Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (15)

Глава 15

Изкатерих се нагоре по стълбите на метрото при „Грийн Парк“ скапан, смачкан и съсипан. Очевидно, боговете на пътуванията бяха решили, че си живея прекалено добре, и затова ме бяха качили на самолет от ада. Лесният прескок на локва с „Бритиш Еъруейс“ от Франкфурт до летище „Хийтроу“ се превърна в шестчасова камера на ужасите. Изтърколиха ни от терминала и след това прекарахме толкова дълго по рульожките между пистите, та реших, че до Лондон ще караме по земя. След това пилотът (този термин го използвам в доста свободен смисъл) отби и паркира, като остави двигателите да работят на празен ход час и половина, без да си направи труда да ни каже на нас, пътниците, КСМ. След това се върна до терминала, като не ни позволиха да слезем, докато механиците се занимаваха с нещо по колелата още час и петнадесет минути. После дозареди. И тъй като бяхме загубили момента за излитане, трябваше да изчакаме още шестдесет и осем минути, докато накрая вдигнахме колела, вмъквайки се зад един зелен саудитски „Боинг“-747. Направихте ли сметката, приятели? Получават се 233 минути, четири часа без мъничко.

Полетът, когато най-после се стигна до него, продължи още деветдесет минути, последвани от още шестнадесет минути рулиране, последвани от шестнадесетминутна пауза по вина на коридора за слизане, който шибаният наземен екипаж на „Бритиш Еъруейс“ не можеше да нагласи към вратата на самолета.

Та от какво се оплаквам, питате вие. Всичко от казаното горе е нормално, ако летите с „Бритиш Еъруейс“, казвате. Прави сте. И така, питате пак, защо наричам полета адски?

Адски беше, защото в допълнение към всичко по-горе тоалетната течеше. Да, течеше. Навсякъде в задната част на салона. Споменал ли съм факта, че аз седях на последния ред седалки? До течащия кенеф? До пътеката? В локвата? С брезентовите си гуменки?

Да, знам, че тюлените могат да съществуват в почти всякакви враждебни условия. Но честно казано, предвид факта, че когато се приземихме моите гуменки и чорапи и дебелокожи стъпала бяха много мокри и донякъде ароматни, бих предпочел да не ме изпитват в подобно обкръжение.

Зашляпах нагоре по „Пикадили“, свих наляво по улица „Албимарл“, поех по „Стафорд“, юрнах се в „Козата“, една от любимите ми кръчми в Лондон, и удавих мъката си в най-добрата бира „Тийкстънс“. Беше празно освен бармана — нов, не ме познаваше, — вездесъщия телевизор, включен както винаги на Си-Ен-Ен, и двама американци. Откъде съм разбрал, че са съгринговци? Първо: по силно доловим начин доказваха, че Великобритания и Съединените щати са, разбира се, две нации, разделени от общ език. Второ: по-ниският и по-слабичкият от двамата носеше голф-тениска с надпис „Яхтклуб в залива Тонкин“ над джоба и рисунка на „Фантом 4“ на гърба. Това значеше, че е бивш пилот от ВМС; свален над Виетнам и измъкнат от залива Тонкин. Трето: другият, с няколко години по-млад и по-тежък, носеше тениска, превъзнасяща качествата на тактическия самолет F-111.

Те се изместиха в горния край на бара, когато влязох, и ме изгледаха мнооого странно. Аз им отвърнах със свирепа гримаса в стил „какво искате бе, мамицата ви“, докато си спомних как миришат краката и чорапите ми. Тогава поръчах по едно за всички, като обясних, че ароматната ми поява е с любезното съдействие на „Бритиш Еъруейс“, и предложих да ходя бос, ако това ще помогне.

След пет страхотни бири и добре дошла сесия за източване на гущерите, те бяха установили, че аз съм тюлен, а аз — че мистър Рик (тениската с F-111) и мистър Боб (ветеранът от залива Тонкин) са бивши пилоти на изтребители, които в момента работеха като летци за „Федерал Експрес“. Караха тридневен престой в Англия в очакване на пратка, която утре в полунощ да закарат за Франкфурт. Там щяха да разтоварят и вземат още багаж, който да отиде в Рияд. След това щяха да се върнат в Майн и да вземат голям товар, който пък трябваше да се върне някъде в САЩ. След това щяха да заминат право за главната кантора на „ФедЕкс“ в Мемфис, да си починат пет дни и да започнат дългата обиколка още веднъж.

Не знаех, че мрежата на „ФедЕкс“ е толкова обширна, и им го казах.

— Едната причина — отвърна Рик — е, че вършим много правителствена работа. Прекарваме много неща от Държавния департамент за посолствата — домакински вещи за служителите в чуждестранните служби, компютри и други неща за департамента. Утре вечер ще местим куп папки на Министерството на отбраната в Рейн-Майн. Пътуването от Франкфурт за САЩ също е за Министерството на отбраната. Някакъв шибан тих полет заедно с охрана от въоръжени одеялоглавци.

Я виж ти. И ако е толкова потайно, попитах, защо, по дяволите, Рик говори за това на човек, с когото току-що се е запознал?

— О, нашата работа не е секретна — отговори Рик. — Просто е потайна. Искам да кажа, че МО ни използва, когато не искат да вкарват някой голям стар зеленикав C-5 или C-141 „Старлифтър“ в цивилно летище в Щатите.

Прав беше за това. Когато ръководех „ТЮЛЕН-Група 6“, бях започнал с един шибаноогромен C-5A. Но нека ви кажа, че отлетиш ли с шибаноогромен C-5A в Анкара, Милано или Ница; Каракас, БА^[1] или Сингапур, привличаш ВНИМАНИЕ. Което не е желателно, ако изпълняваш подривна операция.

И така, преминах на цивилни самолети. Наех три стари реактивни самолета от „Браниф“ — един „Боинг“-747, един „Боинг“-727 и един DC-9. Това означаваше, че е по-трудно да местя колите натам-насам, но в същото време привличахме малко или никакво внимание, когато долитахме в онези градове с по едно-две мулета във втория, третия и четвъртия свят, в които група като „ТЮЛЕН 6“ бива изпращана.

— Виж, ние сме толкова очебийно цивилни, че като кацнем с големия оранжево-червен самолет, никой не ни обръща внимание, независимо дали сме в Кливланд или Кайро. „А, «ФедЕкс». Е, голяма работа.“ Затова Държавният департамент и МО ни използват, когато не искат да привличат внимание. По дяволите, мога да ти разкажа такива неща… — Сепна се и се засмя. — Но няма да го направя.

Рик пресуши своята бира, поръча по едно за всички, сложи една десетачка на тезгяха и се намръщи, когато не получи много ресто.

— По дяволите, ако искаш да идеш някъде и да не привлечеш никакво внимание, трябва просто да се качиш с нас. Идваме, митниците ни хвърлят по един поглед и това е. Откакто се създаде Европейският съюз, никой не ни гледа и паспортите.

— Вие от „Хийтроу“ ли летите?

— Не — отговори Рик. — От Кеймбридж.

— Лейкънхет? Милдънхол?

Това бяха две смесени англо-американски бази, които бях използвал няколко пъти. И двете се намираха на няколко мили североизточно от Кеймбридж. Но тъй като Студената война завърши преди повече от десетилетие, те бяха затворени от две години.

— Лейкънхет — проточи Рик. — Закриха я през деветдесет и шеста. Много жалко — страхотна беше. На два пъти са ме пращали там като боен пилот. И сега ми е кеф, като отида. А пък и Кеймбридж ми харесва. — Погледна печално към жалкото ресто от своята банкнота. — Там бирата е много по-евтина оттук. А стаите в хотела са на около една пета от цената.

— Като стана дума за това — обади се Боб, — по-добре да си допиваме. Във „ФедЕкс“ трябва да се обаждаме на всеки дванадесет часа и ние се придържаме сериозно към това.

Пресуши бирата си.

— Освен това трябва да хващаме и влак, за да се приберем за вечеря. — Вдигна пазарската чанта от „Маркс и Спенсър“, която седеше пред краката му. — Даже нямаше да си правим труд да идваме дотук, но жена ми наистина харесва тениските от „Маркс и Спенсър“, а и след две седмици има рожден ден.

Махнах им, докато навличаха саката си и излизаха в следобедния хлад.

— Леко кацане, момчета.

— И попътен вятър за теб — извика Боб. — Ще се видим може би.

Може би. Но навярно не. Време беше да се залавям за работа. Взех трио десетпенсови монети, бавно се разходих до телефона и набрах номера на Ханс.

Веднъж дрън-дрън. Два пъти дрън-дрън. После:

— Главен старшина Вебер — изръмжа спокойно гласът.

— Да ти го начукам, слаботелесен куродъх бекас, дето си по-долу от китово лайно.

Пауза. След това:

— Или адмиралът изведнъж е развил гадно до повръщане чувство за хумор, или това е Гнилия Ричард, гадняр такъв, и разбира се, да ти го начукам много. — В гласа му се долавяше радост. — Отдавна не сме се чували, тъп хуеглавецо. Идваш насам и търсиш къде да отседнеш ли? Ако е така, имам една кофа за боклук в двора и можеш да я ползваш.

Както винаги, Ханс се отнасяше към мен със заслужено уважение.

— Вече съм на обекта, Ханси.

— Къде?

— Току-що пристигнах в любимото ни място за водопой.

— Ясно.

Ханс ми беше показал това място преди години. Намираше се достатъчно далеч от посолството и от щаба, за да не могат служителите от двете служби да идват тук. Ние следователно едва ли щяхме да срещнем някой познат, докато пием в „Козата“. Ханс каза:

— Трябва ми половин час.

Спуснах още две отлични чаши бира „Тийкстън“, докато Ханс дойде. Посивял беше още отстрани на плоската си глава, но си беше все същият едър, кокалест швабски нюйоркчанин с месести длани, когото насилвах да издържи заедно с мен на „Таусиг“.

Той извади евтината пура измежду зъбите си, сложи я в един пепелник, хвана ме през кръста и затанцува валс, като ме вдигна на десет сантиметра от палубата. Много по-стар е от мен, от години не е правил физически упражнения, освен да вдига чаша бира. Но пак си е силно копеле.

Скупчихме се на една масичка до прозореца, където можехме да говорим необезпокоени и неподслушвани. Обясних какво ми трябва. Лицето на Ханс се сви в объркана гримаса.

— Какъв е проблемът, Ханси?

— Нещата се промениха, откакто идва тук за последно, Дики. Главнокомандващият е истински стиснат задник. По-лошо, домъкна сума ти нови началници, които осират всичко. Сега имаме осем еднозвездни адмирали — осем! Плюс дванадесет полковници, шестнадесет подполковници, тридесет майори, Бог знае колко лейтенанти-сукалчета на пишки, и старшини и мичмани. И нито един от тях си няма друга работа, освен да досажда на хора като мен, затова никаква работа не се върши, мамицата му.

Приятели, нека направим тук достатъчна пауза, за да ви дам някои интересни статистически данни.

Факт: Денят, в който генерал Дъглас Макартър подписа споразумението за капитулация на Япония на палубата на кораба „Мисури“ през 1945 г., Военноморските сили са имали един адмирал за всеки 13 кораба. Днес, когато няма световна война и Съветската мечка не ръмжи и не обикаля наоколо, ВМС имат по един адмирал на всеки 1,6 кораба — увеличение от 80%.

Факт: Когато морската пехота щурмува планината Сурибачи в Иво Джима през 1945 г., Заблудените деца на Чичо Сам са имали по един генерал за всеки 5802 морски пехотинци. Сега пехотата има по един генерал на всеки 2190 морски пехотинци — повече от два пъти. Мога да продължа, преминавайки през всички униформени служби, но смятам, че схващате за какво става дума.

Както и да е, един неприятен резултат от тази неконтролирана инфлация на старшите офицери е, че днешните военни се управляват от бюрократи, а не от воини. Защо? Защото по-голямата част от този нов легион от висши офицери няма нищо общо с чупенето на неща и убиването на хора, което, знаете, е единствената причина да има действаща армия.

Вместо това, сегашният раздут състав на висшите офицери се състои предимно от неебаващи се апаратчици: специалисти за връзки с обществеността, тъпанари-доставчици, експерти по финансов мениджмънт и (по-важното) — невоенни. Иймън Демона е първокласен пример. Дипломата му от Вашингтонския университет е по икономика. Докторатът му е в областта на системния анализ. Не се е качвал на шибан кораб от двадесет години. И знаете ли какво? Той се заобикаля с офицери, създадени по негов образ и подобие, защото Воините го притесняват. В края на краищата Воините може да убият някого.

Съединените щати не се нуждаят от еднозвезден адмирал тук. Трябва им само един Воин-главнокомандващ, който желае да води отпред. Но не така ставаха нещата в наши дни и по лицето на Ханси се виждаше, че това никак не му харесва.

Всичко това стоеше в дебитната част. В кредитната част обаче наличието на такава раздута бюрокрация означаваше, че ръката ляво на борд рядко знаеше какво е замислила ръката дясно на борд. А присъствието на не-Воини в командването означаваше също, че практически всички те караха осемчасова смяна и се махаха в мига, в който стрелката на часовника застане на 17:00. Натъпкваха се в станцията на метрото „Ватерло“, откъдето да си хванат влакове за Уокинг, Фарнъм Доркинг или Алдершот, или стотиците други крайградски спални общности около Лондон, в които живее нашият военен персонал. Приберяха ли се вкъщи, щяха да обработват градините си или да си играят с портфейлите с акции.

И така, според Ханс, ако просто изчакахме всички да си идат у дома, той ще може да ме вмъкне през задната врата, нагоре по стълбите (в стълбищните шахти няма видеокамери) и в адмиралската комуникационна стая, без да привличаме ненужно внимание. Той щеше да стои на стража отвън, докато аз се свържа по телефона с генерал Крокър, а после ще ме изпрати по стълбите през аварийната врата, откъдето да изляза на Норт Одли стрийт, и никой нищо нямаше да разбере.

Изглеждаше достатъчно просто, за да има шансове за успех. И така, просто трябваше да изчакам, докато нещата се успокоят. Проверих часовника си. Голямата стрелка стоеше на 10, а малката — на 4. Това означаваше, че ми остава малко повече от час чакане.

Ханс си взе пурата и тръгна обратно към офиса. Щеше да се обади до „Козата“, когато е чисто. Отпих глътка бира и поръчах чиния наденички с картофено пюре, като наблюдавах от сигурното си място в ъгъла първия елемент от редовните вечерни посетители. Знаех, че няма да чакам дълго, но предвид умственото ми състояние (искаше ми се още СЕГА да ида на бой), всякакво чакане беше неприемливо.

 

 

20:00.

— Има ли в заведението Хърман Снърд?

Изстъргах последното петно сос от третата си порция наденици и картофено пюре и погледнах към бармана, който махаше телефонна слушалка към тълпата.

— Аз съм…

Изправих се и се промъкнах през четворния слой хора пред бара, протегнах ръка и взех слушалката.

— Снърд слуша.

— Извинявай, Дики — чух гласа на Ханс над шумотевицата. — Тази вечер всички решиха да работят до късно. Можеш ли да задържиш още час и половина?

Мистър Мърфи наистина много ме харесва. Защо ли? Ами защото винаги виси с мен, мамицата му.

— Имам ли избор?

— Не.

— Окей, Ханси. — Погледнах големия часовник над бара. — Ще се видим в десет. Къде?

— Помниш ли алеята на север от главния вход.

— Да.

— Ще те чакам там. Но направи ми услуга: излез откъм пряката от Оксфорд стрийт, вместо от Гроувнър скуеър. Охраната скоро постави нова камера над входа. Разбира се, тя хваща колите само от площада. — Замълча. След това продължи презрително: — Защото решиха, че терористите никога няма да се движат в обратна посока.

— Добре.

Такъв си е Ханс — винаги мисли. Такива са и специалистите по сигурността на ВМС — винаги задници. Подадох слушалката на бармана, върнах се на масата, допих остатъка от бирата, взех си якето и си пробих път през тълпата към бара, за да си платя сметката. Барът беше прекалено задимен, горещ и претъпкан за вкуса ми. Реших да се поразходя бавно из Грийн Парк, да ида до Рийджънт стрийт и оттам да се спусна по Оксфорд стрийт до Норт Одли. Дълъг път до Щаба, но след три чинии с наденици и картофено пюре със сигурност можех да се възползвам от това упражнение.

Само че като подавах банкнотата от петдесет лири, нещо на телевизионния екран привлече вниманието ми. Карта на Германия с голяма стрелка, сочеща западно от Бон. Не чувах нищо, но гледах как на екрана се появи нова картина — място на катастрофа в гъсто залесена гора, което снимаха отгоре. Голям хеликоптер беше паднал. Виждаха се парчета от голямата перка в местата, където е срязала дърветата и се е забила в каменистата почва. Тялото на големия тъмен хеликоптер се беше забило силно, падайки на едната си страна. Проклетата машина още димеше: показаха кадри със спасителните работници, които пръскаха с химикали резервоарите в задната част на димящия корпус.

Привлякох вниманието на бармана:

— Хей, можеш ли да засилиш малко говора?

Той бръкна отвътре на бара, взе в ръка едно дистанционно и натисна бутона за усилване на звука, но без резултат. Опита отново, а след това вдигна рамене към мен.

— Съжалявам, приятел.

Точно тогава на екрана се появи лицето на Фред. Стара снимка, най-малко отпреди десет години, направена през годините, когато беше полковник и водеше любимата си бригада парашутисти. На четвъртитото му лице имаше дръзка полуусмивка. Носеше баретата си добре сгъната под пагона на рамото, блузата беше разкопчана на яката и показваше горната част на косматите му гърди, а ръкавите, както винаги навити високо, за да покажат бицепсите.

Спомнях си горе-долу времето на тази снимка. Тогава ръководех „Червената клетка“. Уредил бях едно тридневно прахосване на държавни пари из Западна Германия по време на едно европейско ПУ^[2], и двамата с Фред провеждахме съвместно учение в една германска военновъздушна база при Хамбург, като парашутистите на Фред играеха контратерористи, а моите момчета поемаха ролята на тангата.

И докато ги правехме на кайма, което бойците на Фред никак не харесаха (доказателствата се проявиха в поредицата груби схватки след работа в бирарията), Фред не се обиди ни най-малко. Знаеше защо бях направил каквото трябва.

— Ричард — беше ми казал, — точно сега се чувстват доста зле и мразят всичко това. Но аз, аз съм доволен. Добре е, защото ще се поучат от грешките си. Според мен така се постига истински напредък. Човек не може, не бива, винаги да се учи от положителен опит; от победи. Понякога е много по-добре при обучението да се учим от отрицателния опит. Защото макар и неприятен урок, хората ми ще се поучат от грешките си и после няма да ги повтарят, когато правим това в реалния свят срещу истински терористи.

Сега, застанал в шибания претъпкан бар с парливата миризма на цигарен дим, примесена с тази на стара бира, ми се повдигна. Исках да разбера какво, мамицата му, е станало с Фред и кой го е направил. Знаех във Воинската си душа, че това не е случайност. Твърде голямо съвпадение щеше да бъде. А всички знаем, че в неговата работа — и в моята — случайности стават рядко, ако изобщо ги има.

И точно тогава, внезапно, с онзи ярък блясък на проумяването, което те удря като шибан удар отдолу, разбрах кой го е сторил. И в тази ужасна полусекунда проклех решението си да дойда тук. Нарушил бях едно от най-важните основни правила на контратероризма: първо се заеми с пряката заплаха.

Дошъл бях в Лондон, а трябваше да ловувам из Германия. И Фред беше загинал заради погрешната ми преценка. Губил съм малко хора през кариерата си. И всеки човек, убит по време на моето дежурство, ми е причинявал неописуема болка. Но съм използвал тази болка и мъка като начин да насоча яда си и да изостря гнева си. Убий приятеля ми от корабите и аз ще убия теб.

Ето, сгреших в преценката си — и Фред загина. Нямаше да повторя същата грешка.

Отправих се към телефона, пуснах монета от десет пенса в отвора и набрах номера на Ханси. Исках да ида на Норт Одли стрийт веднага и не ми пукаше колко първокласни рубиненочервени и инспектирани от правителството еднозвездни неебаващи се сфинктери знаеха, че съм там. Тревожеха ме по-важни неща.