф повтори движенията ми.

Чувствах се полумъртъв, а още не бяхме започнали сериозната част на тазвечерното забавление. Но вижте, това им е различното на тюлените. Вземете рейнджърите. Не искам това да прозвучи като неуважение, но те се возят на самолет, скачат и превземат целта. Или „Делта Форс“ — също, не става дума за неуважение. „Делтите“ се возят на самолет до мястото за навлизане, спускат се бързо по въжетата и превземат целта.

Нека сега видим тюлените. Ние прекарваме десет дни натъпкани в шибана подводница, като се редуваме да спим върху шибани торпеда и вземаме душ през три дни, след това трябва да излезем в океана, който е гаден и студен (заедно с всичките кофти фактори, водещи към натаковане от козел, типични за такова излизане). После, ако не сме се утрепали по време на излизането, натоварваме бойното си оборудване и плуваме две мили под вода до определена точка на някаква карта. И сега, когато сме напълно изтощени (както си спомняте от началните сцени в тази книга, плуването на дълги разстояния с бойно оборудване не е лесно), трябва да се покачим по покрита с лед нефтена кула или да изпълним друго подобно, вцепеняващо тялото, омаломощаващо и евентуално носещо смърт упражнение. И тогава, след цялата тази наситена на мърфи-фактори полова предигра, чак тогава почваме да завладяваме целта и да очистваме лошите.

Да, и точно така ставаше и в настоящата ситуация. Ние бяхме изтощени. Скапани. Стресирани. А още не бяхме и на половината път до момента на очистване на лошите.

Малката бира и Макс пилотът пристигнаха тридесетина секунди след нас с Волф. Откачиха се и изпълзяха под телта към флангова позиция на еднометровия бряг. Фред и Вернер се изтърколиха на брега. След това Пачия крак и Алигатора се изтеглиха от водата, последвани от Хюи Бебето, Гризача, Бумеранга и Нод. Или както казваха във филмите за Втората световна война: „Всички са налице.“

23:49. Не бяхме сами: мистър Мърфи беше изпълзял на брега заедно с нас. Макар и да се бяхме промъкнали незабелязани през осветената част; макар да бяхме пролазили през спираловидната остра тел само с по няколко драскотини и скъсани дрехи, пак ни го начукваха. Защо? Три метра над бързата вода крепостта бе изкачваема — толкова неравна, колкото дъските за обучение на професионални алпинисти. Но първите шест-седем метра след това бяха гладка, истинска скала. Дори Пачия крак не би могъл да я изкачи. А Алигатора съвсем не беше Пачия крак.

Погледнах Бумеранга, почуках циферблата на часовника си и свих рамене, сякаш за да питам колко време ни остава.

Поклати глава тъжно и изпрати сигнал: „Един час и една минута до взривовете. Точно както нареди, шефе.“

Майната им на взривовете. Моментът беше за пръсване. Пръсване на задника на Дики.

Рой Боъм, който сериозно изучаваше азиатската философия, ми е казвал: „Когато си изправен пред нещо, което изглежда невъзможно, просто остави мисълта ти да се рее и решението ще дойде.“

Седнах в основата на крепостта и оставих мисълта си да се рее. Фред седна до мен и опря леко рамото си в моето. В който момент Хюи Бебето, който беше нетипично мълчалив цялата вечер, каза:

— Хей, шкипере, не мърдай.

Не мърдах. Хюи пристъпи между нас, после сложи едната си обувка на дясното ми рамо, а другата на лявото на Фред, като се придържаше с ръце, докато се издигаше нагоре по основата на крепостта.

— Станете сега — каза.

Направихме го — внимателно. Хюи Бебето изчака, а после скочи пъргаво. Обърна се към мен с развълнувано лице.

— Като моята група мажоретки в гимназията — изчурулика. — Използваме за основа четири момчета, трима върху тях, двама отгоре и после Алигатора ще може да достигне крепостта, мисля.

Нод го изгледа весело.

— Ти си бил с мажоретките в гимназията?

— А ти можеш ли да измислиш по-добър начин да опипваш готините мацета всеки ден, пък и да получаваш отлични оценки по физическо за това? — Лицето му потъмня. — Защо, проблем ли имаш, а?

— А, не бе, хлапе. Но това ми изяснява нещо за тебе, за което винаги съм се чудил.

Алигатора го изгледа с най-мръснишки поглед.

— Така ли бе?

Нод разроши косата на Хюи Бебето и се ухили.

— Да. Сега ми става ясно защо винаги си толкова надървен. — Отмести се, когато Хюи Бебето замахна приятелски към него. — Хайде, идеята на Тери е страхотна.

23:55. Построихме пирамидата. Трудно беше, защото скалата малко изпъкваше навън, което означаваше, че не можехме да се опираме на нея в основата. Ако някой паднеше, всички щяхме да се озовем върху камъните, а за тази вечер не исках счупени кости.

Алигатора изчака да му дам знак с вдигнат палец. След това започна дългото катерене. Употреби болното ми коляно като стъпало, а после се покатери на рамото ми. Помогнах му да се качи колкото може нагоре, а силните ръце на Фред го подкрепяха нататък. След това Гризача, Вернер и Макс поеха товара. Алигатора премина през тях, подаден към Малката бира и Нод от второто ниво на пирамидата.

— Мамицата му…

Не можех нищо да видя от позицията си долу.

— Какво има?

— Схвана му се мускул, шефе — прошепна Нод отгоре. — Ще се оправи.

Само по-бързо. Шибаният часовник тиктакаше.

00:01. Нод слезе по пирамидата, последван от Малката бира.

— Алигатора се катери — съобщи той.

00:02. Наблюдавах с присвити към лампите очи как Алигатора се прави на човека-паяк, катерейки се нагоре по камъните, и изтегляйки се сантиметър по сантиметър. Нека ви кажа нещо: десет метра е дълъг, много дълъг път, особено когато нямаш предпазна мрежа, носиш оръжие и дълго, навито, дебело, меко въже.

00:13. Алигатора се претърколи над тесния дървен балкон и изчезна в сенките. Десет секунди по-късно въжето падна безшумно. Волф закачи към него още две и дръпна два пъти. Всичко се изтегли догоре и след петдесетина секунди едно трио въжета за катерене се спуснаха към нас.

Сега идваше забавната част. Хюи Бебето и Нод останаха първи нагоре. Гледах ги как се набират на мускули нагоре по скалата и как после започнаха да си помагат по неравните камъни на стената, за да облекчат пътуването. Фред, Бумеранга и аз ги последвахме. Инстинктивно увиснах на въжето, за да го пробвам. После го хванах в хватка за катерене и започнах дългото изкачване.

С ъгъла на окото си забелязах как обувките на Бумеранга изчезнаха от погледа ми. Мразя младостта. Толкова е… млада. Коляното ми пулсираше болезнено. Чувствах го как тупти при всяко дръпване нагоре. До себе си чувах дишането на Фред, също толкова успокоително тежко, както моето. Погледнах го. Ръцете му се напрягаха. Лицето му беше червено като цвекло и разкривено в гримаса. Дискомфортът му ме накара да се усмихна.

— Веселите ли се вече, генерале?

— Да ти го начукам — дойде напрегнатият отговор. — Басирам се, че ще стигна догоре преди теб.

00:24.

— Добре дошъл на борда, шефе. — Бумеранга ме хвана за колана и ме преметна през парапета на балкона. Аз се сринах на тясната палуба, като всяко мускулче в тялото ми беше преминало стадия на изгаряне. Даже шибаните кожички на ноктите на краката ме боляха. Бумеранга обаче не ми обърна никакво внимание. Твърде зает беше да премята швабския задник на Фред през парапета. Фред се смъкна до мен, задъхан.

— Weiß der Himmel^[3], твърде стар съм за това — изхриптя.

Изправих се на крака и го праснах по ръката над лакътя така, че да усети болка над тази, която и без това чувстваше.

— Хайде, майн генерал. Имаме още три метра.

00:26. Този последен етап беше най-изправящ косите. Покатерих се върху парапета на балкона, балансирах и се протегнах колкото можах. Балансиран така опасно, едва достигах долната част на грубия прозорец над мен. Стабилизирах се и скочих право нагоре, като хванах перваза и точно както след трите дузини набирания на лоста в двора на вила „Свирепия“ се изтег-л-и-х бавно, но неумолимо, нагоре, нагоре, нагоре. След като брадичката ми премина над перваза, нещата станаха много по-лесни. Успях да се прехвърля през ниския прозорец и да изпълзя по ръце и колене в стаята.

Поех си дъх и се върнах до перваза да помагам на Фред. Протегнах се надолу, хванах го за китките и го изтеглих в стаята. И той като мен реши, че за момента е добре да лази на крака и ръце.

00:29. Бумеранга изостана назад, за да гарантира, че Пачия крак, който беше последния на въжето, ще се качи относително леко от балкона до прозореца. След това се покачи на балкона и като шибан танцьор скочи цял метър нагоре и се издърпа право в стаята sans тежкото дишане, което бе засегнало мен и Фред. Както казах, мразя младостта.

00:30. Всички бяхме на борда. Влезли бяхме в една правоъгълна стая, навярно осем на шест метра. Тесните прозорци пропускаха предостатъчно светлина от лампите, за да можем да я разгледаме. Таванът беше нисък, с ръчно дялани греди, боядисани в битова шарка на гроздове. Стените с гипс върху камък продължаваха темата с увивни решетки и дървета. По цялата стена с прозорците висяха двойка тежки пердета, в момента прибрани, окачени на декоративно резбовани пръти. Гредите на тавана почиваха върху няколко осмоъгълно изрязани подпори от тъмно дърво. Подът беше равен, без боя и с разпръснати овехтели ориенталски килимчета. В далечния край имаше камина от тухли. Малкият й отвор беше затворен с тежък метален капак, придържан на мястото си от две богато украсени подпори за трупите. Единствената врата на стаята се намираше от другата страна на камината. Не беше по-висока от метър и половина, сводеста и окачена на черни прилични на куки панти от ковано желязо.

Имахме малък тактически проблем — не знаехме къде сме спрямо лошите. Обикновено при подобна операция човек има разузнавателна информация — диаграма или проектни документи, или спътникова снимка и топлинни изображения, с които си помага, за да разбере къде са тангата. Не и тази вечер. Тази вечер щяхме да оперираме на сляпо.

Е, не точно на сляпо. Имаше три нива прозорци над мястото, в което ние проникнахме, и следователно трябваше да сме някъде по средата на крепостта. Тъй като хората са склонни да разполагат жилищните стаи над нивото на земята, беше най-вероятно атомните устройства да са скрити в долните райони, докато Лотар трябваше да има стая с изглед, а руснаците да бъдат пратени в слугинските помещения — нагоре в някоя кула или долу в мазето.

00:31. Имахме по-малко от час да разберем всичко това и още по-малко, в случай че ни открият. Позиционирах се до външната врата. Бумеранга затвори прозореца и дръпна пердетата, за да не се очертават силуетите ни, след което застана зад мен. Хюи Бебето беше трети във веригата. Следваха Пачия крак и Алигатора, а Нод играеше тилова охрана. Фред водеше втората група: Волф беше номер две, следваше Макс, после Гризача и Малката бира. Вернер играеше тилова охрана.

Добре обмислено. Фред разположи американците заедно и между швабите. Така се премахваха езиковите проблеми.

00:32. Изчаках. Разумната оперативна практика изисква да изчакаш последния в групата да сигнализира, че е готов, като стисне дясното рамо на човека пред него, което се повтаря напред по линията, докато всеки един стане готов. Броях секундите. Шестнадесет. Тогава Бумеранга стисна рамото ми, аз кимнах веднъж нагоре-надолу в тъмното, за да разбере, че съм го схванал, леко вдигнах резето от ковано желязо и открехнах вратата.

Нашата стая се намираше в задънения край на умерено дълъг тъмен коридор. Спри. Огледай се. От лявата ми страна излизаше разсеяна светлина. Върви към светлината. Тръгнах натам и изведнъж изпитах усещането, че това съм го виждал и преди. Досетих се, че цялото това изживяване ми напомня малко на една компютърна игра от началото на осемдесетте години, наречена „Зорк“. Е, майната й на играта. Това беше реално, а не линии, рисувани върху зелен фосфоресциращ екран.

Леко се измъкнах през вратата, с лявото си рамо опряно до стената, автоматът със заглушител (селекторът беше в положение за стрелба с по три куршума) в позиция ниско долу и готов за стрелба, а нощният прицел от тритий блестеше ярко в тъмнината. Зад мен пистолетът на Бумеранга също със заглушител, ме прикриваше над дясното рамо. Зад него стоеше Хюи Бебето, чийто автомат покриваше левия борд на коридора.

Движехме се в онази хореография, която идва от съвместната работа продължително време. Движенията на всеки стрелец се изпълняваха в синергичен контрапункт с тези на човека отпред. Сякаш бяхме едно голямо, смъртоносно и потайно същество.

Наложих си да вдишвам/издишвам; да движа глава и очи. Да оглеждам и да дишам. Това е начинът да останеш жив в подобна ситуация. И така, оглеждах и дишах. После, като се приближих към края на коридора, косата на тила ми щръкна и спрях да мърдам и да дишам. Не чух стъпки. Но знаех, че нещо идва към нас.

Ще ви дам нещо от кухнята на войната със специални методи, приятели. Ако искате да бъдете воин-диверсант, не носете афтършейв или одеколон. Не изливайте върху себе си „Олд спайс“ или „Обсешън“, или „Кану“, или пък „Брут“. Защото, ако го сторите, аз ще усетя приближаването ви от цяла миля и ще очистя наивния ви, но приятно миришещ задник.

История: в един момент от дългата ми и пъстра кариера бях назначен да обучавам една група за борба с наркотрафиканти, известна като GOE, произнасяно „гои“, в измисления щат Сау Пауло, в несъществуваща страна, която ще нарека Бразилия. Момчетата от GOE бяха добри стрелци и учеха бързо. Но винаги настояваха да се пръскат с афтършейва си по време на работа. Предполагам, че това е присъщо на бразилците или нещо такова, защото не беше възможно да променя мисленето им на тази тема. Но именно одеколонът стана причина осем момчета от GOE да загинат при един рейд срещу наркотрафиканти в басейна на Амазонка. Шибаните drogistas ги подушиха и съсипаха групата им.

Аз не позволявам на хората си да носят аромати. Нито да използват каквото и да е освен обикновен, нищо и никакъв сапун — а в джунглата не им позволявам и това. Защото ако не се слееш с обкръжението си, ще изпъкваш. А ако изпъкваш, ще станеш мъртъв. Точка. Край на историята.

Да се върнем към реалното време. До мен долетя замайващия, силен, нездравословно лепкав букет на „Хабит руж“, наплискан с шепи, и изпълни на талази свирепите ми ноздри.

С нос, който се бърчеше в неволен протест срещу острия аромат, дадох мълчалив сигнал за спиране. Дясната ми ръка бързо обясни на групата, че аз ще се заема със ситуацията. След това вдигнах автомата, осигурих си безупречна опора в бузата и отличен прицел, пуснах показалец върху спусъка, показах се иззад ъгъла…

И кихнах.

Случвало ли ви се е да се изкихате силно, мокро, та чак сърцето ви да спре, докато карате с шестдесет и пет километра по шосето в натоварено движение? Става дума за една от онези дъждовални, пръскащи се по предното стъкло кихавици, които звучат така: „Ап-чхиии“?

На мен ми се е случвало. И тогава по принцип очите ми се затварят, сърцето ми спира, натискам газта, губя за миг контрол над шибаната кола и се смятам за щастливец, ако не прасна колата пред себе си.

Да? Е, просто си помислете за кихавица от този род, когато пръстът ви е върху шибания спусък на шибан автомат MP-5 и предпазителят е свален.

Ето добрата новина: автоматът имаше заглушител — и единственото, което всички чуха, беше тракането на ударника, тропането на кухите куршуми в тавана и звънтенето на никелираните гилзи, които изскочиха върху каменния под. Ето лошата новина: трикуршумният залп отиде на майната си, като пръсна парченца навсякъде, или по-точно, по лицето ми, като го сряза. Ето още лоши новини: иванът, който беше причинил алергичната ми реакция, насочваше цевта на собствения си автомат със заглушител — приличаше на „Бизон“, но честно да си призная, точно сега нямах настроението да разпознавам марки — нагоре, нагоре, нагоре и към непосредствената заплаха, която, разбира се, беше moi.

Както е обичайно в подобни ситуации, събитията изглеждаха сякаш се развиват с почти замечтана походка. Неговият заглушител (сега го виждах ясно и разбрах по абсурдния начин, по който човек вижда незначителни подробности в моменти на напрежение като този, че е модел с резба), описваше дъга, за да се насочи към мен. Аз бях загубил захвата с буза върху автомата си и го държах с една ръка, като дебелата му цев сочеше горе-долу към тавана.

Спуснах ръка и натиснах спусъка, като го срязах през гърлото и раменете.

О, да — чист късмет извадих, повярвайте. Но аз съм от онези хора, които приемат нещата такива, каквито са и когато съм в подобни екстремни ситуации не се замислям изобщо за техниката на стрелба. На мен ми се плаща за резултати, а не за методи. Аз искам единствено да направя минетчията МЪРТЪВ, и то възможно най-бързо.

Падна с гъргорене, а автоматът му изтропа по каменния под. Преди да го довърша, Бумеранга се показа иззад мен, бутна ме настрани с рамо и вкара два куршума — тап, тап — в иванската глава, след което ме изгледа самодоволно и донякъде надуто.

— Gesundheit^[4], шефе — прочетох по устните му.

Да бе, точно така.

— И аз да ти го начукам много.