Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (11)

Глава 11

Лотар впечатляваше — на пръв поглед. На ръст беше най-малко метър и осемдесет, а може би и малко повече. И макар и да не бях го забелязал в снимките от папката с изрезки, която бях разглеждал с Фред, тялото му изглеждаше уродливо от огромната, несъразмерна глава с такива пресилени черти, каквито са типични за телевизионните говорители или кинозвездите. Имаше широко, плоско чело, подчертано от гъста черна коса, сресана право назад, масивни, рунтави, бурни черни вежди в стил Брежнев, и широк нос, който сякаш е бил удрян в една или повече стени през живота му. Устните му бяха дебели като на Мик Джагър. Имаше онзи фалшив тен, който богатите хора добиват от собствените си соларни легла.

— Надявам се, че харесвате моето… фоайе — каза той с лек акцент. — Точно копие е на любимото ми преддверие във вилата ми. Оръжията там и тук са истински и действат.

Усмихна се и спря, за да избърше една капка слюнка от левия ъгъл на устата си.

— Няма смисъл човек да притежава недействащо оръжие, нали, полковник?

Не отговорих и той продължи монолога си:

— Обичам да идвам тук от време на време и да медитирам със собствените си оръжия; това е начин да прекратя ежедневния стрес и да се възобновя духовно.

Тези думи ми се сториха странни, защото Лотар Бек не изглеждаше от хората, които биха имали духовна страна. Не изглеждаше и от склонните да медитират хора, а напротив, приличаше доста на мъртвец. Облечен беше изцяло в черно. Черни обувки „Бали“, мек, черен фланелен панталон, черна риза от жакард и коприна с къса якичка и закопчана чак до гърлото, както и черно кашмирено двуредно сако с тесни, островърхи ревери. На лявата му китка се виждаше дискретен часовник „Ролекс Ойстер Датаджъст“ от плътно злато. Около дясната беше закопчана златна верижка от миниатюрни звена във формата на конски удила. Носеше очила с кръгли стъкла с розов оттенък и рамки с емайл от костенурка. Съчетанието беше космополитно, светско и изтънчено. Абсолютно bec-fin^[1].

Но той не беше перфектен, никак. Имаше определено кокалесто тяло — изглеждаше, сякаш е забравил да махне закачалката от сакото, преди да го облече. И в този момент разбрах, че несиметричното копеле е гърбаво като Квазимодо, което не се виждаше на нито една от снимките и Фред (кой казва, че германските генерали нямат чувство за хумор?), не ми беше казал за това.

Огледах за втори път този дюселдорфски Квазимодо, защото имаше още: подметката на лявата обувка „Бали“ на Лотар беше три пъти по-дебела от тази на дясната. Но това не му създаваше никакви проблеми. Втурна се през стаята с висока скорост, като някой ресторантски комик в ролята на Ричард Трети, а дебелата подметка настоятелно пляскаше в нестандартен ритъм по каменния под — ту-туп, ту-туп, ту-туп. Дясната му ръка беше протегната, сякаш за да поеме моята.

— Полковник Марчинко — припя той.

Olé. Излъгах го с финт, достоен за най-добрите футболисти, след което отстъпих, като внимавах да не се блъсна в Бумеранга, и оставих набралото скорост тяло да мине край мен. Той спря, изви се като дервиш, и се насочи право към мен: ту-туп, ту-туп, ту-туп.

Този път го спрях, като застанах право пред него. Той спря рязко и смешно и разклати дясното си рамо към мен, а дясната му ръка продължаваше да се вее, но установих, че е напълно безполезна. Свали я, като я удари с лявата, и ми направи един ЦВО^[2], който харесах много по-малко от направения ми от сержант М. Уолш. След това, доволен от каквото там по дяволите имаше да го задоволява, ми предложи лявата си ръка.

Поех я и я стиснах здравата. Тук си има гаден метод: стискаш пръстите на задника за ставите непосредствено на север от предкитката, преди той да успее да стисне здраво вашата, и по този начин можете да му причините мъчителна болка, ако стиснете з-д-р-а-в-о, което е точно каквото възнамерявах.

Но копелдакът беше прекалено бърз. Усмихна ми се с розовите си, дебели като на Мик Джагър устни, разделили се, за да разкрият едни идеално короновани и оправени зъби. Стисна ръката ми здраво и отговори с почти такъв натиск в килограми на квадратен сантиметър, на какъвто самият аз съм способен. Причини ми достатъчно болка, за да ме впечатли.

Ето ви една истина, приятели: хората с недъзи, физически или умствени, често пъти работят здравата, за да ги преодолеят, като се развиват в нови насоки. И Лотар Бек очевидно беше един от тях.

Е, добре за него. И по-добре за мен. Аз съм застъпник за равните права, което ще рече, че третирам всички по еднакъв начин — КАТО ЛАЙНА. И така щях да се отнеса и с Лотар. Не гледах на него като на някой недъгав, сакат или (както в тези дни на политическа коректност се налага да говорим) гръбначно затруднен. Щях да се разправя с него така, сякаш е поредното боклучаво гъзоподобно куродъхаво танго.

И така, погледнах Лотар в очите, ухилих се свирепо, използвах причинената от него болка като енергоусилващо средство и след това бавно, неумолимо започнах да прилагам собствения си лек натиск върху левия му крайник, докато го измъкна от дланта ми, а в ъгълчетата на очите му се събраха сълзи от болка.

Развлечението ми беше прекъснато от далечно познат мирис и отдавна нечут глас с думите:

— Отдавна не сме се виждали, Дики. Кога беше? Онази съвместна операция в Северното море, малко преди да те разжалват и да те хвърлят в затвора, Ja?

Обърнах се и видях Франц Улрих, скръстил ръце и застанал на вратата с насмешлива усмивка на лицето си. Спомних си и миризмата: ползваше сладникав, леко цитрусов автършейв, наречен „4711“. И то в големи количества. Скъпо струваше. Правеха го в Кьолн, където (очевидно) е създаден одеколонът.

Франц беше придружен от две напомпани буци в зле скроени, но скъпи италиански костюми. Те не носеха „4711“. Не — единственият аромат от тях беше „Льо чесън“. Очевидни престъпници. Сега познавах поне малко от руската връзка на Лотар: вносни мускули.

Странно е, нали, че човек като Лотар, който толкова много се оплакваше публично от чуждестранните работници, е наел собствени чуждестранни, работници — тези мафиотски бакланы^[3] — за лична охрана. Вижте, задниците като Лотар не вярват, че правилата важат за тях. И повярвайте, не само задници като Лотар са заслепени по този начин. Нашите конгресмени и сенатори са същите. Прекалено много от тях са убедени, че правилата, по които трябва да живеем ние, просто не важат за тях.

Но точно сега нямам време да говоря за тези неща. Напротив — насочих вниманието си върху Франц. Нищо не беше се променило. Той си беше все същият гаден на вид майкоосквернител, когото познавах от времето му при Рики Вегенер в GSG-9. Носеше ниско подстригана стоманеносива коса в прическа от типа „Аз, Клавдий“. Продълговатото му, жестоко лице имаше гаден, разкривен белег като цип, спуснат по дясната буза и губещ се в меката яка на кашмирената риза. Обичаше да се хвали, че това бил белег от дуел от университета.

Аз знаех друго: Франц не беше учил в университет и белегът беше сувенир от улично сбиване за някаква парцалива проститутка в страна от третия, четвъртия или петия свят. Измести тежестта на тялото си върху обутите в обувки стъпала. Меките черни панталони с басти отгоре и двуредното сако бяха абсолютни doppelgängers^[4] на облеклото на шефа му.

Свали очилата си за стрелба, за да впери в мен най-лошия си стоманеносив поглед.

Аз се вгледах добре. И познайте. Зениците му бяха разширени от удоволствие, че ме вижда. Казвам това, защото, ако очите му бяха обектив на фотоапарат, щяха да бъдат в най-широка бленда. Този стъклен, викториански, оскаруайлдовски див поглед се получава от употребата на наркотици. Кокаин, за да бъдем точни. И дори да не беше надрусан, неговата версия на поглед на убиец не ме впечатляваше. В края на краищата виждал съм го в действие. О, можеше да скача и гърми, и граби, плячкосва, и да стреля, докато скача по въже, и всички останали оперативни дивотии. Но беше невнимателен, от което някои от хората му загинаха. И беше прибързан, което значеше, че действа, без да мисли — фатален недостатък във войната със специални методи. Беше и арогантен. Също и ненужно жесток. Франц Улрих изпитваше прекалено силна наслада да причинява болка.

Моята философия спрямо врага винаги е била като на стария ми приятел и другар по оръжие Чарли Бекуит: „Убий ги и нека Господ да си ги съди.“ Франц Улрих обичаше да ги прострелва в капачките на коленете или в корема и да ги оставя да се погърчат малко, преди да ги довърши. Това винаги ми е изглеждало като прахосване на муниции.

— Отдавна не сме се виждали, Дики — каза отново Франц Улрих, като гласът му издаваше нетърпение. — Кажи ми колко отдавна? Северно море, Ja?

Казах ви, че е арогантен. Дори не си направих труда да се завъртя към него.

— Чух те от първия път, задник такъв — казах през рамо.

Спрях да причинявам дискомфорт на дланта на Лотар, след което вдигнах ръка и показах на Франц среден пръст.

— Последният път, когато те видях, беше преди четири дни, негоден швабски куродъх педал. Знаеш го и аз го знам и защо си правиш труда да криеш?

Изражението, което обзе грозната му муцуна, ми каза всичко необходимо. Това беше другият от проблемите на Франц: не ставаше за покерджия.

Сви юмруци и направи три къси крачки към мен.

— Да ти го начукам…

Скъсих разстоянието между нас, преди да успее да направи още нещо. Хванах го за реверите, праснах го в себе си и го ръгнах с коляно в топките достатъчно силно, за да ги кача в гърлото му. Уж убийственият му поглед изчезна достатъчно бързо, когато очите му се събраха и му излезе въздухът.

ТМЧ (да се чете телесна миризма на чесън или тъп мафиот-чукундур) номер едно сви юмруци и се намеси, за да защити шефа си. Хванах го за гърлото с дясната си ръка, стиснах достатъчно, за да причиня болка на ларинкса му, и го вдигнах право нагоре. Усмихвах се право в очите му, докато вдигах пръстите на краката му на два сантиметра от пода.

Най-после вдигна ръце за класическо париране, за да разбие захвата ми. Но беше издал намерението си. Затова просто го пуснах, като го блъснах назад в приятно боядисаната стена.

Главата му каза „дум“ и той се свлече. Което беше добре, защото чукундур номер две най-после разбра, че нещо не е наред. Само че Бумеранга му налетя като куче на салам. Не видях какво направи с ръцете си. Но иванът падна като торба с кози лайна.

Франци най-после възвърна гласа си. Обвини ме с фалцетен тон, че съм копеле. След това се метна с пълна скорост срещу мен, със стиснати юмруци, приведена глава и прави рамене.

Което и исках от него, защото знаех как кокаинът обърква преценката за момента, а като го гледах, неговата преценка за момента беше напълно осрана без възможност за почистване.

Отместих се, изчаках и нанесох саблен удар по врата му, когато той премина край мен. Рязко дръпнах дясната му ръка назад в болезнен финт, който го накара да застане на пръстчетата на стъпалцата си. Измъкнах от вътрешната страна на колана си един от двата ножове-остриета „Мед-дог майкро флайър“ от композитна стомана, които Отто и металният му детектор бяха пропуснали. Забих върха на ножчето достатъчно дълбоко във врата на Франц, за да му пусна кръв, и достатъчно близо до сънната му артерия, за да го притесня.

— Знаеш ли, Франц — казах, като му причинявах значителна болка, — не те харесвах много, когато работеше за Рики Вегенер.

Рязнах го още няколко сантиметра с ножа.

— И знаеш ли какво? И сега не те харесвам по същия начин.

От изражението на Лотар си личеше, че разбра, че тази малка среща не води до очакваното от него общуване. Която точно реакция търсех аз. Исках кучият син да е извън равновесие.

Но пък Лотар направи нещо напълно неочаквано. Усмихна се с голямата си, зъбата усмивка и започна отново да размахва безполезния си десен крайник.

— Ако се чувствате така, просто елате с мен, полковник — каза, сякаш нищо не се беше случило. — Ще поговорим, аз и вие, и виждам, че това не е подходящо място.

Бумеранга се изкикоти. Вие и аз знаем, че когато Бумеранга се кикоти, иска да убива нещо. Но Лотар не го знаеше и от презрителната му гримаса се виждаше, че го отдава на нервност. Г-Р-У-Б-А грешка.

Завъртях Франц и измъкнах ножа от врата му. Кучият син опита да ме прасне по брадата. Но както казах, не го бива за покерджия и се издаде.

Пристъпих, отбих удара му и го ударих по ключицата, след което, докато падаше, го ръгнах отново в топките за десерт. Завъртях го и грубо го засилих през стаята към витрината с античните пистолети. Франц се заби по лице в стъклото и ако то не беше армирано, щеше да се хвали с някой нов белег. Свлече се от рамката и падна на пода.

— Не се занимавам с тъпи задници като него — казах, като посочих бившия командос, който лежеше проснат по лице и скимтеше. Вдигнах ножа си от пода, пъхнах го в ножницата и изчаках да чуя какво имаше да каже Лотар.

Само дето той не каза нищо. Просто стоеше там с ръка на хълбока и наблюдаваше причинените от мен щети.

— Вие ще се занимавате с мен и само с мен — каза накрая, като в гласа му се прокрадна нова и опасна нотка.

Изтича в галоп до Франц, наведе се, хвана боклучавото му лице с ръце и започна грубо да го шамаросва, докато той отвори очи. Лотар го хвана за брадичката и изстреля като картечница куп идиоматични немски неща, които не разбрах, и говореше толкова бързо, че по наранения врат на Франц падаха пръски слюнка.

О, Франци никак не хареса това. Всъщност погледът, който отправи към своя Boß^[5] беше невероятен. Накрая обаче поклати глава и изгрухтя нещо, което според мен наподобяваше Jawohl, изправи се на крака и излезе с несигурна стъпка като гъсок през вратата, в която ние бяхме влезли, като притискаше дясната си ръка към нарязания си и окървавен врат.

Очите на Лотар го следяха, докато излиза. След това той се обърна към мен.

— Е — каза, като ме гледаше в очите. — Сега сме сами. Последвайте ме, моля.

Отстъпих, за да пропусна Лотар да се мята и подскача натам, откъдето беше дошъл, а Бумеранга играеше тилова охрана. Минахме по къс тъмен коридор, който завършваше с обикновена стоманена врата.

Лотар я бутна да се отвори и от Средновековието се озовахме в двадесет и първи век.

Офисът му беше в черни и блестящи като никелирани повърхности. Бюрото, от което се виждаше всичко от моста на Рейн до Altstadt, стоеше върху стоманена платформа. Таванът се намираше на три метра над нас, а прозорецът представляваше огромна стъклена шир. Пред бюрото имаше четири стола в стил „Мис ван де Рое“. Едно отделно кътче за разговори се виждаше в далечния край на пространството от над стотина квадратни метра.

— Харесва ли ви? — Лотар натисна един бутон на разговорната система върху бюрото си и изтрака нещо на немски в него. — Купих сградата, защото има най-добрият изглед в Дюселдорф. Какво мислите?

Умерено впечатляващо беше и му го казах.

— Ja — засмя се той, като клатеше голямата си глава нагоре-надолу и идеалните му конски зъби блестяха. — Умерено впечатляващо. О, добре го казахте, полковник.

Направи знак да седнем. Останах прав. Това беше бой. Аз не се бия седнал. Освен това не обичам да се бия според условията на врага си. Аз съм неконвенционален воин. Това означава, че на бойното поле не се нареждам в правилни редици и не марширувам, докато отстрани свирят гайди и барабани отмерват ритъма. Аз изскачам от тъмното и ви прерязвам гърлото.

Но Лотар не знаеше това. Или ако го знаеше, не го показваше.

— Франц ми каза, че сте ein Original^[6] — каза. — Не разбирах колко е бил прав.

Не казах нищо, а го изчаках, за да му дам възможност да се обеси сам с думите си.

Започна да цитира Хайне и Шилер, Фридрих Велики и Бисмарк, все за да обоснове аргументите си, които бяха горе-долу следните: съдбата на Германия според Лотар е да се превърне във водеща икономическа и политическа сила в Европа през двадесет и първи век. Но за да го стори, според него е необходимо настоящото слабо, безгръбначно коалиционно правителство да бъде сменено, разкарано, изместено отдясно, точно както Deutche Volks Union^[7], който Лотар наричаше „патриотичен фронт“, но за който знам от своите проучвания, че представлява тълпа радикални десняци, вече е постигнал тази цел в Саксония-Анхалт, федерален щат в онова, което се наричаше Източна Германия.

Лотар твърдеше, че съдбата му била да помогне на Германия да постигне тези цели. Не криел амбициите си и затова не се колебаеше да ми ги обясни. И нямало да търпи никаква намеса — от мен или моето правителство — при изпълнението на поставената му от Бога задача.

— Ще правя каквото трябва — каза. — Каквото е необходимо.

Замълча.

— Знаете ли, полковник — продължи, — преди онова, което наричате Втора световна война, Хитлер е сключил пакт с дявола — дяволът в лицето на Сталин, — защото това е било необходимо, за да постигне целта си.

Ухили се злокобно.

— Хитлер не е отишъл достатъчно далеч — каза. — Това е била грешката му.

Извърна се от мен за момент, за да погледне към очертанията на Дюселдорф. Когато се обърна, по лицето му се виждаше обезумялата гримаса на социопат, която не мога да опиша освен с думите, че беше истински страшна дори и за мен.

— Аз няма да допусна грешката на Хитлер — каза Лотар Бек. — Аз ще отида толкова далеч, колкото е необходимо, за да постигна целта си.

Устните му разкриха идеалните коронки на зъбите му в блажената усмивка на истински ненормалните.

— Точка, полковник — заяви. — Толкова.

Както Рой ми е казвал, човек може да постигне много с бездействие. Но човек може да постигне много и с действие. И сега беше време за действие.

Приближих се към Лотар, като заобиколих бюрото, и застанах съвсем близо до него, направо лице в лице. Той отстъпи. От това разбрах, че не обича да го притискат. В някои общества, латиноамериканските например, хората нямат нищо против да се приближиш плътно. Обичат да им навират носове в лицето при fuertes abrazos^[8]. Германците обаче не са така. Швабите обичат да поддържат смислена, тевтонска дистанция между себе си и вас. Затова наврях зурла в муцуната на Лотар и тялото си до неговото, показах му най-добрата си Воинска гримаса и казах:

— Слушай, Лотар, може би един ден, ако си все още жив, можем да излезем и да пием две бутилки шнапс, и да хапнем някой и друг стек, и да си побъбрим за нещата, преди да те убия. Може би, ако храната е хубава и ако пием достатъчно, ще те помисля за не толкова откачен, опасен, гноемъд, тънкохуест и шибан лайноядец и минетчия отколкото сега. Но едва ли.

Лотар отстъпи, като почна да си мърмори някакви глупости и препусна (ту-туп, ту-туп) по стоманените стълби, за да осигури малко скъпоценно разстояние (и скъпоценното си бюро в стил „Баухаус“) помежду ни. Забелязах как протегна лявата си ръка под бляскавата черна повърхност на бюрото, сякаш за да натисне нещо.

Очите на Бумеранга също доловиха движението му. Той се обърна и тръгна към вратата в далечния край на голямата стая със стъклена стена, като повлече един стол със себе си.

На лицето на Лотар се изписа гримаса на немалко раздразнение.

— Не се притеснявай — обадих се. — Той просто ще се погрижи да поговорим, без да ни прекъсват.

Тръгнах по стълбите към Лотар, който сега бърникаше в едно от чекмеджетата на бюрото си.

Бърз беше, но не колкото мен. Хванах чекмеджето за ъгъла и с удар го затворих, като междувременно стиснах лявата му длан. Той изпищя от болка и се сви в спазъм, а безполезната му лапа дясно на борд махаше диво и духаше въздух към мен. Аз я ударих, след това рязко измъкнах лявата му ръка от чекмеджето, бръкнах вътре и извадих един блестящ син „Валтер“ отпреди Втората световна война.

— Хубав е.

Извадих пълнителя, дръпнах затвора и улових с ръка изхвърления патрон. Извадих останалите патрони от пълнителя, а после разглобих пистолета, сложих пружината в джоба си, с което пистолетът стана неизползваем, и го метнах на парчета към Лотар. Те паднаха с подскоци върху бюрото, като понадраскаха на няколко места идеалната политура. Изражението на Лотар премина от шок в омраза. Четях го като шибан буквар. Беше от онези останали в аналния стадий на развитието си шваби, които не могат да търпят скъпите им мебели да бъдат повреждани.

Забелязах, че Бумеранга беше заглавил стола под дръжката на вратата. Хлапето ми показа вдигнат палец и аз върнах жеста.

Откъм неговия край на офиса се чуха удари отвън. Хората от охраната на Лотар опитваха да влязат. Е, щяха да им трябват няколко минути. Междувременно аз бях дошъл тук, за да разтърся тоя задник от върха на гърбицата чак до пръстите на краката. Затова настъпи моментът за онова, което ние, малкото останали воини в специалните сили на ВМС, наричаме свирепо безебавъчно третиране.

— Окей, Лотар — казах, като го натиснах върху стола от кожа и стомана зад вече не толкова идеалното бюро. — Ти каза своето. Смятам, че заслужаваш да узнаеш какво имам за теб. Искаш ли да разбереш какво ще направя? Ще aufdekken die Karten пред теб точно както ти го стори за мен.

Изгледа ме кръвнишки, а езикът му пробягваше като гущер по дебелите устни.

— Ето ти Karte eins^[9]. Ти си шибан терорист — казах, като гледах в изпеченото му лице.

Понечи да каже нещо. Аз се приведох и го шамаросах, пляс-пляс, точно както сте виждали да го прави Ерих фон Щтрохайм^[10] на заловените пилоти, когато играеше ролята на гадния нацистки офицер с монокъл във филмите за Втората световна война.

— Karte eins. Ти си шибан терорист — повторих. — Ето ти Karte zwei^[11]. Ти си заедно с Халед бин Абдуллах.

О, погледът, с който ме дари, беше неописуем. Чиста омраза е слабо казано.

Пляс-пляс.

— Karte drei^[12] — казах — е, че участваш в продажби на атомно оръжие.

Понечи да стане в знак на протест, но го върнах в големия му стол с още един шамар с опакото на ръката.

— Karte vier^[13] — продължих — е, че си замесен с ивановците. Точно като Рибентроп, когото Хитлер е изпратил при Сталин преди Втората световна война, така и ти си направил сделка с руснаците. Само че твоята сделка е с мафията, а не с правителството. Както каза, според теб Хитлер не е отишъл достатъчно далеч. Затова ти направи една крачка по-напред.

Спрях и само го наблюдавах. О, Лотар си го биваше. Опита да овладее онова, което ставаше вътре в него, но не можеше. Затова продължих малкия си монолог: Пляс-пляс.

— И Karte fünf^[14].

Направих драматична пауза.

— Karte fünf е, че си мъртъв.

Замълчах достатъчно дълго, за да понечи Лотар да каже нещо. Когато видях, че възнамерява да говори, го срязах с друга двойка шамари.

— Това са моите Karten — казах. — И на мен ми изглежда, че са голям шлем. А ако не знаеш, голям шлем е непобедима ръка, Лотар, което означава, че ще ти натъпча в гъза един шлем… голям.

Направих на Бумеранга знак, той махна стола от дръжката на вратата и купчина кийстоунски шваби в сини блейзъри нахлуха в офиса, като си бърбореха на немски и се оглеждаха за шефа си.

Усмихнах се на Лотар и насочих десния си показалец към него, както генерал Крокър прави с мен.

— Ще се видим в ада, Лотар — казах.

Пуснах патроните в дланта на най-близкия шваба-охранител-тъпак, чието изражение показваше, че е очевидно объркан в ситуацията.

— Няма проблеми, приятел, тъкмо си тръгваме — казах. — Но първо си искам железата.