Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (14)

Глава 14

00:03. Открехнах вратата на тоалетната, влязох отново в нея и опаковах изпадналия в несвяст хер Обувки с връзки, взех му спрея и радиото, както и картите за ключалките. След това се върнах тихо в коридора. Дали бедното копеле все още беше в безсъзнание? И още как. Но щях ли да си въобразявам, че ще остане така, докато Елвис не напусне сградата?^[1] Да не съм луд?

00:04. Опитахме всяка една от картите на хер Обувки с връзки и колегата му — и не стана нищо. Вратата си оставаше затворена. Мамка ми и мамка му на Ханс, защото сега времето се превръщаше във важен фактор. Рано или късно някой щеше да се заинтересува къде са двамата охраняващи тъпаци и да дойде да ги търси — и ще знаят точно на кой етаж да дойдат, защото както съм казвал толкова много пъти и преди, швабите са методични задници.

00:07. Независимо че бяхме притеснени за време, все още не бяхме мръднали от първото квадратче. Казвал ли съм ви някога колко мразя първото квадратче? Всъщност не беше точно първото квадратче, а третото бюро — онова, което бях отворил, преди да ни прекъснат. Именно секретарката, която седеше зад това бюро, доколкото си спомням, отключи вратата за триото в сините смокинги. Извадих единствената карта-пропуск от централното чекмедже, втурнах се към заключената врата и пъхнах магнитната лента през четящото устройство. Звучно щракане ми подсказа, че съм попаднал на златна жила.

Завъртях дръжката, дръпнах вратата да се отвори, бутнах Фред вътре, а после тихо затворих зад себе си.

00:08. Измъкнах фенерчето от джоба и започнах да обикалям с лъча по стаята. В сравнение с другите пищни офиси тя беше практично обзаведена. Мебелировката представляваше пет метални бюра, всяко с компютър, няколко кантонерки за папки — две с ключалки с шифър — и голяма дъска на стената.

Започнахме от кантонерките. Отворих първата, поставих ножа си отгоре, където щеше да бъде леснодостъпен за работа по втората, и се заех с най-горното чекмедже. Имаше счетоводни документи и нещо като бази данни, до една подредени в спретнати, номерирани папки.

— Какви са тези неща? — прошепнах на Фред.

Той се пренасочи от дъската на стената към отвореното от мен чекмедже.

— Не знам. Но май са подредени по пощенски зони — отговори. Сложи минифенерчето между зъбите си и започна да рови дълбокото чекмедже с ръкавиците. — Мисля, че е някаква политическа база данни.

Оставих го да подрежда папките, защото той знаеше по-добре какво да търси. Междувременно аз започнах да включвам компютрите.

Знам какво ще кажете: няма вероятност някой да остави важни материали на компютър, без да го охранява, като използва програма за криптиране или поне парола.

Нежни читателю, добре дошъл в реалния свят, където ПЛНД^[2] е начин на живот.

Независимо дали става дума за паметни записки от Белия дом, телеграми на Държавния департамент или профили за най-секретните мисии на Пентагона, материалите се оставят на компютрите sans предпазни мерки. Хората не обичат да помнят пароли. Разбира се, често пъти си ги записват и ги оставят на бюрото си. Или пък, за да улеснят нещата в своя полза (а да не говорим за моята полза), просто деактивират вградените охранителни системи и позволяват компютърът им да бъде приятелски настроен към потребителя (и крадеца).

И така, независимо от ръждясалия си немски, успях да намеря един документ, от който очите на Фред се разшириха в шок. Компютърът имаше магнитно-оптично дискетно устройство. Натиснах бутона и погледнах дискетата с капацитет сто мегабайта. На етикета бяха написани две думи: „ВАРИАНТ ДЕЛТА“. Пъхнах дискетата в джоба си.

00:15. Прекарали бяхме в стаята цял живот като за такава операция. Фред прелистваше папките колкото можеше по-бързо. Аз бях намерил още три диска с етикети, които се присъединиха към този в джоба на ризата ми.

00:16. Виждах, че времето наистина намалява: Фред провери часовника си за трети път в разстояние на тридесет секунди и ме погледна.

— Трябва да тръгваме, Ричард.

— Jawohl, mein general!

Мамка му, наистина нямаше време. Спрях каквото вършех и започнах да гася компютрите.

 

 

00:20. Отново на покрива. Клекнахме в мекия блясък на въртящия се диск. Дочух големите хеликоптери, които се движеха над Рейн и огромните им двигатели отекваха в небето. И изведнъж се появи малкият хеликоптер, като се спусна точно до северозападния край на покрива, а въжетата се влачеха по неравната повърхност.

Спринтирах към въжето дясно на борд. Догоних го, пъхнах куката през ремъците си, обвих длани около дебелото въже и се оставих то да поеме теглото ми.

Фред се втурна ляво на борд. И онова, което хвана, беше своя Schnüffler^[3]. Шибаното въже беше срязано при идването, за да го освободя от него.

Изкрещях „Halt-halt-halt!“^[4] в микрофона на шлема си, като се надявах адски да не съм го прецакал по време на наземните упражнения с хер Обувки с връзки в Damen-тоалетната. Стъпих на крака, натиснах бутона за освобождаване на куката и се изтърколих под плазовете на хеликоптера.

— Фред — тук!

Грабнах го за тактическите колани и го дръпнах дясно на борд.

— Пилот — слез един метър, веднага!

Има Бог. Разбрах го, защото шибаният микрофон работеше: хеликоптерът се спусна един метър. Взех колкото можех повече въже, пъхнах го през коланите на гърдите на Фред, направих една панделка, за да го закрепя на място, и се закачих отново с куката.

Точно в този миг — когато ръката ми докосна празната ножница — разбрах, че съм оставил своя красив шибан нож „Тайхо“ върху шибаната кантонерка. Но не беше моментът да правим нещо по въпроса. Ударих по въжето от яд.

— Raus-raus-raus^[5] — да се махаме оттук!

Лесно е да се каже, приятели. Позволете да направя достатъчна пауза точно тук, за да обясня един от основните закони на физиката на Свирепия: той е, че всяко действие има еднакво по сила и идентично противодействие.

Искате да разберете какво казвам.

Окей. Ще бъда кратък. Докато висяхме от двете страни на хеликоптера, хеликоптерът можеше да се управлява лесно. Сега обаче двамата с Фред съчетавахме тегло над двеста килограма с оборудването и висяхме донякъде несигурно под десния плаз на малкия летателен апарат.

Съществува един точен инженерен термин, описващ ситуацията съгласно законите на аеродинамиката. Този термин е „Натаковани“.

Не че пилотът нямаше да може да кара така. Шибаните MH-6 са от най-стабилните хеликоптери, произведени някога. Виждал съм такъв от по-ранна версия (обозначен като HA-6), ударен от наземен огън в Панама по време на нападение през 1989 г. Аз тогава не бях във ВМС, защото чаках да се явя във федералния затворнически лагер в Питърсбърг, Вирджиния, за да излежа едногодишната си присъда. За да изкарам някой грош и да платя на адвоката, сключих договор с една ненаименувана правителствена агенция да отвлека рекетьора на Мани Нориега, един израелски шпионин, когото наричахме с кодовото име Йехуд. В нула часа на 20 декември нападнах апартамента на Йехуд, но той вече се беше изнесъл с две чанти, които според Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ (е, сега знаете кой ме е наел) съдържат над два милиарда долара в облигации на приносител. Как е разбрал Йехуд, че съм по дирите му? По-късно установихме, че са го предупредили бившите му колеги от Мосад, израелската разузнавателна организация.

Както и да е, загубиш ли основната си цел от поглед, винаги трябва да имаш втора на прицел. Моята беше един перач на пари на име Калдерон, когото аналитиците от Разузнавателното управление на МО искаха да разпитат. И така, по силата на случайността (което е учтивият начин да се каже, че Мърфи ми го беше начукал) се оказах на една пряка разстояние от затвора „Модела“ точно когато взвод стрелци от „Делта Форс“ отмъкваха американски затворник на име Мюс, преди убийците на Нориега да успеят да го екзекутират.

Когато хеликоптерът HA-6 се вдигна от покрива на „Модела“, панамците започнаха да стрелят по малката, здрава машина с всичко от автомати M-16 до шибани ракетни снаряди. Но вместо да падне като камък, както правят „Блекхоук“ или „Пейв Лоу“, този успя да кацне на спирали. Много наранявания имаше, някои сериозни. Но всички оцеляха, включително спасеният американски заложник.

Но от това карането на дебалансиран хеликоптер не става по-лесно, особено в гадните странични течения и резки промени на вятъра, които се получават в градска среда. О, да, чувствах как пилотът се бори с уредите за управление, докато свих колене, за да премина над ръба на покрива. Достатъчно е да кажа, че обратният полет беше значително по-малко приятен от полета насам.

01:45. Кацнахме в парка колкото да се преместим в един от немаркираните „Пейв Лоу“. След това отново излетяхме за двадесет и осем минутния преход до щаба на KSK.

Когато поддържащият екип на моите момчета и тези на Фред пристигна, ние с него вече бяхме нагазили до колене в отмъкнатите документи. Колкото повече неща виждах, толкова по-малко ги харесвах. Бих могъл да отделя няколко хиляди думи тук, за да ви разясня всичко дословно. Но тъй като няма много време, позволете да ви обясня наученото в няколко къси хапки.

• Хапка първа: Аналитиците на Лотар смятаха, че моментът е назрял като швейцарско сирене една силно дясна Германия да възстанови швабския политически и икономически контрол над Европейския континент. Анализите показваха, че руснаците са твърде слаби и разединени, за да представляват реална заплаха за Германия, и че останалата част от Европа винаги следва германското водачество по политико-икономическите въпроси.

• Хапка втора: Единствената истинска заплаха за тази нова германска хегемония бяха Съединените щати. Но, продължаваше анализът, в момента вниманието на САЩ беше насочено другаде и щеше да остане така за идните девет до дванадесет месеца. Имаше вътрешни фактори, отклоняващи вниманието (в момента в Белия дом се вихреше скандал, както и кампаниите за избор на президент и конгресмени). Имаше и външни фактори: непрекъснати кризи в Далечния изток (Китай демонстрираше мускули, японската увяхналохуеста икономика, Пакистан и Индия, които си играеха на дуел с ядрено оръжие, усложняваха нещата). След това беше Близкият изток (Израел и палестинците; Иран, Ирак, Сирия, Йордания) и няколко нови и потенциално опасни кризи, назряващи в района на Каспийско море (спонсорирани от иранците антиевропейски действия в широката и богата на нефт площ между Тбилиси и Туркменистан).

 

 

Но как, питате (да, чувам ви, че викате), биха могли Лотар и съюзниците му да превземат Германия? Там е демокрация, казвате, и чистките не се правят лесно.

Прав сте. И въпросът е уместен. Ето отговорът. Първо, Германия все още е разлюляна от своето съединяване. Когато Роналд Рейгън отиде в Берлин и каза „Мистър Горбачов, разбийте тази стена“, мисля, че хората не разбираха, че са възможни отрицателни, а не само положителни резултати. Но такива има. Докато Западна Германия просперираше през петдесетте години след войната, изтокът биваше оплячкосван от руснаците и от комунистически копелета като Хайнц Хокхайзер, които държаха хората в робство. И така, абсорбирането на широката и остаряла източногерманска инфраструктура беше създало трудности. Безработицата все още е висока. Пък и в момента в Германия живеят и работят стотици хиляди чужденци. Германия е убежище за турци, гърци, кюрди, роми, българи, хървати — схващате картината. Освен това тези чужденци са обект на дълбока омраза. Достатъчна всъщност, за да бъдат убити напоследък немалко чужденци в Дойчланд.

Към тези проблеми се добавя и настоящото правителство, което не управлява с явно мнозинство, но което е заставено да влезе в коалиция с лявата Зелена партия^[6]. Е, ако някой успее да наеме тези елементи да създават гражданско неспокойствие, то нищо чудно да е възможно „прекатурването“ на германското правителство — и превземането му, с помощта на дясна политическа партия за прикритие. И вече знам, благодарение на проучванията си, че Лотар имаше много контакти в политиката, промишлеността и правителството, а да не говорим за всички ултранационалистични и мразещи чужденците боклучави групи скинари и други отбрани недоволници. Ако всичко това се слее в едно, може и да има шанс да постигне гадната си цел.

Разбира се, точно това открихме, като разглеждахме единия диск, който бях сложил в джоба си. Онзи с надписа „ВАРИАНТ ДЕЛТА“.

„Вариант Делта“ очертаваше тайно планиран блицкриг, чистка, която да отхвърли правителството с един удар (нека цитирам) „и да промени хода на германската история с кръв и огън“.

За да се изпълни номерът с кръвта и огъня, „Вариант Делта“ изискваше кражба на оръжие и муниции от германски военни обекти, както и от американските бази. Е, толкова по въпросите със сондите, които Джон Сътър беше проучвал от Щутгарт.

Ето я и най-притесняващата информация. Планът изискваше разграбването на всички открити скривалища на САЩ — като се наблегне върху тези с атомните преносими устройства.

Посрани Боже! Знаеха за нашите джобни атомни бомби. Достатъчно неприятен беше фактът, че Лотар вече е откраднал Бог знае колко оръжие и муниции. Но имаха ли АВУ?

Разбира се, че имаха. Забравихте ли разпита на Хайнц Хокхайзер, бившия агент на ЩАЗИ, когото бях хванал с Халед? Помните ли какво ми каза?

Не? Знаете ли какво ви трябва на вас — един шибан курс по четене със запомняне, ето какво. Окей. Ще преминем към видеолентата. Der winzig^[7] Хайнц каза, че е получил онова АВУ, което продаваше на Халед, от някакъв грузински мафиот на име Габлиани и че Габлиани го получил от някакъв германец в Дюселдорф.

Какво ми казваше това, докато гледах в компютърния екран, а Фред надничаше над рамото ми и помагаше с превода?

Това ми даваше две възможности за избор, като нито една не беше много приятна. Избор номер едно беше, че Франц Улрих, бивш стрелец от GSG-9, дои шефа си Лотар Бек, за да си купува кокаин. И какво е издоил? Ами най-малко едно АВУ, което е продал на мафиоза Габлиани. И ако е могъл да прави това, значи Лотар има поне още едно — а може и две, и три. Избор номер две беше още по-лош: Самият Лотар беше продал американското АВУ на хора като Габлиани, защото е знаел, че той ще го продаде на терористи като Халед.

Това беше още по-гаден сценарий. И колкото и да ми се щеше да вярвам, че Франц е просто един продажен, алчен дребен боклук, който продава шефа си точно така, както беше предал Рики Вегенер и GSG-9, изглеждаше по-логично (помните снимката на Халед, Лотар и Франц в „Сребърната котка“) Лотар да е мозъкът зад тази малка и гнусна операцийка, а Франц — безмозъчните мускули.

Освен това ми се струваше, че тъй като имаме диск с „Вариант Делта“, сигурно съществуват поне още три други операции — Алфа, Бета и Гама, — от което Фред разви първокласно главоболие. Тъй като „Вариант Делта“ беше най-жесток, останалите очевидно представляваха тайни или диверсионни заговори. И негова задача беше да ги разкрие.

Но това щеше да си е проблем на Фред. Моят беше да измъкна възможно повече информация за генерал Крокър, и то максимално бързо. Както съм казвал неведнъж в тези книги, аз не съм политическо животно. Аз съм тюлен-Воин. Председателят трябваше да се разправя с политическите фактори.

Докато докладвах на председателя, моите момчета щяха да вземат един от клетъчните телефони на Фред и да се загубят от погледа. Не исках Фред да се натоварва с тях — в края на краищата той си имаше достатъчно проблеми. Не исках също те да идат на юг, под крилото на Джон Сътър, защото щяхме да водим своята битка тук, а не близо до Щутгарт.

И така, под ръководството на Бумеранга моите седем весели, убийствено настроени мародери щяха да вземат колите и двата мотоциклета, тихо да проследят движенията на Лотар Бек и Франц Улрих и да чакат да им се обадя. Наблюдението щеше да им свърши малко тактически полезна работа (колкото повече се обучаваш, толкова по-добър ставаш) и да ги държи извън бирариите, докато отсъствам.

 

 

Да отсъствам? О, да. Както вероятно знаете, председателят има своя собствена сигурна комуникационна система. Разбира се, всички главнокомандващи в системата имат някакви осигурени срещу подслушване системи за комуникация, познати в занаята като ГККОМ. Те им дават възможност да си говорят за политика и клюки, без да ги подслушва Агенцията за национална сигурност или друга някоя, която обича да подслушва лични приказки.

Вижте, знаех, че четиризвездният командващ САЩЕВР (Армия на САЩ в Европа) имаше такава комуникационна система близо до своя офис. Но нямаше как нашият тюлен да стигне до нея, без да се наложи да скача през добре познатите ни обръчи. Не. Трябваше да стигна до ГККОМ, което да мога да ползвам тайно.

А това, приятели, означаваше Лондон. Където Иймън Демона владееше щаба на главнокомандващия армията на САЩ в Европа.

Да, имаше рискове. Иймън не изпитва особена обич към мен (а това е съвсем слабо казано, мамицата му). Отиването в Лондон означаваше и изоставяне — поне за момента — на моя лов за Лотар и Франц, както и онези АВУ, за които бях доста сигурен, че притежават. Това беше все в дебитната страна на списъка със сметките. От кредитната страна обаче — познавах Лондон като обратната страна на косматата си длан и мога да вляза в ГККОМ sans никакво вълнение.

Защо, питате. Ами защото Ханс Вебер, старият главен старшина, който всъщност управлява щаба всеки ден, е един от старомодните флотски моряци с черни обувки, които създават моята официална обезопасителна мрежа, която ме е опазила от бесилото на корабната мачта или военния съд повече пъти, отколкото мога да си спомня.

Запознах се с Ханс, когато бях мичман-бекас (така наричат инженерния персонал, за онези от вас, незапознатите с флотскоговора) с жълто около топките на кораба „Джоузеф К. Таусиг“, а той пък — един възлест и досаден пожарникар-моряк. Както съм казвал и преди и ще повторя тук, пожарникарите-моряци и мичманите-бекаси стоят само на една крачка по-високо от мръсно петно на пода.

Днес космите по топките ми посивяват, а онова, другото мръсно петно е старшина — дотолкова можа да стигне. Ханс беше изпратен в Лондон преди повече от пет години и успя да се задържи при трима силно различаващи се адмирали, което означаваше, че върши нещата тихо и способно. Имаше компактен, но луксозен кабинет надолу по коридора от този на главнокомандващия и може да няма квадратните метри на адмиралския офис, но пък е с по-добър изглед към Гроувнър скуеър. Освен това там всъщност е седял генерал Дуайт Д. Айзенхауер, когато е планирал операция „Оверлорд“, или десанта в Нормандия.

И така, с копие на диска с „Вариант Делта“ в джоба, с малка раница на рамо и сърдечно „Да ви го начукам много“ на момчетата си, се хвърлих на задната седалка на БМВ-то на Волф и се отправих към Франкфурт, където щях да взема първия самолет за Лондон. Цялото шибано упражнение не трябваше да отнеме повече от ден-два. След това щях да се върна и да тръгнем заедно на лов.