Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (3)

Глава 3

Двамата с Джон Сътър си клюкарихме по целия път до Сигонела. Животът му напоследък бил доста мизерен: няколко сонди от страна на скинари или неонацисти, или двете заедно, показали, че сигурността в половин дузина армейски бази между Щутгарт и Франкфурт е слаба, и той имал за задача да разбере кой/какво/къде/как/защо.

В казармите в Пач например проклетата сензорна система постоянно се таковала и шибаният командващ генерал — същият задник, който за малко не отказал да даде мунициите на Джон — не признавал това. Според него напоследък шибаните лисици, зайци и други гадини са се побъркали, докато Джон Сътър и останалите стрелци знаели дяволски добре, че ги проверяват гадини от човешкия вид. По-лошо, някакви местни пракери^[1] влезли в компютърната система на армейското разузнаване в Нюрнберг и офейкали с неколкостотин диаманта от короната, а идиотите там нямали достатъчно акъл да се сетят да си оправят защитата, та системата си останала също толкова уязвима, както и преди.

А пък сега излизаше и шибаното АВУ.

— Казвам ти, Дик — заяви той, — нямам против чинията ми да е пълна, но тази направо си прелива, а и ми мирише на лайна.

Трябваше да се засмея — защото, който е нещастен, търси компания. Но не просто се засмях. Двамата с Джон сключихме една сделка — щяхме да си сътрудничим. Защото онова, което ми беше казал, ме тревожеше.

Вижте, точно сега Германия е в преход. Абсорбирането на бившата Източна Германия причини някои трудности на швабите — висока безработица например. Но обединяването си има и своите плюсове. Германия размахва повече сила из Европа, отколкото преди повече от половин век. Берлин е възлов играч в европейската икономика и политика. Междувременно Америка, която по време на Студената война беше като големия батко, сега си има други стратегически занимания. Повече сме загрижени за Далечния изток например, отколкото за вътрешните работи на Европа. Което означава, че Германия и Америка се отдалечават — а това според мен не е непременно Хубаво Нещо. Питате защо така?

Защото дава изобилни възможности за шепа негодници — например нарастващите германски ултрадесни фракции — да създават неприятности. И от думите на Джон Сътър се разбираше, че случаят в неговия район е точно такъв.

Затова двамата с него щяхме да останем във връзка. И ако обстоятелствата изискваха, щяхме да си обменяме информация.

Аз силно вярвам в тези неща. Има хора, които не изпускат информация и разузнавателни данни, защото гледат на тях като на лична собственост. Според мен всяка разузнавателна или тактическа информация, която може да спаси живота на един стрелец, трябва да бъде споделяна. Джон Сътър имаше трудна задача. Ако аз можех да му помогна, щях да го сторя. И бих очаквал същото от него.

Приземихме се на грубия асфалт в Сигонела петдесет и три минути след като отлепихме от кея. И Джон Сътър имаше право: след около половин час изпросихме осем местенца на един мърляв C-130, извършващ редовният си полет три пъти в седмицата за боклуци и бира от Рейн-Майн. Джон махна с ръка, когато неговият хеликоптер се вдигна във въздуха. Споделил беше нещо повече от клюки и обеща да делим информация. В една от сейф-кутиите „Конекс“, които ни даде, се намираше половинкилограмовото му блокче пластичен експлозив, шест детонатора, два метра детонационен кабел и три електронни таймера. Надявах се да мога да си платя дълга някой ден.

 

 

Прекарах траещия мъничко повече от три и половина часа полет до Франкфурт излегнат върху един мърляв брезент, с глава върху дебелата чанта с пари и с мисли за бомбата, която бяхме взели от дребния Хайнц. Не съм работил с преносими атомни бомби. Трима от сивокосите старшини от групите за обучение по подводни диверсии 21 и 22 — старият ми взводен старшина Евърет Емерсън Барет и още двама старци, известни като Гроус и Мъгс Съливан — са се обучавали с ранни версии на МАПУ (малки атомни преносими устройства) и САПУ (средноголеми атомни преносими устройства) през 50-те и 60-те години. Скачали от самолети и излизали от подводници с тях, което си е кофти работа, защото най-ранните версии на САПУ тежали около шестдесетина кила.

Освен това адски трудно се работело с тях. Гроус казваше, че било като да скочиш от самолета завързан за някаква шибана перална машина на пълна центрофуга. Почти невъзможно било да се превърти човек и да се стабилизира, което означава голяма вероятност парашутът да се свие, ако не внимаваш. А срязването на сриналия се парашут и спускането с резервния било почти невъзможно заради тежестта на САПУ.

Според Мъгс Съливан над дузина жабоци изгорели и прегърнали букетчето по време на скокове със САПУ. Но най-лошото било, че първите АВУ — и малките, и средноголемите — се управлявали от кондензатор. А повярвайте ми, кондензаторите са адски нестабилни, особено при влага или студ.

Но пък имало безкрайно много тактически възможности или поне така намекваха Ев, Гроус и Мъгс. Веднъж бях питал Мъгс Съливан защо му е потрябвало, мамицата му, да скача от самолет с нещо, което може да го изпари за милисекунда.

— Нещастно, тънкохуесто лайномозъчно путкогъзо жълтомъдо тъпо лайно такова — отговори с любящо ръмжене Гроус. — Да приемем, просто ей така, за спора, че работим с атомно устройство с мощност нула цяло и един мегатон. Помисли. Това е чикиярският еквивалент на сто тона тротил. Сто шибани тона експлозиви в пакет, който мога да нося на шибания си гръб, ако се наложи. Окей, да кажем, че трябва да гръмнем язовирна стена. Сам избери, заднико — сто тона тротил или шейсет кила АВУ. Трябват ти хиляда шибани бомби по сто кила едновременно върху една и съща шибана цел за това, дето аз ще го свърша с по-малко от един взвод жаби. Колко самолета според теб са необходими, за да пуснеш хиляда такива бомби, а?

След като обясни нещата по този начин, всичко стана напълно ясно — дори и за мен. И продължава да ми е ясно всъщност. После, в началото на 70-те години, или поне така се говори, половин дузина тюлени от „ТЮЛЕН-Група 2“ били П³, което, вярвам, досещате се, означава подбрани, пратени и покрити. Нашепваше се, че преминали на работа в някаква суперсекретна група с някакви букви в името след директна заповед на президента, нашия Ричард Милхаус Никсън, за когото много тъжим и който беше съвсем неконвенционален.

Един ден пиели бира с приятелите си в базата на „ТЮЛЕН-Група 2“. На следващия имената им изчезнали от списъците, семействата им били преместени кой знае къде и повече не ги видяхме в Литъл Крийк — пък и никъде другаде. По линията на слуховото разузнаване се говореше, че се наели доброволно да работят по някаква програма, която включвала тактически действия с оставане в тила в случай на съветска инвазия в Западна Европа. Нашепваше се, че са се записали доброволно за удари над Варшава, Прага, София, Москва, Ленинград и други отбрани цели в Съветския съюз и Варшавския договор с преносими от човек атомни оръжия, знаейки, че предвидената смъртност при мисията е 100 процента.

Но през 70-те години смъртта за родината беше нещо, за което хората се наемаха. Тогава патриотизъм не беше мръсна дума или пък празна концепция. Тогава военните не бяха лигаво чувствителни и не лансираха идиотската концепция, че новобранците имат нужда от по-добро самочувствие.

По онова време от новобранците се очакваха ПОСТИЖЕНИЯ. Точка. Край. А ако им липсваше мотив да се справят сами, имаше достатъчно цинтарки четиридесет и пети номер с двойна подметка, с които строевите сержанти, инструкторите-оръжейници и старшините прилагаха онзи старомоден, високоефективен мотивационен метод, известен като „бърза цинтарка в задника“.

Но аз се отклонявам от онова, което искам да кажа. А то е, че по онова време хората, които управляваха армията, разбираха, че единствената причина да има армия е, за да убива тя нашите врагове, а не да кара хората да се чувстват добре заради самите себе си. И тъй като най-големият ни враг беше Съветският съюз, за мен имаше пълна логика в това шестимата тюлени да се наемат доброволно да убият колкото е възможно повече от Съветите, дори ако това означава да загинат и самите те.

По време на Студената война Главният сценарий за сухоземната война, както го наричаха тогава, протичаше по следния начин: войски на Съветския съюз и Варшавския договор, подсилени от въздушна подкрепа и ракети със среден обсег на действие, ще връхлетят от Балтийския район, Полша и Чехословакия право през Германия. Като вълни в езеро Съветите ще преминат през Западна Европа до Атлантическия океан на запад и до Средиземно море на юг.

Един от основните елементи на натовската отбранителна стратегия се състоеше в това, че при тази масивна съветска инвазия бойци от силите за специални операции — зелени барети, тюлени и други — ще проникнат в руските линии, за да атакуват Съветите отзад, разрушавайки снабдителните им линии, командните и контролни центрове и комуникациите. В помощ на този план Съединените щати тайно складираха тонове и тонове военно оборудване из цяла Европа. Повечето от тези оставащи в тила запаси, включващи оръжие и муниции, коли, храна, резервни части, боеприпаси, цивилни дрехи и огромно количество фалшиви лични карти, бяха скрити в Германия и Австрия. Но имаше скривалища и във Франция, Норвегия, Италия, Гърция и Турция. Тези потайни гнезда бяха известни като ПИВКСАЩ — позиционирани извън военния контрол на Съединените щати. Координацията им се управляваше от поделението Пач, или главния щаб за специалните операции, разположен извън Щутгарт, Германия.

Очевидно точните местонахождения на тези складове представляваха ревностно прикривана тайна за малцина. Аз знам за дузина такива — повечето са в близост с морето, в Норвегия, Италия, Франция и Гърция. Но такива обекти има със стотици. Сдържаха ли някои от тях АВУ? Вероятно да. Но не мога да кажа със сигурност, защото просто не знам. В нито едно от посетените от мен скривалища нямаше такива неща. Това — от една страна. От друга страна, знаех от писмото-ракета от председателя до Джон Сътър, че онова АВУ, което der winzig Хайнц продаде на Халед, е било доставено в Пач в началото на 80-те години. След това в определен момент то изчезнало от радарните екрани на всички. В крайна сметка се оказва, че са го гепили. Лоша ситуация.

 

 

Пристигнахме в Рейн-Майн малко след 12:00 часа. Оставих момчетата и всичкото оборудване в кафенето и се отправих към ниската постройка от червени тухли в далечния край на летището, в която се помещаваше разузнаваческият персонал. Вътре проверих в каталога за един подполковник на име Смит. Нямаше човек с такова име. Намерих административната служба, пъхнах глава и открих една наперена млада сержантка, която надникна към мен над екрана на компютъра си. От табелката на бюрото разбрах, че разговарям със сержант М. Уолш.

— Здравейте, сержант Уолш. Аз съм Дик Марчинко и търся подполковник Смит. Май не е включен в списъка.

— Вие търсите подполковник Смит — повтори тя. Направи ми един ЦВО — цялостен визуален оглед — и установих, че попадам силно в дебитната част на балансовия отчет. — И се казвахте…

— Марчинко… Ричард. Полковник. ВМС.

Получих нов ЦВО. Не каза нито дума, но езикът на тялото й беше ШЯШВ — шибано ясен и шибано висок. Той казваше: „О, да бе, ти си полковник от ВМС, а аз съм шибаната баварска кралица.“

Разгънах изпратеното по факса съобщение от председателя, изгладих го върху края на бюрото й и го поднесох в посока към нея.

Тя прие листа, пъхна го под чипия си нос и го разгледа, като мърдаше устни, докато чете. Погледна едно голямо жълто залепящо се листче, закачено към екрана на компютъра, и когато се наведох напред, за да опитам да го прочета, тя махна листчето, сгъна го и го напъха в джоба на полата си. За да не ми позволи повече да надзъртам, натисна няколко клавиша, с което загаси КЛТ (ако не знаете това, отворете речника и вижте какво значи). След това стана, отиде в другата стая до един сейф с четири чекмеджета, поставен под лоша снимка на някакъв еднозвезден генерал от Военновъздухарските сили, и с гръб към мен, за да ми пречи да гледам, завъртя циферблата, отвори ключалката, обърна магнитния надпис „ЗАТВОРЕНО“ с червени букви на бял фон така, че се появиха бели букви на червен фон — „ОТВОРЕНО“, изтегли горното чекмедже и извади запечатана папка с червен етикет. Взе нож за отваряне на пликове, поставен върху сейфа, сряза печата, отвори папката, надникна в нея и след това ме изгледа, сякаш за да сравни лицето ми със снимка.

Очевидно удовлетворена, тя изтегли дебел кафяв плик от папката, сряза го, върна ножа върху сейфа, след това ми подаде собствения ми портфейл заедно с кредитната карта, „без която не трябва да излизам от дома“, както е в рекламата. Този номер ми хареса, мамицата му, и й го казах. Тя се усмихна сухо и продължи да изважда разни неща от големия плик. Първо се появи истинска лична карта с богато окосменото ми лице и истинското ми име, на която се отбелязваше, че съм ОВСР^[2], назначен към разузнавателната група в Рейнска област. За всеки от хората ми имаше подобни карти, както и дебела пачка германски марки, стегната с гумен ластик. Тя постави върху бюрото си лист хартия, който се оказа инвентарен списък.

— Подпишете се върху оцветената част до малкия червен етикет, моля, полковник Марчинко.

Извадих един голям сгъваем нож от колана си и натиснах копчето, за да се отвори:

— Имате ли химикал — или да се пробода и да подпиша с кръв?

Сержант Уолш размисли върху думите ми около десетина секунди, после ме изгледа с напълно сериозно лице и каза:

— С химикал ще е достатъчно.

Даде ми един от чекмеджето на бюрото си.

Взе подписания формуляр от мен и протегна обърнатата си длан, докато не поставих химикалката в нея. Химикалката биде поставена Точно На Мястото Си. След това подписаният формуляр бе върнат в папката с червен етикет, папката бе затворена рязко и пъхната обратно в чекмеджето за папки. Сержант Уолш затвори чекмеджето с доставящ задоволство тъп звук, завъртя ключалката и обърна магнитния надпис — всичко това в едно плавно движение. Всичко беше така добре хореографирано, че доставяше повече удоволствие, отколкото ако човек гледа коледната програма на „Ракетките“^[3] и да ви кажа, сержант Уолш имаше много по-хубави крака от повечето от тях.

Тя забеляза, че я гледам, пусна една едва забележима усмивка и каза:

— Подполковник Смит е извън базата, полковник Марчинко. Той иска вие и хората ви да се срещнете с него в Майнц.

— Майнц.

Тя кимна.

— Знаете ли къде е Майнц, полковник?

Разбира се, че знам — и й го казах по своя игриво свиреп начин, от което по бузите й изби червено от срам. За онези от вас, които не са запознати с разположението на Дойчланд, Майнц е на около двадесет и пет мили западно от военновъздушната база Рейн-Майн, в точката на вливане на реките Рейн и Майн. Малък град, разположен в средата на най-добрите винопроизводителни райони в рейнската долина. Но не забравяйте: може да е малък в сравнение с Франкфурт или Дюселдорф например, или Берлин. Но е доста голям — не някое село с една улица около река Рейн, река Майн или долината Мозел, и фактът че подполковник Смит, който и да е той, мамицата му, е казал, че ще ни чака в Майнц, не помагаше особено много по отношение на тази treff^[4]. Все едно да кажеш: „Ще те чакам в Санта Фе.“

Почесах се по брадата.

— Не спомена ли къде би искал да се свържем?

Тя бръкна в джоба си, измъкна листчето и отново го огледа.

— Идете в Майнц и се регистрирайте в „Хилтън“ — онзи до реката — отговори сержант Уолш. — Там вие и хората ви имате резервирани стаи.

Тя размаха жълтото листче към мен.

— Съгласно написаното тук, подполковник Смит ще ви намери.

 

 

Сега, когато имахме лични карти, се напъхахме във военния магазин в базата и се снабдихме с някои основни вещи — джинси, тениски, панталони и якета, обувки, чорапи, четки за зъби, самобръсначки. За голямо раздразнение на Пачия крак не употребихме нито един от мерцедесите на паркинга на щаба. Нито пък заехме — да се чете откраднахме — официален автомобил на Военновъздухарските сили на САЩ. Вместо това се качихме на един от минибусите от базата, които обикалят по маршрут и разкарват пилотите в района наоколо. И така преминахме в зигзаг през Флорсхайм (вече знам къде се правят шибаните швабски обувки), Вайлбах, Бийбах, Ербенхайм и Висбаден, а после прекосихме Рейн при Шиерщайн, после завихме на изток, успоредно на реката, като преминахме през една промишлена зона, която бавно прерасна в град, докато големият хотел „Хилтън“ се извиси пред стъклото на минибуса. Разтоварихме се и изпратихме с очи малкия дизел, който отбръмча към Боденхайм с двама много уморени пилоти на борда. Трябваха ни две колички за багаж, за да съберем цялото си оборудване. След това казах името си на човека на рецепцията и той ми подаде ключа за един апартамент на четвъртия етаж.

Имаше четири големи спални, всяка с две двойни легла. Апартаментът разполагаше с две бани и огромен хол, който гледаше към града. А на минибара седеше писмо, адресирано до мен.

Разкъсах плика.

„Wilkommen, mein Kapitän^[5] — пишеше в него с печатни букви. — Нека се срещнем и поговорим. Ще ви чакам в Алт Дойч Вайнщубе — това е винарна зад Dom^[6] — 19:00.“

Погледнах часовника си. 15:25. Щом срещата е определена за 19:00, ми се искаше да разузная околността и винарната най-малко два часа преди това. Не, не съм параноик. Аз просто следвам собствената си шибана божия заповед за войната със специални методи, онази, „Не си въобразявай“. Затова взехме по един бърз душ и след това, тъй като в хотелската стая бяхме лишени откъм бира, заключихме нещата си на сигурно в стоманените кутии на Джон Сътър и тръгнахме да проучваме.

16:05. Разходихме се по тесните съвременни улици. От доста време не бях идвал в Майнц и ме удиви американизирането му. Градчето е на повече от двеста години. Претърпяло е тежки бомбардировки през Втората световна война и затова повечето сгради са на не повече от петдесет години. Но не за това става дума. Става дума за това, че в наши дни швабите си купуват маратонките от магазините „Фут Локър“^[7], ядат в „Макдоналдс“, „Бъргър Кинг“ и „Кей-еф-си“ и похапват в пицариите на „Пица Хът“, вместо да кльопат чудесните си вурстчета.

А ако искате да заприличате на местните хора, забравете за айн кожен панталон унд високи обувки или дълго сако и айн шапка с перо. Просто се напъхайте в няколко размера по-голяма фланела с надпис UCLA, дънки „Левис“ или „Гап“, маратонки „Еър Джордан“, както и една от онези шибани бейзболни шапки с надпис „Няма страшно“ — с козирката назад, разбира се, и ще изглеждате съвсем като 80 процента от всички съвременни шваби. Разходихме се из претъпкания пазарен район на Майнц и повярвайте ми, беше си като в Джорджтаун, само дето всички шпрехензидойчваха.

Е, аз лично смятам, че когато ти намира в Германия, ти яде германски храна — и ти нея ХАРЕСА. И така, отправихме се към Altstadt — стария град, където трябваше да се срещнем с подполковник Смит. Залепих се като комар на лампа за витрината с дебело стъкло, на която се продаваха онези старомодни Fleischwurst mit Saft (това е наденички в сос с горчица) върху Brot — това е хляб, — те са толкова абсолютно, цялостно, идеално, интензивно и докрай германски, че изкарват сълзи от очите (а да не говорим за килограмите наситени мастни образования по артериите). Их бин помирисхен. Их бин шмръкхен. Предадох се. Казах на момчетата, които с копнеж гледаха към „Макдоналдс“ на стотина метра надолу по улицата, че не мърдаме оттук, докато не опитаме всяка една шибана разновидност в големия стъклен шкаф.

Те започнаха да се оплакват и скимтят — докато, разбира се, ги накарах да вкусят стоките зад гишето. Трябваше им само по една хапка — знаех, че са се пристрастили. И така, ние штояхен унд жвакен, а мазнината течеше по брадите ни и горчицата сплъстяваше мустаците ми. О, нежни читателю, намирах се на шибаното шедмо небе.

И така, заситен и с увиснали на ръкавите ми момчета, както правят малките деца, ако им дадат само половината, разузнахме тесните улици между катедралата и реката, докато си намерихме една bier Stube^[8]. Задачата беше по-трудна, отколкото може би си мислите, предвид факта, че Германия би трябвало да е за бирата онова, което Швейцария е за шоколада. Но Майнц, разберете, е град на винари. Ето защо има десетки, дори може би стотици Weinstuben. Но старомодните германски бирарии, от онези, дето се нижат по улиците на Мюнхен и Щутгарт, или дори баровете, каквито има в Дюселдорф, Берлин, Хамбург, Кьолн и Бон, са много по-малко на брой и по-далеч една от друга.

Накрая намерихме подходящо кандидат-заведение на няколко преки на югоизток от катедралата. То се намираше на тясна, богата на надписи по стените странична уличка, по средата между жилищен квартал и малък промишлен район с нещо като тенекеджийски работилници и гаражи. Докато минавахме край един четириетажен жилищен блок от бетонни панели с жалузи по прозорците и много от тях с малки сателитни чинии, към нас се понесе богата миризма на турско кафе.

Надписът пред бара беше „Байндинг експорт“ — местната бира на град Майнц. Заведението представляваше едно от онези средновековни репродукции. По вратата имаше много украса от тъмно дърво и рамките бяха от дебели, машинно обработени греди така, че да изглеждат, сякаш са направени на ръка. Прозорчетата от опушено стъкло бяха малки, тъмни и силно наситени откъм вертикални разделящи рамчици. Миризмата на бира и цигарен дим се усещаше от двайсет метра. Отворих вратата за момчетата и влязохме.

В момента, в който вратата се затвори зад нас, се смразихме на място. Попадали ли сте се някъде, където още щом пристъпите, разбирате, че сте допуснали огромна грешка? Били сте? Добре — защото точно така се почувствах и аз.

Вибрациите тук вътре бяха само лоши. Съвсем не щастливо обкръжение за Дики и неговите момчета. О, беше си автентично, разбира се — дълъг бар от дърво; ръчно изработени бар-столове; маси, част от които бяха направени от антични капаци от бъчви за бира; древни месингови кранове, от които der Barkellner^[9] можеше да точи местната бира от огромни бъчви в мазето. Но обкръжението беше изтаковано.

И какво е това изтаковано обкръжение, питате? Е, имаше един-двама-трима-четирима-петима-шестима-седем-осем-девет-десет пиячи. Друго едно трио седеше на направената от бъчва за бира маса вляво на борд от мен. Още двама лежаха дясно на борд. И всички бяха облечени в разнообразни варианти на черна кожа върху мазни джинси, закачени с хромирани вериги и/или войнишки колани и обути в онзи вид дебелоподметести обувки „Док Мартен“ със стоманени бомбета, дето причиняват адска болка, когато влязат в контакт с гръдния ви кош — пък и всяка друга част на анатомията ви. Дори и в сумрака виждах изобилие от телесни обеци. Косите — ами, подстрижките им — бяха от онези, дето ги причиняват на морските пехотинци по време на основното обучение. Да: бяхме влезли в бар на скинхедове.

Искате да знаете за скинарите? Е, предполагам, има малко време за кратък доклад по ситуацията. Говорим за десни, гадни, псевдофашистки дилетантски лайна, в повечето случаи примесени с неонацистка расистка философия, шубелийски нападения над чуждестранни работници, както и ултранационалистки, антиамерикански възгледи за живота. Достатъчно ли чухте? Добре.

Аз огледах жалката тълпа скротуми пред нас и си взех бележка. Защо винаги задници като тези имат толкова лоша кожа и рядко се сещат да се къпят? Позволете да се изкажа по друг начин. Приятели, къде, мамицата му, се намира gemütlich^[10], когато ви трябва?

Позволете да заявя тук и сега, че въпреки шибаните вибрации, не смятахме да се връщаме назад и да идем другаде. Тюлените никога — повтарям, НИКОГА — не отбягват ситуация или бой просто защото може би е благоразумно да го строят. Или поне не моите тюлени.

Аз избирам хората си заради тяхната агресивност и обичта им към наритването на пословичния задник и раздаването на пословичните наказания. Искам всеки от хората ми да бъде игрив — и ако играта включва изхвърлянето на вас и още двадесет като вас през стъклена витрина, така да бъде.

Освен това бяхме прекарали два трудни дни. Плували бяхме, катерили се бяхме, обстрелвани бяхме и се наложи да убием тълпа гадни, опасни и добре въоръжени танга. Бяхме мръзнали и мокри, и срали върху самите себе си, и претърпели многобройни и изобилни наранявания. И честно казано, след като сте вършили всичко това, си е истинско облекчение, (емоционално, а не само физическо) да извлечеш онова дълбоко удовлетворение, което се извлича от боя до посиране на някой сфинктеромислещ скинхед в бар.

Ало, почакайте — ей там някой се е разкрещял и пита нещо. Повторете, моля ви.

Вие какво? О, искате да знаете дали наритването на задници в бар освобождава напрежението така ефективно, както дълга сесия с катерички.

Хей, нищо, ама нищо не освобождава напрежението така, както катеричката. Но знаете не по-зле от мен, че на хоризонта не се виждаше никаква катеричка. Нито една шибана женска. И така, налагаше се да се задоволим с тези отрепки в кожи и обеци по телата. Ето защо отплавахме с пълен напред, опряхме кореми в бара и поискахме acht Bieren, bitte^[11].

Der Barkellner, който носеше три малки сребърни пръстенчета на външния ъгъл на лявата си вежда, пет подобни пръстенчета в хрущяла на дясното си ухо и една голяма, живописно изработена сребърна маймунска лапа точно под средата на долната му устна, ни погледна с нескрита омраза. Застана с ръце, скръстени върху старата си престилка от черна кожа, като от средните пръсти на лявата му ръка висеше цигара, и каза:

— Нихт сервиерен американерс.

— Ей, шибан задник, да ти го начукам! — Хюи Бебето навря ядосаното си лице в това на бармана. — Искаме шибана бира и я искаме точно сега, мамицата ти.

Знам, знам — той е просто хлапе с жълто около топките и следователно е импулсивен по характер. Но подобно поведение е неприемливо. Както веднъж е казал дон Вито Корлеоне: „Никога не позволявай някой да разбере какво мислиш. Никога не се разкривай пред враговете си.“ Е, според мен Кръстника спокойно би могъл да е тюлен, ако съдим по начина му на мислене.

Почвах да изпитвам съмнения относно Хюи Бебето. Дланта ми се обви около тила му. Отстраних го от разговора лице в лице с бармана и го поставих нос в нос с moi.

— Никой не те е избирал за шибания говорител на тази шибана делегация — казах. — Затова, чупката ето там — посочих към един бар-стол на една маса встрани от двамата скинари дясно на борд — и стой там, докато не ти кажа.

Очите му се разшириха.

— Не исках да кажа нищо, шкип…

Пак същото. Срязах го с поглед и той прекъсна посред сричката.

— Тери…

Голямата долна устна на хлапето щръкна около два сантиметра напред. Въздъхна силно, преви рамене и се затътри до мястото, което бях посочил. Най-близките скинари го наблюдаваха, смушкаха се един друг и се закискаха. Е, проблемът щеше да си е техен.

Обърнах се към бара с надеждата, че съм поддържал нещата гладки, и с мисълта, че съм постигнал целта си, и в този момент дочух подигравателния смях на останалите скинари. Да, знаех, че ще трябва да почистим тук. Но исках да го сторя по определени от мен условия, а не когато присъстващите задници решат да действат.

— Извинете поведението на този млад човек — казах. — Той не се изрази по подходящ начин. Но би искал бира.

Ръцете на бармана оставаха скръстени. Той ме зяпаше.

— Значи осем бири, ако обичате.

Погледнах часовника си. В момента беше 16:56. Помните, че исках поне час и половина в Altstadt, за да разузная за срещата с подполковник Смит. Извърнах се и погледнах към най-далечния ъгъл на бара, за да забележа как мистър Мърфи беше се промъкнал с нас и седеше с голяма, тлъста ушмифка на грозната си мутра. О, майната му на Дики. От лайноядската физиономия на мистър Мърфи разбирах, че ще трябва доста, доста да закъснеем от графика.

Вдясно от мен Бумеранга се изхили. Леко промених стойката си — достатъчно, за да забележа как всеки от мъжете си беше избрал по една цел и по една вторична цел. Страхотно хубавото нещо на пътуването с Воини е, че не е необходимо да им говориш много за ситуации като тази. Те просто знаят какво, мамицата му, да правят, и Просто Ще Го Направят.

Бумеранга се изхили отново. Повечето хора смятат това за признак на нервност. Не е. Бумеранга се хили, преди да убие разни неща. Всъщност това е една от причините да харесвам това момче. Има истински извратено чувство за хумор, което се показва в подобни моменти. Може би е така, защото е единственият калифорнийски сърфист в моята банда весели мародери. Със своите сто осемдесет и два сантиметра и деветдесет килограма той е бивш защитник от футболния отбор на Калифорнийския университет, който казва на хората, че се е записал във ВМС, защото иска да му плащат, за да кара сърф. Наричат го Бумеранга, защото по време на базовото обучение по подводна диверсия все се връщал за още и още, независимо от предишните си натъртвания. По време на „Пустинна буря“ гонеше ракети „СКЪД“ из иракската пустиня, като взриви три пускови установки и уби деветнадесет души от републиканската гвардия при онзи тип срещи, които харесва най-много — късно вечер, когато е сам навън, със своя нож и гаротата от жица за пиано.

До него Нод изпука кокалчетата си, а после и врата си. Еди Дикарло е бивш одеялоглавец — зелена барета, на когото му станало м-н-о-о-г-о скучно в специалните сили. И затова на двадесет и девет години и половина се записал във ВМС. На тридесет години преминал обучението за подводни диверсанти. Вижте, средната възраст за това обучение е двадесет и две години. А и краката на Нод били малко разтропани поради факта, че преди да стане Жабок имал зад гърба си шестстотин скока с парашут и повече груби приземявания, отколкото му се полага. Но упорствал. И всъщност бил превъзходен. Той е меланхоличен, мълчалив човек, който нямаше голям успех в Групите, защото не уважаваше неебаващите се офицери, които в наши дни водят изотзад — и показвал неуважението си при всяка възможност.

Но вижте, Нод е бил на война за разлика от повечето тюленски младши лейтенанти, лейтенанти, старши лейтенанти и капитани, с които си имал работа. Като сержант от зелените барети Нод гонил наркотрафиканти из Колумбия и Боливия и се спречквал с израелските наемници на Мани Нориега в Панама. Като тюлен беше контраснайперист в Сомалия с деветнадесет гадини в сметката си. Като за там, превишава допустимия улов с три бройки. Но след Могадишу нещата се вкиселиха. Администрацията се смени, на власт се възкачиха Клинтънистите и изведнъж воините като Нод престанаха да се ценят. Всъщност към средата на 90-те години офицерите установиха, че няма да ги повишат, ако групите им са пълни с онези хора, дето обичат да натискат спусъка.

При Клинтънистите агресивността беше забранена. Искаш звезда? Научи бойците си да рециклират отпадъци. Изпрати ги да учат как се спасяват тропическите гори. Жалкият резултат беше, че докладите за пригодност на Нод след времето в Сомалия бяха пълни лайна. Някои от по-хубавите описания съдържаха думите неподчинителен, своеволен, неконтролируем, твърдоглав и прекомерно агресивен.

Всъщност повечето от хората ми бяха смятани за боклук от сегашните силни на деня. Затова ми ги изпращаха. „Тропосваха“ ми побойниците, непоправимите, агресивните, нахалните, измамните, лъжливи кучи синове, които никой друг не желаеше.

Е, приятели, чуйте: аз съм старомоден предводител. Аз обичам горепосочените качества в човека. Рой Боъм, кръстникът на всички тюлени, казваше, че ако може да избира, би си взел хората от пандиза вместо от Военноморската академия, защото е по-вероятно хората от пандиза да обичат да трошат неща и да убиват хора, отколкото овциферите и джентълмените-сърбачи на чай с потропващи пръстенчета, каквито развъждат в наши дни в Анаполис. (О, да, жалко е, че училището, което ни даде Арлей Бърк^[12], Честър Нимиц^[13] и Холси Бика^[14] сега произвежда мениджъро-офицери, които се занимават с наркотици и преписват на изпитите и които се тресат при мисълта за ВОЙНА.) Колко прав беше (е) Рой. Също така Рой ме научи да канализирам тази разрушителна енергия; да впрягам желанията и решимостта. И така, извадих късмет, когато Нод и всичките останали своеволни типове бяха назначени в „Червената клетка“ като начин за съсипване на кариерите им (а и на моята).

Но няма по-силна заплаха за един взвод песове от този шибан салам! И… стоп, задръжте за малко. Бих се разпрострял още малко на тази тема, но der Barkellner току-що изплю нещо на швабски в посока към мен и ме гледа доста странно. Е, ще ви разкажа повече за момчетата друг път. В този момент нещата започват да стават доста интересни.

— Моля? — наведох се над бара.

— Nicht serviert Amerikaners hier — ние не зервира тука Amerikaners — повтори барманът, като бодна въздуха пред лицето ми с цигарата си, за да наблегне на думите си. Дясно на борд от мен един от скинарите добави възклицателен знак към изявлението на Barkellner-а, като прасна веригата си от хромирана стомана върху бара и се засмя.

Нещата ставаха прекалено тевтонски за мен. И така, свих рамене с широко разтворени ръце (сякаш съвсем не бях в настроение да споря) и понечих да се обърна, сякаш смятахме да си тръгваме, като казах:

— Ами… — в нелоша имитация на Роналд Рейгън или Джек Бени^[15].

Сега, докато всичко това се развива, позволете да ви разясня първия закон на физиката според Свирепия воин.

Той е следният: „Хванете един задник за маймунската лапа в устната му, дръпнете достатъчно силно и останалата част от тялото винаги ще последва устната.“

Унд сега аз илюстриерен.

Извъртях се, пресегнах се през бара, стиснах der Barkellner за лапата в центъра на долната му устна, дръпнах го над оцапаното с бира дърво, стиснах го за тила и за колана отзад, и го праснах в пода по лице.

Настъпи невероятно моментно затишие — скинхедовете бяха прекалено шокирани, мамицата им, за да реагират. Точно тогава Бумеранга с голямата си усмивка и с кикот в гърлото прасна най-близкия до себе си скинар. О, това беше изненадващ, удивителен, страхотен удар като с чук. Искам да кажа, че Бумеранга използва всичките сили в краката, трупа, гърба, раменете и ръцете си, за да вкара левия си юмрук чак до китката в слънчевия сплит на бедния задник. Ударът вдигна швабата двадесетина сантиметра от пода. Падайки, той повърна гъста, жълта като бира каша на бучки. Отстъпих точно навреме, за да не се оцапам — един път и аз да нося чисти дрехи.

Приятели, позволете да направя тактическо предложение за побоищата в барове: не се увличайте в екшъна, защото няма да сте внимателни и ще ви изненадат. Точно това се случи и на мен. Възхищавах се на ръкоделието на Бумеранга, когато някой с четири сребърни пръстена с черепи на дясната си ръка грабна плитката ми и се опита да я използва като прашка, с която да ме изхвърли през прозореца. Аз отстъпих назад, като блъснах тялото си в него, за да го притисна и да не му позволя да ме дърпа.

Едно отклонение за реалния свят в Европа: Господи, как смърдеше тоя. Какво им става на представителите на субкултурата тук, в континента? Тия кофи с лайна май не считат за нужно да вземат душ от време на време. Окей, обратно към реалното време. Задникът беше голям — с двадесетина сантиметра по-висок от мен и сигурно с двадесетина кила по-тежък.

Заблъскахме се по бара като топки във флипер, с лакти, колене, бради, зъби и крака, които се бореха за позиция. Помислих, че съм успял да го забавя малко: нежен удар от любов в носа тук, любещо ръгане в топките там — докато той ме бутна, дръпна и извъртя, омота собствената ми шибана плитка около моя врат и се опита да ме гаротира с нея.

Този вид дързост не се прие добре. Рязко стъпих върху крака му — неефективно, по дяволите, защото носеше от големите обувки „Доктор Мартенс“, подсилени със стомана. Фрасна ме със свободната си ръка — стабилен удар в голямата ми, широка словашка зурла, с което изкара сълзи в очите ми.

О, заболя ме. Но нямаше време да се занимавам с болката. Фраснах го в топките, от което той се наведе напред, и добавих бърз обратен удар по лицето с кокалчетата на юмрука си. Но този Scheißkerl^[16] беше омотал косата ми около юмрука си и не пускаше.

Превключих на скорост, извих се и го фраснах с лакът в ребрата с всичката си шибана сила. Ход на действието: съборих хер Vier Ringen^[17] на колене. Но той ме повлече със себе си (нали ви казвах, че е Scheißkerl), удряйки брадата ми в ръба на бара достатъчно силно, за да ми разклати няколко кътника, докато ме теглеше подопосочно. Да: право в огромната, шибана локва от шибана повръщня на шибани бучки (помните гореупоменатата повръщня; тя присъстваше с любезното съдействие на шибания тупаник от страна на Бумеранга). Тъй като мистър Мърфи реши да се появи в този момент от тържеството, аз (естествено) се пльоснах в посоченото повръщано с лице напред, като поех добра доза в носа.

Може и да не ви се вярва, но случаят беше ДН/ЛН. Лошата новина — повръщаното вони. Добрата новина е, че повръщаното се хлъзга като катеричката на разгонена седемнадесетгодишна кралица на абитуриентската вечер. Другата ЛН (за хер Vier Ringen) се състоеше във факта, че аз съм бивш грахосмъркащ и вдишващ спагети видиотен срочнослужещ. Всъщност като млада попова лъжичка си разменях сополи с хората от групата. И така, с богатия си опит в зелените изкуства, аз просто шмръкнах повръщано и продължих да действам. Хер Vier Ringen от своя страна полагаше максимални усилия да държи лицето си далеч от гадотията. Това беше ЛН за него и ДН за мен. Докато се бореше с всички сили, аз се отскубнах, замахнах с дясната си ръка и го фраснах красиво с лакът — заковах го по скулата със солидно „туп“, което го изпрати по гръб в повръщаното.

Хер Vier Ringen се опитваше досущ като хлебарка да се изправи на крака и ръце. Тръгна да лази към вратата през повръщаното. Аз го хванах за глезените и го дръпнах обратно с лице надолу, към себе си. Отчаян, той грабна един бар-стол и го сложи помежду ни.

Нека ви кажа нещо, хора: когато изразходвате цялата си енергия в опит да се задържите за бар-стол, вие не опитвате да убиете стария Свиреп. Това ми даде необходимото пространство. Набрах се върху него, сякаш се изкачвах по стълба. С предмишницата си го ударих по главата и я треснах в пода, измъкнах му стола, помогнах си да стана на крака, след това го обърнах, хванах го за краката и го завъртях — напред! — като шибана палка за голф, и го ударих право в адамовата ябълка, докато се опитваше да се изправи. Срина се с много хъркане и ишплюване на жъби.

Тъкмо започвах да се наслаждавам на ръкоделието си (няма ли да се науча най-после!), когато друг ОВШ^[18], въоръжен с един метър хромирана верига за гуми, се понесе към мен, предхождан от веригата и с гадно изражение на кръглото си лице на ОВШ с двойна гушка. Тоя също беше голямо, тлъсто копеле с бръсната глава и рус мустак, от който приличаше на човека от етикетите на препарата за миене на съдове „Мистър Клийн“.

Пълен с енергия като шибан породист кон, аз се извих точно в мига, когато шибаната стомана полетя към главата ми. Веригата разсече въздуха до ухото ми и би ми счупила ключицата, само дето вдигнах шибания бар-стол навреме. Дървото пое основната сила и се натроши, но намали енергията на удара. Протегнах ръка напред и какъвто съм си дръпнат проклетник, дръпнах силно и притеглих сланинестия задник към себе си.

Но ОВШ разбра какво бях намислил — и затова той се втурна напред, намалявайки разстоянието по-бързо, отколкото би ми се искало. Но това нямаше значение — вижте, аз бях хванал шибаната верига. И тъй като вдигам 200 килограма по 155 пъти на ден, в дъжд или слънце, свеж или махмурлия, на гладиатора на открито във вила „Свирепия“, съм много по-силен от средностатистическия ежедневен скинар. Всъщност много по-силен съм дори от надсредностатистическия неежедневен скинар. Освен това съм и по-свиреп, което означава, че съм и по-гаден.

Така, докато дърпах кучия син, намотавах веригата около дланта и ръката си. И тъй като той отговори на жеста, като ми стана приближен и лично доверен, реших да отговоря със същото. Пристъпих напред и го праснах с насочен надолу удар като с ковашки чук с подсиления си с веригата юмрук — прас! — точно над сърцето. Очите му се събраха, на лицето му се появи израз на свинско недоверие и той се срути в локвичката повръщано под себе си.

Бързо се огледах, търсейки други заплахи, но нямаше такива.

— Всичко е чисто, шкипере — извика Хюи Бебето.

Бумеранга поклати глава:

— Не. Все още не е чисто, Хюи.

Той обърна поповата лъжичка ляво на борд, за да наблюдава как Гризача прасна последния прав ОВШ, засили го така, че да забие глава в бара, и отстъпи, докато швабата се свлече и капитулира.

— Ето сега е чисто — каза. Обви с ръка раменете на младия мъж. — Това е третото осиране, хлапе — време ти е да внимаваш какво правиш, мамицата му. Заради тебе за малко не ни очистиха с шефа на „Куз Емек“, като каза, че хеликоптерната площадка е чиста, а тя не беше и се наложи да очистваме човек, с когото ти трябваше да си се оправил. Сега за малко не разтури шибаното ни прикритие. А и пак крещиш „Чисто“, а то още не е. — Замълча. — Бебе, мой човек, обръщай внимание на подробностите, ако искаш да останеш в тази малка група.

Алигатора, който дори не се беше задъхал, кимна в знак на съгласие:

— Амин, братко.

Кръглото бебешко лице на Хюи Бебето увисна. Той сви юмруци.

— Виж какво, аз просто опитвах…

— Виж какво, Бебе — прекъсна го Алигатора, — ние не опитваме. Ние действаме. Има разлика.

Пачия крак вдигна ръце:

— Хлапе, чуй какво ми каза един старшина, когато бях шибан новак в Група 4. Каза, че най-важното нещо, което мога да правя, е С² — а това значи, че трябваше да си Седна на шибания задник и да Си затворя шибаната човка, и да се уча от по-опитните.

— Ти нямаше да си тук, ако шефът на пичовете не смяташе, че в тебе има хляб — каза Бумеранга. — Но бъди печен. Успокой топката. Както казва Пачия крак, „С“ на квадрат. Научи как работим в екип. След това стани част от него.

— Защото иначе — обади се и Нод — задникът ти изхвръква. Нямаме място за единаци.

Хюи Бебето стоеше и местеше големите си очи от един тюлен на друг. Накрая кимна и преглътна тежко.

— Разбрах — каза, като челюстта му се размърда нагоре-надолу.

Алигатора го прасна по рамото:

— Супер.

Наблюдавах как се струпаха върху Бебето, сякаш току-що е вкарал гол от осемдесет метра разстояние, подмятаха го, блъскаха го и го търкаляха около повръщаното. Е, затова обичам тези хора истински. Не се налагаше да разпробивам нов задник на Бебето. Моите хора свършиха тази работа вместо мен. И го направиха в стила на старите ВМС, с което искам да кажа, че му поговориха по онзи начин, който вдъхновява, стимулира и мотивира. Освен това от действията им разбрах, че са приели хлапето с всичките му недостатъци. И му бяха казали съвсем ясно, че оттук натам ще трябва да тегли своя дял от впряга или изхвръква. Но действията им говореха друго: „Ти си един от нас.“

— Стига с тия глезотии. Искам една шибана бира — изчурулика Гризача, като се отдели от купчината покрити с повръщано тела. Дребният тюлен прескочи бара и започна да търси несчупени стъклени артикули.

— Някой от вас, задници, иска ли бира?

— Всички — отговори Малката бира. — Но да пием бързо, за да се връщаме в хотела и да се почистим. Не ми се ходи вмирисан на повръщаното от някакъв си шибан скинар. Трябваше да сме незабележими, нали, шкипере?

 

 

Часът беше 19:48, когато пристигнахме бързо-бързо пред Alt Deutsche Weinstube. Както повечето винарни в Altstadt, ресторантът се намираше в триетажна къща от седемнадесети век с греди, чудесен сводест покрив, капандури на прозорците и заплетени фронтони. Заобиколихме широкия пазарен площад пред Dom^[19] и свихме в Altstadt, минавайки в тръс по тесни калдъръмени улички, в слалом покрай групички местни хора, излезли да си разходят кучетата, туристи, зазяпани по знаците, и студенти, които се прибираха към дома на онзи вид вездесъщи, старомодни велосипеди без скорости, които все още се срещат в Европа.

Пред винарната дузина маси бяха пълни с групички оживено разговарящи шваби. Забавихме ход, разделихме се, приближихме се в раван и огледахме от разстояние седналите на въздух хора. Хюи Бебето и Бумеранга разглеждаха витрината на щанда за сувенири на десетина метра надолу от масите, за да проверят дали от сенките не дебне някой гаден. Малката бира, Нод и аз разгледахме витрината на един магазин за вино, като долавяхме пулса на улицата от горната страна. А Пачия крак, Алигатора и Гризача — все животни от купонджийския вид — провериха за бобри и катерички във „Фермата на Мърфи“, една от ирландските кръчми, които са много популярни в Германия сега и която се намираше по диагонал на винарната.

Не трябваше много време, за да доловя, че всичко е гот. Всъщност при други обстоятелства бих разделил групата на три за три отделни МОН — това е Маршрути за Откриване на Наблюдатели — и щях да съм на позиция от 17:00, загледан и заслушан за лоши. Честно казано, контранаблюдението в селищна среда е далеч по-трудно отколкото извън нея. В гората човек се окопава, камуфлира позицията си и чака флората и фауната да се върнат към естествените си занимания — птичките чуруликат, щурците пеят и насекомите бръмчат. Ако тези занимания са нарушени, разбирате, че наоколо има и някой друг. Същото важи и за селото. В шибаната швабландска провинция (пък и почти във всеки селски район по света) чужденецът fallt entsetzhich auf — штърчи като болен пръшт.

Но в града нещата са по-различни. Вместо да слушаш звуците на природата, трябва да търсиш необичайни неща — групи наблюдаващи хора, минаващи през редовни или нередовни интервали. Но как ще ги разпознаете? Градовете като Майнц (и Рим, и Париж, и Лондон) са населени с преминаващи хора и туристи, хора, дошли за един ден, както и огромен брой местни. О, разбира се, човек може да се оправи, ако разполага със седмица-две, за да установи нормалното поведение. Но ако имате само един ден или в по-лошия случай само два часа, е направо невъзможно. И така, открил съм, че контранаблюдението в градската среда изисква шесто чувство, което човек трябва да развие с времето. И тук действам, както ако съм челен дозор — следвам инстинктите си.

Тази вечер инстинктите ми подсказваха, че всичко е наред. По тила ми нямаше настръхнали косми, не звучеше корабна сирена, лайнаромерът, разположен под и зад путкодетектора ми, отчиташе „нула“. Нямаше засада. Или номер. И така, след двадесет и пет минути гледане за гледачи и невиждане на нито един такъв, сигнализирах на момчетата, събрахме се и преминахме край претъпканите маси на открито, през тясната отворена врата и в осветения със свещи ресторант.

Намирахме се в едно старомодно заведение, направено от половин дузина малки стаички с маси. Таваните бяха ниски и изпъкваха с истинските си, антични и ръчно дялани греди. Масите бяха тежки и натруфено резбовани, както и всички столове.

Промъкнах се край няколко английски туристи, които си проправяха път към вратата, и с присвити очи огледах слабо осветената стая точно пред нас, но не видях никой познат. Тръгнах към малката ниша вляво и в този момент се приближи един обер в поизносен, лъскав фрак с двойни ревери, стиснал шепа менюта в ръка.

— Willkommen^[20] — каза той с голяма усмивка на потното си лице. — Gutn’aben’, mein’herren.^[21]

Отговорих му със същото.

Той не обърна внимание на немския ми и продължи на безупречен английски.

— И колко души сте? — запита, като се отмести малко, за да погледне зад рамото ми.

— Осем, но имаме среща с един човек — отговорих. — Някой си мистър Смит. Тук ли е?

— А, даа, хер Шмит — каза той. — Значи вие сте неговите хора.

Изгледа ме с неспокойна, но гневна гримаса.

— Хер Шмит ви очаква — много, много търпеливо.

От тези думи отсъдих, че хер Шмит дава големи бакшиши. Оберът направи не лоша имитация на тореадор, като отметна завесата за един сервитьор с табла, който се вмъкна край него в нишата.

— Последвайте ме, моля. Хер Шмит резервира една от частните стаи в избата.

Обърна се на пета и тръгна през тясната, задимена стая, сви надясно, направи втори рязък завой надясно и се спусна по дълго, скърцащо стълбище без парапет. В долния му край имаше три врати. През първата, която беше отворена, видях кухнята и асансьорчетата, по които храната се изпращаше горе. Втората врата имаше голям катинар и планка. Оставаше вратата на стая номер три. Оберът я завъртя навън и застана до нея, за да ни пропусне.

Лъхна ме хладният влажен въздух на избата. Тук беше с двадесет градуса по-прохладно отколкото горе в ресторанта. Това се дължеше на изцяло облицованата с камъни стая — подът, стените, таванът на тази очевидно много стара постройка бяха издялани в основите на скала. От тавана висяха три големи свещника от ковано желязо, на равни разстояния, над дълга, широка и величествена маса, като във филмите за крал Артур. Около стените имаше огромни високи метър и осемдесет рафтове за вино, като всеки от тях беше пълен с бутилки, чието зелено и кафяво стъкло отразяваше слабата светлина.

В далечния край на масата седеше един човек, отворена бутилка вино и малка, подобна на купа и наполовина пълна чаша за рейнско вино. От всяка страна бяха подредени по четири комплекта прибори.

— Хер Шмит… — каза оберът. Затвори вратата зад нас.

От края на масата Томас Едуард Крокър, председател на Съвместното командване и с напълно генералска осанка под сакото от дебел туид, пуловера от кашмирена вълна и ловна шапка, сякаш е в най-парадната си униформа, насочи палец и показалец по типичния си начин, като зареден „Колт 45“ към гърдите ми.

— По дяволите, Дик, закъсняваш цял час и шест минути — изръмжа той.

След това стана, протегна ръка към мен и по лицето му се разля голяма, широка усмивка, като видя олющената ми мутра и разбит нос.

— Какъв е проблемът, Дик — неприятности по пътя насам ли имаше?