Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (22)

Глава 22

01:25. Присъединих се към Бумеранга и Нод, радвах се и се дразнех в същото време, че те не изглеждаха никак зле. Уморени до смърт — да. И мърляви. Но все още готови да действат. Такива бяха те. А що се отнася до moi, Нод ме огледа критично и поклати глава.

— Хей — казах му, — няма ми нищо, което да не се излекува с малко сок от литър „Бомбай Сапфир“.

С изражение между смайване и сарказъм, Нод сряза ръкава на ризата ми, сложи антисептик, обви десетсантиметровата рязка на ръката ми с марлен бинт и го залепи надеждно, за да спре кръвта.

— Правилно, шкипере. Както кажеш.

Мразя наставническия тон, а вие? Но честно казано, твърде шибано уморен бях, твърде шибано натъртен и твърде шибано насинен, за да направя каквото и да е в момента.

Освен това чудесните ендорфини започваха да изчезват с всяка секунда. Ръката ми пулсираше болезнено, коляното болеше адски, а трябваше да убивам още един предател. Понечих да си събирам нещата.

— Да тръгваме на работа, мамицата му, хайде, мамка му.

— Наистина ми харесва риторичното повторение на тази дума — обади се Бумеранга, а главата му се клатеше нагоре-надолу като на онези проклети кученца, дето човек може да ги види на задното стъкло на шевролетите от 1964 г.

Има едно желязно правило за офицерите и удрянето на сержантския състав по главите, което се замислих да наруша в този момент. Но всички помисли за пакости бяха прекъснати от звуците на стрелба под нас. Аз не бях тук, за да си играя. Тук бях за друго. Включих детектора за радиация (с радост забелязах, че неотдавнашното ми физическо упражнение с максимална наситеност не беше го повредило) и се вгледах в показанията. Точно както предполагах: сигналът се засилваше с всяка стъпка към стълбището. О, знаех, че се движа в правилна посока.

И разбира се, точно в този момент шибаният уред изпиука тъжно два пъти и рязко спря. Дали батериите се бяха изтощили? Или пък шибаното минетчийско майкоосквернителско чудо е падало, подмятано и удряно в резултат на действията ми от близкото минало? Не знаех, но и нямаше време да мисля за това. Сега бях сам. Но поне имах приблизителна идея за това къде трябва да ида.

01:29. Поведох внимателно в слабата светлина. Стълбището беше като взето направо от холивудските филми с Еръл Флин^[1]: широки каменни стъпала, отлични за фехтовка. Само че нямах шпага. Аз се дуелирам с автомат MP-5, благодаря. Очаквах пътят ми да бъде осветен от големи свещници или факли.

Стрелбата сега беше много по-спорадична — поне доколкото аз я чувах. Това означаваше, че Фред и хората му се грижат за бизнеса и че другата тройка също работи усилено, за да прочисти злосторниците.

Спуснах се тихо, но без да спирам. Нямаше време за губене. Огледах се, проверих за заплахи и като не намерих такива, продължих неумолимо надолу.

Стълбището беше дълго и въздухът стана забележимо по-прохладен, докато слизахме в тъмното. Долу завихме рязко около един ъгъл и ни посрещна дебела, подсилена с желязо врата. Отдолу излизаше светлина — и викове. Приближих се предпазливо и опитах да вдигна резето. Не мърдаше. Проверих вратата. Очевидно беше затворена и залостена отвътре. За разлика от съвременните врати, повечето от които могат да бъдат отворени с няколко изстрела от автомат, не е възможно човек да простреля шибаната греда на шибана средновековна врата, защото дървото е прекалено дебело и металните панти — твърде здрави. Необходим е таран или голяма шибана пушка или нещо подобно, за да пръснеш приличните на куки панти и да отвориш шибаната врата. Или ви трябват експлозиви — лентоподобни заряди например или пластичен взрив.

Ще ви кажа нещо: следващия път, когато нападам крепост, ще накарам някой да носи шибана пушка със заряд за разбиване на врати, много голям брой шибани гилзи от тип ТНК^[2], половин дузина блокчета от по килограм пластичен взрив, цяла торбичка взривове за врати и много голям брой шибани детонатори. Така вратите като тази няма да ни спират. Сега обаче стояхме тук в тъмното, стиснали безжизнените си szeb-ове^[3] в ципестите си ръце, докато Лотар правеше кой знае какво, мамицата му, зад шибаната врата.

— Оха… — Нод ровеше в джобовете си. Измъкна тъмно пластмасово шишенце и разви капачката му. Вътре имаше късче експлозив, горе-долу три пъти по-голямо от кубче захар.

— Това е последното от материала на Джон Сътър — прошепна, като изсипа бучката в дланта си.

Чудесно. Сега можехме да взривим вратата. Въодушевлението ми продължи общо три секунди, колкото време ми беше необходимо, за да отчета факта, че детонаторите се намираха в торбичката на кръста на Пачия крак, а кой знае къде, мамицата му, се намираше той.

Бумеранга очевидно имаше собствени идеи за това какво да прави. Протегна дългата си мазолеста длан под носа на Нод.

— Дай — изсъска.

Нод преотстъпи кубчето. Бумеранга го намачка на топче. След това го натисна върху средната панта. Залепи се там като дъвка.

— Ще се върна — изръмжа с нелоша имитация на Арнолд Шварценегер^[4].

Бумеранга се втурна нагоре по стълбите. Аз легнах на земята и опитах да надникна под вратата, но не можеше да се види нищо от неравния под. Но вътре имаше шибани хора, които правеха нещо, защото ги чувахме да се движат.

01:32. Бумеранга се върна. Носеше една шибана почти метър и половина пушка-кремъклийка с богато инкрустиран приклад и една двуметрова пика. Изгледах го.

— Какво става, мамицата му?

— Досети се, шефе.

Бумеранга хвана пушката и опря приклада й на пода. Извади от джоба си една барутница и изсипа количество, което може да се опише само като лайнарски голямо в цевта, намери парче плат и го наби с дървения шомпол. След това отвори ударника, добави малко барут там и го затвори пак.

Вдигна я, взе парчето пластичен взрив от пантата и го сложи на върха на цевта на кремъклийката. След това дръпна назад ударника. Заклини приклада в една пукнатина в пода и почука пушката с крак, за да е сигурен, че я е разположил както трябва. Цевта с едва забелязващия се в нея пластичен взрив, се намираше точно срещу дебелата панта от ковано желязо.

— Назад. — Избута ни в стълбището, взе пиката и я протегна към спусъка. — Пази се, огън, шефе…

Позволете да ви кажа нещо за черния барут. Той е много по-летлив от бездимния барут и много по-избухлив. Шибаната кремъклийка гръмна по-шумно от проклета бомба „DefTec“ №25. Толкова беше шумна, че помислих, че са ми се разкъсали тъпанчетата. Чувах само звън. Когато димът се поразсея, забелязах, че рамката на вратата се е пръснала, а самата врата беше откъсната от пантите. Господи, колко ефективен е този барут. Нищо не беше останало от пушката, освен няколко трески от приклада. Останалата част беше изпарена, мамка й. Според мен ако пластичният взрив не беше скъсал пантите, шибаният черен барут щеше да свърши същата работа.

Време за представление. Преминах първи през вратата, като се оглеждах през гъстия дим и присвивах очи от ярките лампи. Имаше един-два-три дизелови камиона „Мерцедес“, подредени на двадесетина метра в далечния край на тази огромна камера с работещи двигатели. Опитах да видя дали има хора зад воланите, но не можах.

Гласът на Нод:

— Опасност. Зелено, десет…

Обърнах се наляво, забелязах целта и изстрелях бърз трикуршумен залп, който го събори. През дясното си рамо чух рязкото тракане на автомата на Бумеранга, а после и този на Нод. Продължих да вървя наляво, с опрян в стената гръб, като дишах и се оглеждах за цели и вървях към триото камиони. Исках да разбера къде е шибаният изход, защото нямаше да позволя тези тук да идат никъде.

Гърлено ръмжене откъм дванадесет часа от моето място. Камионетката най-близо до мен даде газ докрай и отнякъде в кабината — не виждах силует или глава — шофьорът включи съединителя. Шибаният камион подскочи напред, право към мен.

Изстрелях един залп в предното стъкло, но шибаната камионетка продължаваше да върви. Стрелях пак — по-дълго от първия път. Но камионът не спря. Свих се и се претърколих, когато шибаният автомобил се удари странично в стената, скочих на стъпалото, рязко дръпнах вратата и обсипах вътрешността на кабината с куршуми, хванал автомата с една ръка. Може би шофьорът беше вече мъртъв, но не мислех да рискувам. Застрелях го в главата, протегнах ръка и изключих запалването.

Скочих, изтичах назад и проверих каросерията. Завъртях дръжката, застанах встрани и вдигнах вратата.

Никаква реакция. Заврях лошия край на автомата си вътре и надникнах.

Шибаният камион беше празен.

Чух залпове от автомати в далечния край на камерата — и от куршуми, удрящи по камиона най-дясно на борд. Моите момчета наистина си заработваха парите тази вечер.

Затворих вратата за фургона и завъртях дръжката, сложих нов пълнител — последния — и тръгнах да заобиколя смачканата кабина. На десетина метра встрани, в далечния край на помещението с неправилна форма, се намираше една врата от нагъната ламарина, от вдигащите се на руло с верига. Една приведена фигура в черно дърпаше веригата трескаво.

Вдигнах автомата си и стрелях в механизма с предавките, като го блокирах.

Лотар Бек дръпна веригата и разбра, че няма смисъл. Обърна се към мен с лице, по което се четеше омраза и отвращение.

След това се втурна наляво и бързо, та-тап, та-тап, се скри зад камиона най-близо до себе си. Изчезна от погледа ми.

Майната му на Дики. Забравил бях колко бързо може да се движи Лотар, гърбавият шваба.

Изтичах, за да скъся разстоянието помежду ни, като стрелях, залп след залп, в кабината на камиона. Не исках копелето да запали двигателя, ако можех да го спра.

На десетина метра пред големите ми обувки отскочиха камъчета, откъртени от пода. Пренасочих вниманието си и видях, че Лотар се е хвърлил на земята, скрил се зад големите, дебели колела. Стреляше с малък пистолет в сребърно от легнало положение. Но не се справяше добре.

Хей, слушайте, по-трудно е, отколкото изглежда, да застреляш някого с пистолет, ако дясната ти ръка не струва, и трябва да стреляш с лявата^[5], без опора, а врагът ти идва към теб така, както аз към него, което ще рече: исках на всяка цена да застрелям дребния дефектен Scheißkerl, докато стане mausetot^[6].

Шансовете му се подобриха, разбира се, когато автоматът ми пресъхна. Преминах на пистолет и продължих напред. Лотар стреля още два пъти — и малкото му пистолетче също пресъхна. И тогава осъзна, че му предстои да навлезе в зоната „губя-губиш“. Вдигна се и затича, а обувките му марка „Бали“ правеха ту-туп, ту-туп, ту-туп по грубите камъни. Къде, мамицата му, беше се засилил? Загубих го от поглед, когато изчезна зад камиона. Спуснах се подире му, заобиколих ъгъла между камиона и голямата стоманена врата — и не открих нищо.

Копелето беше изчезнало. Невъзможно. Тогава забелязах вратата. Отворена. С пистолет в ръка се приближих. С ниско насочен и готов за стрелба пистолет, огледах ситуацията.

Нищо.

Мръднах напред, като се движех решително, но без да прибързвам. Не е необходимо да се бърза. Ако бързаш, допускаш грешки. Ако пък се бавиш, майкоосквернителят ще има време да се подготви.

Разширих визуалното си поле и като се убедих, че Лотар не ме чака от другата страна на вратата с насочен в главата ми пистолет, показах се целия и влязох.

Стаята беше малка, може би три на пет метра, с флуоресциращи лампи, които придаваха на всичко студен, зеленикав оттенък. Пък беше и празна.

Мамицата ми. Излязох обратно назад. Поех по малък коридор. Втора врата — модерна, от стомана. Затворена беше. Проверих кръглата дръжка. Мръдна. Завъртях я в посока по часовниковата стрелка и леко отворих, като бавно я отблъсвах от себе си. Тя се завъртя тихо, докато опря в стена. Чувствах, че зад нея няма никой. Предпазливо огледах стаята, като надникнах зад касата.

Лотар стоеше прав до далечната стена и работеше върху една сгъваема маса. На нея се намираха четири преносими атомни устройства — три от нашите и едно руско.

Лотар беше отворил един от пакетите. Опитваше да сглоби бомба. Устройствата пътуват на шест части: три основни пръстена с ядрено делим уран 235, всеки около четиридесет и пет сантиметра в диаметър, прът, висок към петдесетина сантиметра, в който е разрушаващото вещество, детониращ прът, както и горен пръстен за разрушителния прът, в който се намират всички часовници и устройства за време. Трите пръстена с уран 235 трябва да се съединят и после да се закачат към пръта. След това се вкарва детонаторът: Накрая се завива пръстенът с часовниковите устройства. Тогава е възможно устройството да се включи и да се настрои часовникът. Сглобяването изисква към три и половина минути. Включването изисква още тридесет и пет секунди.

Тези цифри, разбира се, са валидни само ако сте обучен, а Лотар очевидно не беше. Ето защо срещаше адски затруднения в опитите да постави късчето „А“ в изреза „Б“. Дори не беше подредил пръстените с урана в правилен ред.

— Лотар…

Извърна се към мен.

— Здравейте, полковник — отговори и дебелите му устни разкриха идеалните му зъби. След това се извъртя и отново се зае с работата си.

— Лотар… Аз убих Халед. Той вече не е част от уравнението.

Никакъв отговор. Държах пистолета готов за стрелба и говорех към гърбавия гръб на Лотар.

— Знаем и за мрежите ти. В момента ги прибират.

Движенията му станаха още по-френетични, луди, маниакални.

— Имаме организацията ти — цялата. Аз взех твоите файлове с „Вариант Делта“, Лотар. „Вариант Делта“ е мъртъв. Свършен. Ти също си свършен, Лотар. Alles kaput.

Гърбицата му се мяташе, помпаше и подскачаше, докато откаченият шваба работеше по бомбата.

— И познай какво, Лотар. Фред Колер е жив. В момента прави здрава, шибана клизма на крепостта Барбароса. Убива хората ти. Убива предателите. Щеше ми се да е тук в този момент, за да му позволя да те убие, Schweißpaket^[7], педал такъв.

О, това най-после го накара да се обърне. Лотар Бек се изви към мен с побеляло от ярост лице. Стисна петдесетсантиметровия вал, дебел към осем сантиметра, в който се намираше детониращият прът. Завъртял беше пръстена с часовника. Пръстите му натискаха бутоните за детониране — но разбира се, нищо не ставаше. Не е този начинът да задействаш шибаното АВУ.

След това, стиснал пръта като бухалка, се нахвърли към мен, а от устните му пръскаше слюнка и неразбираем швабски.

Аз нямах намерение да рискувам. Човек не изглежда подходящо свиреп, ако е взривен на малки късчета плът и кости, и не ми се щеше да установявам точно какви сътресения би понесъл прътът на бомбата. Вдигнах пистолета, направих онова, което великият американски пистолеро полковник Джеф Купър нарича „мигновена картина на прицела“^[8] и прострелях Лотар два пъти в лицето с много контролирани, но бързи двойки изстрели. Падна, като образува не особено височайша купчина върху взривния прът.

Знам, знам: искахте да не съм бързал с куродъхия шваба. Да го убивам инч по инч. Или да оставя Фред да го стори по европейския начин — сантиметър по сантиметър. Е, приятели, не така е в живота. Понякога просто трябва да гръмнете копелето и да теглите майната на драматизма.

Приближих се до Лотар и за да съм сигурен, че няма да ми създава неприятности, го ритнах в главата, за да проверя дали не се преструва. Не се преструваше. Затова го преобърнах с крак и го гръмнах право в челото от половин метър, при което по целия под на работната стая се разлетяха кости и мозък в шарка, достойна за завистта и на самия Джаксън Полък^[9].

Казвате, че това е прекалено? Е, да ви го начукам! Както младият ми приятел Орка, главният сержант от СС^[10] „Делта“, обича да казва: „Винаги прострелвай в главата всеки един от майко осквернителите. Ако знаеш, че не могат да станат, то те няма да те изненадат, когато ги отминеш.“

 

 

01:57. Събрахме се с Фред и неговата група и започнахме методично затваряне на крепостта Барбароса. Фред и момчетата му започнаха да събират информация. Искаше лично да разкъса дробовете и сърцето на онова, което Лотар беше създал. Е, негова си вътрешна работа, не моя.

Аз пък си имах своите приоритети. Обадих се по телефона на Джон Сътър, предизвиквайки интеруптус на доста добър коитус, ако се съди по охканията, ръмженето и стенанията. Дадох му координатите и му казах, че имам четири пакета за него. Обсипа ме с двадесетсекундни профанизми в стил Ев Барет, последвани от „Дадено“, последвано от дълго мълчание, за да види дали може би не се шегувам.

Предполагам, реши, че не се шегувам, защото най-после провлачи:

— О, мамка му. Ще се видим след деветдесетина минути.

След това, за да ми го върне, каза:

— Впрочем имам съобщение за теб от председателя. Казва, че той и министърът на отбраната имат малък проблем от организационно-технически характер, с който искат да се заемеш.

И след това линията прекъсна.

02:14. Наблюдавах как Фред и хората му започнаха да ровят из купчините необработена информация. Прегърнах Фред през рамо.

— Ще се оправиш ли?

Той махна ръка небрежно.

— Ja, Richard, alles gut.^[11] — Замълча. — Ще мине време, но ще се оправя. Ще изкореня лошите.

По лицето му премина тъмна сянка.

— Ще се разправям сам с тях — каза. — Бавно. Тихо.

Знаех за какво говори. Има много незабележими начини да се разправиш с предателите. Като най-често срещан пример се сещам за парашути, които не се отварят по време на скокове. Инцидентите в стрелбището също вършат работа.

Но работата с тези немски предатели си беше проблем на Фред. Аз пък исках единствено да се прибера у дома. Трябваше да предам квартета джобни ядрени бомби на Джон Сътър. Имах за ремонт цял един наранен, стресиран взвод. Изпитвах онзи вид дълбока, ендорфиноотпъждаща болка, от която разбирам, че Бог ме обича повече, отколкото люби другите.

И разбира се, предстоеше да чуя и известието на председателя. Джон Сътър беше казал, че става дума за „малък проблем от организационно-технически характер“, изискващ малко работа.

Ох, потенциалните възможности за пращане на Дики на майната му щяха да се засилят много, много. Тази песен съм я слушал и преди. Както и вие — по-рано, в началото на същата тази книга. За онези от вас, които не са добре с помненето, ще повторя същината. Когато офицерите заговорят за малки организационни проблеми, винаги се връщам към дните си като член на неофицерския състав. Отрано научих, че когато някой със златни ширити на ръкавите си говори за „малък проблем от организационно-технически характер“, това означава, че ме чака кофти доза чистене на клозети или изпомпване на трюмни води в буквален или в преносен смисъл.

Но чистенето и изпомпването или скачането и друсането (или подскачането и стрелянето, или стрелянето и плячкосването) в буквален или в преносен смисъл, ще трябва да почакат. Сега имахме само малко повече от час до пристигането на Джон Сътър, през който да свършим малко истинска работа на воини-диверсанти.

Точно така: трябваше да открием къде Лотар държи шибаната бира.