Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (8)

Глава 8

22:14. Да, победили бяхме лошите, но все още за ситуацията ни важеше един стар тюленски термин. Той беше СОБНП — ситуацията осрана без надежда за почистване. На ръцете ни лежаха десет трупа, а имахме и един огромен проблем от оръжейно естество. О, можехме да приберем двете АВУ, които бях открил в мазето. Но какво да кажем за всичките униформи, оръжие и муниции? А да не говорим за двата мерцедеса седан, в които бяха пътували руснаците.

Да нахвърлям труповете в помпената станция и да ги оставя? В никакъв случай. Някой беше ги изпратил — и който и да е той, щеше да ги потърси. Да унищожа всичко? Можеше да сложа всички трупове в скривалището, и след това с помощта на експлозива на Джон Сътър да взривя къщата — и всичко в нея. Но това нямаше да е от помощ за положението ни предвид срещата с швабските полицаи, например Брендел и Ракел, които биха се върнали на въпросното местонахождение, биха изпълнили каквото там правят полицаите, биха си спомнили точно кого са виждали в района (moi) и mir erlegen^[1] и да ме погнат какъвто съм си Schurke^[2]. Нито пък нищо неподозиращият фермер, тортите на чиито крави украсяваха в момента униформата ми и сплъстяваха брадата ми, би останал благодарен за това, че му взривявам няколко акра първокласно пасище. Освен това исках да разбера кои бяха тези ивански задници, за кого работеха и какво бяха планирали да правят с две джобни атомни бомби.

Освен това, както си спомняте, председателят Крокър беше ме помолил да не предизвиквам дори една вълничка по време на това упражнение. Добре де, добре, не е помолил — заповядал е. Но схващате идеята.

Телефонът позвъни три пъти.

— Сътър.

— Обажда се твоят компаньон в пътуванията от Италия.

— Ясно.

Бързо схващаше.

— Какво има, космати ми приятелю?

— Знаеш каква задача имаш — аз в момента държа една двойка и искам да я предам максимално бързо.

— Разбрано. — Настъпи моментна пауза, сякаш знаеше, че го чака втора цинтарка. — Друго?

— Странно, че питаш. Имам допълнителен материал. Ще напълнят два шестколесни камиона, а може и повече.

— Окей, може. — Май нищо не беше в състояние да го притесни. — Място?

Насочих фенерчето с червеното стъкло към картата от генерал Крокър и прочетох няколко координати. Настъпи пауза, докато Сътър провери позицията ми.

— Имам три часа до теб. Става ли.

— Щом трябва.

Гласът на Джон Сътър звучеше ясно и спокойно:

— Ще трябва. Става дума за сложни проблеми с материалната част, приятел, и тъй като няма да пътувам с хеликоптер, трябва да дойда в Рейн-Майнска област по земя, и то доста тихо.

Не можех да споря с нищо от това и му го казах.

— Друго? — попита.

Тоя да не беше ясновидец?

— Ами ако случайно ти се намират дузина торби за трупове, няма да е зле.

Думите „О, да ти го начукам“ показваха, че накрая бях го шашнал. Сложи ръка върху слушалката и чух приглушените му заповеди. След това гласът му се върна ясно:

— Ще се видим точно в нула часа, о, космати приятелю. Не се набивай много на очи и опитай да не елиминираш никого повече. След края на Студената война имаме недостиг на торби за трупове.

— Ясно, Сътър сан.

Изключих клетъчния телефон. Вече бяхме преместили двата ивански мерцедеса от пътя на скришно място. Двете АВУ се намираха пред бдителните очи на Алигатора. А Хюи Бебето, Нод, Малката бира и Бумеранга проверяваха ивановците и техните вещи, за да съберат каквато информация успеят.

Без особени резултати, бих добавил. Четиримата от скривалището не носеха никакви лични документи, макар всеки да имаше по около хиляда долара в германски марки и още по хиляда в американски долари, до един в чисто нови портфейли марка „Гучи“. Ивановците носеха също и скъпи дрехи — качествени костюми „Хуго Бос“. Свалили бяха саката, но отдолу се виждаха официални ризи и вратовръзки. От етикетите разбрах, че всичко е купено от един и същи магазин в Дюселдорф, дори модерните, ниско изрязани обувки като за градски каубой, с пискюли, каквито не се срещат често по пасищата.

Цигарите им бяха американские; двама от ивановците носеха писалки „Дюпон“ от чисто злато, всяка по пет бона в Париж. Четирима имаха златни часовници „Ролекс“. Други двама бяха с „Пиаже“ и останалите трима — с чисто нови стоманени хронометрични часовници „Таг Хьор“. Тук става дума за огромни доходи след данъците, приятели, но нищо повече. Е, дошли бяха с разбойнически инструменти — щанги, ножовки, дрелки, шперцове, графитен прах и други инструменти на взломаджийския занаят. Но нямаха нищо, с което да се легитимират. Нито ключове от хотелски стаи, нито сметки от ресторанти, нито документи — нищо.

По отношение на оръжието имахме два полуавтоматични пистолети „Макаров“, един „Валтер“ с патрони калибър .380 и един деветмилиметров „Зиг Зауер“. Тиловата охрана носеше автомати MP-5 със заглушители. Единственото нещо, което не се връзваше, бяха германските тактически бронежилетки върху ризите и под саката на всички. И то от най-новите германски жилетки: материал от Клас III-A с керамични плочи отпред и отзад, както и високо изрязани отвори за ръцете, и сума ти велкро. Странно, а? На мен поне така ми се стори.

Двамата ивановци, които бяха шофирали, имаха германски шофьорски книжки — новоиздадени, ако се съди по вида им — и още от съвсем новите портфейли „Гучи“, които съдържаха и долари, и германски марки, но нищо повече.

Е, приятели, това очевидно очебийно консуматорско купуване в съчетание с липса на лични дреболии ме накара да заподозра нещо. В смисъл, запитайте се колко чист е портфейлът ви. Колко боклук има заровен в него — та дори и в относително нов портфейл? Да не говорим за онези боклуци в портфейлите, които се трупат от постоянна употреба. Разбира се, едно от най-важните неща, когато работите под дълбоко прикритие, е да направите така, че портфейлът ви да отговаря на това, за което се представяте. Портфейлите на тези типове не пасваха изобщо, мамицата им. Сякаш просто са ги купили на килограм, натъпкали са ги с пари и толкова.

Компетентното ми предположение беше, че гледам куп трупове на руски мафиози. Както може би знаете, аз съм си имал работа и преди с руската мафия на неин терен^[3] и знам какво да търся. А тези задници показваха всички признаци на онова, което московските полицаи наричат бандиты.

Което повдигна всевъзможни въпроси в подгизналия ми словашки мозък. Малкият търговец на оръжие, когото бях отвлякъл от „Куз Емек“, Хайнц Хокхайзер, беше купил своето АВУ от един грузински мафиот. Да преминем плавно към настоящия момент: намирам скривалище с АВУ. Забелязан съм от Франц Улрих, който казва на шефа си Лотар Бек за мен — и ето, изведнъж ме погват местните полицаи.

Когато се оказва, че съм чистичък (и по една случайност самоличността ми бива проверена, а да не споменаваме факта, че съм пълзящ и ръмжащ тюлен), няколко ивановци се появяват мистериозно точно в мястото, което бях посетил. Ивановците се вмъкват в скривалището ПИВКСАЩ, за да офейкат с онези АВУ.

Е, ясна работа. Искам да кажа, от това по-очевидно може ли да стане?

Проблемът е, че нямаше никаква връзка между тези мъртви ивановци и Франц Улрих или Лотар Бек. Уликите бяха напълно косвени. В джобовете им нямаше бележки, написани на бланки на „Бек Индустри“. В жабките на мерцедесите нямаше карти на Дюселдорф с кръгче около главната кантора на „Бек Индустри“. Нито пък квитанции от бензиностанции в района на Дюселдорф.

Но трябва да ви кажа, че ми беше трудно да възприема тази липса на улики. Искам да кажа, че тази работа я върша от години и мога да твърдя, че винаги има улики на местопрестъплението. Човек просто трябва да знае какво търси — и да е търпелив.

И тъй като нямаше къде да идем до появата на Джон Сътър и неговия екип, започнахме от нулата още веднъж и огледахме всичко още веднъж. Проверихме хастарите на саката им. Извадихме им джобовете. Проверихме за фалшиви подметки на обувките и кухи токове. Разкъсахме килимите в колите, проверихме тапицерията на облегалките, изследвахме багажниците най-подробно. И останахме с празни ръце още веднъж.

Докато Хюи Бебето, Господ да го благослови, се натъкна на нещо.

Тъй като ни беше най-младшият хлапак, му възложих отбраната задача да съблече труповете и да ги огледа от главата до петите. Да, това включваше и винаги забавното претърсване на телесните отвори. Няма нищо по-хубаво от малко кръв и съсиреци, а да не споменаваме лайната и пикнята, за приучаване на едно тюленче към живота в истинския свят.

Хюи Бебето беше си изпразнил коремчето два пъти през първия половин час. След това обаче или му се бяха свършили нещата за драйфане, или пък бе привикнал към миризмата и усещането. Едно отклонение. Човешката кръв, в количествата, за които става дума тук, също не е приятна материя. Притежава оня мазен, метален, сладникав мирис, от който на повечето хора им се гади. Със сигурност имаше същия ефект и върху Хюи. Но му признавам на хлапето, че не се предаде, а продължи да съблича дрехите на ивановците и да ги подава на Нод за проверка, след което да претърсва телата им съвестно като добър патолог.

Тъкмо беше обърнал един от шофьорите за трети път. Руснакът представляваше дебел дребосък, напълно плешив и без косми. Човек сякаш работеше върху заклано прасе — още повече че Нод му беше срязал гърлото и оня приличаше на шибана хлъзгава, кървава каша, а не забравяйте, че Хюи Бебето работеше без екстри като гумени ръкавици, клещи за разтваряне на сфинктери и други хитрини от операционната зала.

Както и да е, Хюи тъкмо се движеше на север от стъпалата на онзи иван. Бършеше кръвта от ръцете му, за да провери за татуировки или други отличителни белези, когато ме извика с глас, по-висок с цяла октава от вълнение.

— Шкипере, виж! Нещо му е написано на ръката, мамицата му! — изкрещя.

Смълчах хлапака, а после проверих. Да, на шибаната длан на руснака имаше нещо написано. Не се виждаше добре от калта и кръвта при борбата, но различих някакви цифри. Написани бяха с флумастер.

О, този трик съм го използвал. Записваш си нещо на дланта. Ако ще те залавят, го избърсваш и никой не знае нищо.

Само че на този иван му бяхме светили маслото, преди да успее да унищожи уликите. Записах си номера. Определено нямах представа чий е този номер, но кодът на областта беше 02–11.

Вероятно знаете не по-зле от мен, че 02–11 е кодът на Дюселдорф. А номерът — е, не смятах да се правя на аматьор и да се обаждам. Но ми се искаше да го проверя.

Дори имах начин да го сторя. Но не сега. Защото забелязах фарове по дългия, прав тесен път от север. Шибан конвой, както ми се струваше. Или предстоеше да нагазим в още по-дълбоки лайна, отколкото вече бяхме, или кавалерията беше пристигнала, или пък и двете.

 

 

Бива си го този Джон Сътър. Появи се с пет истински екстраголеми камиони от германската армия. Идеален камуфлаж, предвид ситуацията — и мисията.

— Der Adler ist gelandet^[4] — каза той, като изскочи от водещия автомобил. Носеше зелена униформа от „Номекс“ без никакви отличителни знаци и ръкавици също от „Номекс“, за да не оставя отпечатъци. От разстояние — или при скорост от четиридесет километра в час би могъл да мине за германски войник. Две дузини мъже, облечени по подобен начин, до един с готови за стрелба автомати C1R-15, слязоха от каросериите на камионите.

Изтичах и поех неговата обута в ръкавица длан в своята обута в ръкавица длан.

— Радвам се да те видя, Джон. Благодаря, че дойде.

— Ще ми се да можех да кажа същото за теб.

— Какъв е проблемът?

— Проблем ли? — запита. — Искаш да кажеш за онази заповед-ракета, която получих преди шест часа ли? Онази ли, дето няма сега да я разглеждам в детайли, но според която те издирват лайнарски здраво?

Изпука кокалчетата на пръстите си и каза:

— Откъде пък реши, че аз имам проблем?

Погледнах часовника си, защото очевидно беше време за Дики да върви на майната си.

— Много ли е кофти?

— Достатъчно. Някакъв адмирал иска задника ти в Лондон. Сега. Незабавно. Веднага. Спешно. В окови, ако се налага.

Иймън Демона.

— И ти какво му отговори?

Изгледа ме с равен поглед.

— На оня кучи син ли? Отговорих му по електронната поща, че нямам абсолютно никаква шибана представа къде си, но че ако разбера, веднага ще му кажа.

— Длъжник съм ти.

Той огледа весело усмихнат опустошението, което бях посял.

— Знаеш ли, адски странно си показваш благодарността — каза. Огледа ме още веднъж, а после сбърчи нос критично. — А знаеш ли, че в брадата ти има кравешки лайна?

— Какво искаш да кажеш?

Поклати глава:

— Май нищо.

Замълча.

— Добре де, как искаш да процедираме?

Мръднах плитка към къщата на фермера.

— Предполагам, че трябва да опаковаме всичко и да изчезваме по дяволите, преди да стане почти светло и някой от петлите на фермера Шмит да събуди всичко шибано наоколо.

— Добре ми звучи.

Извика един от хората си и му даде серия команди. Осем души се разделиха, за да установят отбранителен периметър. Други двама шунтираха електрическата ограда, срязаха я на две места, а после метнаха една гумена постелка върху жиците. Останалите стрелци на Сътър се отправиха към помпената станцийка. Джон ме изгледа:

— Е?

Стиснах под ръка колкото можах торби за трупове и дадох на хората си сигнала „ставайте и действайте“.

— Момчета, хайде да действаме.

И точно се налагаше да действаме. Колкото по-бързо разтоварехме, опаковахме и почистехме този обект, толкова по-скоро щях да мога да разработвам информацията, която ми трябваше, за да се оправя с растящия списък свирепи проблеми пред себе си, а именно откраднати АВУ, русские бандиты, както и една гадна двойна порция вмирисани на развалено шваби, т.е. Франц Улрих и Лотар Бек.