Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (4)

Глава 4

Седнахме да се храним с шницел от свинско, сготвен във вино и кромид, червено зеле, rost — което значи печени — картофи и онова чудесно, пухкаво като масло немско нещо, което наричат кнедли, и към всичко това повече от каса от най-доброто рейнско Kabinett, което съм вкусвал. Председателят беше в сърдечно настроение, подкрепено от чудесното вино. Осведоми ни за най-новите клюки от Вашингтон, пошегува се за тъпаците в смесеното командване, съобщи, че бившият му адютант (и мой стар приятел) Джоун Монтгомъри се възстановява добре от раните от сачми, които бяха я изпратили на осеммесечна физиотерапия^[1].

Дори ни разказа една странна история за висш служител на Белия дом, хванат миналата седмица на местотакованието от един от морските пехотинци, охраняващи Държавния департамент. Обектът на чувствата на горепосочения старши служител на Белия дом бил един от хората, изготвящи речите на държавния секретар, и морският пехотинец ги заловил в разгара на най-отявлено тъпкане, или както там го правят двама мъже, върху античното бюро на самия държавен секретар.

След като всички се поотпуснаха, той огледа масата и разпита всеки от стрелците по нещо за него. От въпросите му разбрах, че е отделил време да прочете досиетата им. Разпита Дюи Пачия крак, чието истинско име е Алан, за това как е да израстеш по източното крайбрежие на Мериленд и да ловуваш яребици, гугутки, гъски и елени с баща си и чичо си.

— Може би един ден ще ме вземеш със себе си — каза председателят. — За мен няма нищо по-приятно от първия ден на сезона за елените.

Очите на Пачия крак светнаха.

— Винаги, сър, само кажете.

Генерал Крокър се позадява с Нод, задето беше сменил армията с ВМС. Поговориха с Бумеранга за футбола в колежа и за прилагането на законите с Алигатора, който преди ВМС е работил като полицай в специалните групи. И повярвайте ми, Алигатора си го бива. Може да улучи едно чикиярско петаче от петдесет метра с автомат MP-5.

Дори попита Гризача откъде му е прякорът.

— Наричат големия ми брат Тлъстия плъх — изчурулика Гризача. — Той се записа във ВМС шест години преди мен — мина базовото обучение по подводни диверсии и отиде в „Група 2“. Аз като се записах, той беше сержант — и имаше доста приятели. Затова, като минах през базовото обучение, беше казал на старшините, че идвам, та да ми затруднят живота. Имаше един много кофти инструктор — никога няма да го забравя. Казваше се Дени Чокър и не съм виждал по-голям и по-гаден кучи син. Та през първия шибан ден (извинете френския ми, Генерале, но знаете за какво става дума) ме изгледа дълго и гадно, докато се измъквах от басейна измръзнал и мокър, и каза:

— Ти не само си по-долу от китово лайно. Ти си толкова по-шибано малък и по-слаб, мамицата ти, и по-шибано незначителен от шибания тлъст плъх, който ти е брат, че си истински шибан гризач.

Засмя се.

— Прякорът остана и оттогава съм Гризача.

Председателят насочи поглед към Малката бира.

— Ти си Майк — онзи, когото наричат Малката бира.

Когато Малката бира кимна, генерал Крокър ме погледна.

— Не е ли той човекът, който обича да яде уши?

Бирата се опули. Преди години по време на едно от редовно насрочваните побоища между тюлени и пилоти в един кофти бар на име „Дежурната стая“ (за онези от вас, които се интересуват от ежедневната лексика на Военноморските сили, „Дежурната стая“ се намира веднага след портала на Военноморската въздушна станция „Океана“) Малката бира отхапа по-голямата част от дясното ухо на един пилот лейтенант. Собственикът на „Дежурната стая“, който има много странно чувство за хумор, искаше да закачи шибаното ухо зад бара и да го държи там един месец, за да изсъхне. Но пилотът настоя да си го вземе и го занесе бързо до Военноморската болница в Портсмут, където му го зашиха обратно.

Гореупоменатият пилот получи нова радиопозивна след сбиването — още го знаят като Франкенщайн. А Малката бира е посрещан с викове „Ало, Челюсти!“ всеки път, когато вмъкне своите метър и седемдесет в „Дежурната стая“.

Накрая погледът на генерал Крокър се спря върху Тери.

— Ти си нов — каза той. — Как е, Тери?

— Има толкова много шибани неща за научаване, генерале — избълбука на тюленоговор Бебето. — Но ще ги науча, мамицата му. Знам само, че искам да съм най-добрият чикиярски тюлен, който някога е живял този шибан живот, и ще опитвам, мамицата му, до шибания успех.

— Браво бе, Хюи — каза Бумеранга, като вдигна чашата си. — И да ти го благонавра — точно такова отношение харесваме в тази групичка тук.

Аз също. Когато наемам, не търся газели, от онези моряци, които правят всичко без усилие. Търся бачкаторите. Човекът, завършил на последно място обучението за диверсанти, но не се предал, колкото и лошо да е станало. Търся малките, които могат, поповите лъжички, които скок-пляс, скок-пляс, преминават над бента. Целта ми е да моделирам Воини по свое подобие — с шибано Воинско сърце и шибана Воинска душа. Убеден съм, че генерал Крокър мисли като мен, поради което ме държи около себе си и поради което оставам.

Над масата се спусна тишина. Генерал Крокър стана, взе чашата си и вдигна тост за падналите другари. Ние станахме и направихме същото. След това продължи по сериозни теми. Спомни си за дните си като командир на рота във Виетнам и как три мисии са го научили на неща, които никога не е чул в Уест Пойнт.

— Открих колко струва лоялността по командната верига — каза той. — Защото никога не я получавах, когато бях млад. На генералите, на които служех, не им пукаше за мен — искаха само цифри; за да могат да проверяват всичко по списък и да докладват във Вашингтон, че е „изпълнено“.

Пресуши чашата си и си наля втора догоре.

— Хората ми и аз не получавахме никаква подкрепа — каза горчиво той. — Спомням си, когато бях изпратил един следоперативен доклад нагоре по веригата. Един от моите разузнавателни взводове забелязал дванадесет северновиетнамски танка и според мен това си беше много важна цифра. Е, на следващия ден получих една ракета от дивизионното командване. Заповядваха ми да променя доклада — да залича всяко споменаване на танкове.

Председателят постави чашата си на масата.

— Проведох малко собствено разузнаване и открих, че заповедта е заради проклетия еднозвезден идиот от разузнаването в щаба в Сайгон, който гарантирал на генерал Уестморленд, че северновиетнамската армия няма танкове в диаметър от петдесет километра около моята оперативна зона и че Уестморленд вече бил препратил тази информация на президента Джонсън като солиден факт. Ето защо официално нямаше танкове и докладът ми трябваше да отразява официалното становище.

Генералът потропа с пръсти по масата.

— Но знаете ли какъв беше проблемът с тази ситуация? Проблемът беше, че след като няма танкове, не мога да получа противотанково оръжие.

Направи гримаса.

— Проклети бюрократи. Те дори не ми позволяваха да взема леко противотанково оръжие или базуки — каза той. — Оставаше ми само да крада каквото ми попадне — противотанкови управляеми ракети от трупове на виетнамци — и да опитам да задигна колкото мога оръжия.

Лицето му помръкна.

— Загубих войници, Дик, загубих добри мъже, защото офицерите горе бяха твърде заети да пазят собствените си кариери, за да подкрепят нас, бачкаторите, въпреки че тези кучи синове изискваха пълна лоялност от мен.

Огледа ни бащински.

— Ти и хората ти сте лоялни към мен — каза. — Успяхте. Дадохте каквото исках. Ето защо това е най-малкото, което мога да направя за вас.

Разбира се, председателят беше пропит с онази старомодна командна лоялност, която имахме в Групите. Което е именно причината той да дойде цивилен тук и да ни изчака. Каза, че в кабинета царяло безредие. Президентът бил накиснат до ушите (е, точната анатомична част се намираше по-надолу) в един скандал, включващ една служителка, назначена по политически съображения, която жълтата преса наричаше САП/М — навярно се досещате, че това означава Специален асистент на президента по минетите.

Вицепрезидентът си търсел достатъчно пари, за да разбие всичките си потенциални политически врагове, като в същото време отбивал ударите на един специален прокурор. И така, нещата се управлявали до голяма степен от шефа на Белия дом. Което означава, че нищо не се вършело — освен вътрешните политически борби между служителите на кабинета.

Изглежда, директорът на ФБР искал главата ми, набита на шибан кол. Затова отишъл при главната прокурорка, която отишла при един стар състудент от университета, главнокомандващия, за да я поиска. Съветникът по националната сигурност, който съвсем не изпитва особено силна обич към мен (а това е адски слабо казано), също се присъединил. И той имал огромното желание да постави главата ми — а да не споменавам останалата част от изящното ми словашко тяло — върху добрия стар дръвник. Настоящият командващ военноморските операции е един шибан бюрократ, който прави каквото му се каже. Няма подкрепа за Дики при него. А помощникът му, един тризвезден генерал на име Г. Едуард Ему, вероятно е единственият човек, преминал през обучението за подводни диверсанти/тюлени, който носи тризъбец и припада при вида на кръв.

Така че за мен се застъпили единствено министърът на отбраната и председателят. И разбрали, че най-доброто е да ме държат далеч от Вашингтон, докато нещата отминат.

Е, винаги вярвам в използването на враждебното отношение за своя изгода. Ако осем страшилища ми се нахвърлят, единственият ми въпрос е кое от тях да убия първо. И така, казах на председателя, че оставането тук, в Германия, се вписва много добре в плановете ми. Всъщност казах, че искам да замина направо за Дюселдорф. Именно там мой малък шваба започнал души за атомно взривно устройство за Халед и именно там иска и аз души. Имаше предатели — някой продаваше АВУ — и казах на председателя, че ще бъдем готови да тръгваме и да ритаме задници точно в нула нула часа.

Генерал Крокър имаше други идеи.

— Всеки път, когато започнеш някое — как ги наричаше, упражнения по надзъртане? — възникват международни инциденти — каза той. — Саудитците заплашиха да изритат всички американски сили от кралството заради случилото се на „Куз Емек“. Знаеш ги саудитците — не ги интересува какво правим, стига да е тихо. Но те пазят много трудно равновесие в арабския свят и не могат да си позволят другите да смятат, че те зависят от нас, въпреки че и те, и ние знаем, че без американска военна подкрепа кралството им ще се срути като къщичка от карти за игра. Но политическият елемент в цялата ситуация е труден. И трябва да ти кажа направо: убиването на Халед не ни се отрази добре на политическата сцена. — Засмя се горчиво. — По дяволите, Дики, в момента Държавният департамент не те харесва повече, отколкото ФБР.

Е, пет фъшкии не давам какво харесва чикиярският Държавен департамент и какво не и точно това казах на председателя Крокър с думи, които могат да бъдат наречени СНТ — Свирепо Неподправени Термини.

Моят СНТ отговор предизвика весела усмивка на лицето му. Но въпреки това не отстъпи.

— Искам те невидим, Дик. Напълно стелт. А отиването до Дюселдорф и далаверенето за купуване на джобни атомни бомби не се включва в категорията стелт.

Вместо това, председателят каза, че аз и хората ми трябва да половуваме малко тук, в рейнската долина. Имаше един дребен проблем от материално-технически характер, който изискваше малко работа, и ние бяхме идеалните хора, които могат да му помогнат — а и на министъра на отбраната — да го разреши.

Оп! Заговорят ли офицери за малки проблеми от материално-технически характер, си припомням дните на срочнослужещ. Защото тогава заговореше ли някой със златна нашивка на ръкава за това да му помогна за дребен проблем от материално-технически характер, означаваше, че ще се наложи здраво чистене в кухнята, да лъсна до блясък кенефите или да изпомпам трюмовете.

Всъщност, след като председателят обясни нещата, този конкретен проблем от материално-технически характер се оказа мъничко по-интересен от лъскането на кенефи до блясък. Дори имаше връзка с текущия ми проблем с АВУ.

За да представя нещата по най-добрия начин, ще кажа, че според думите на председателя, изглежда, точните местонахождения на няколко от скривалищата на ПИВКСАЩ, в които имаше АВУ, са неизвестни. Липсваха общо шест АВУ и той искаше аз и хората ми да намерим две от тях.

Е, виждам те де, тъпия редактор най-отпред, дето скачаш нагоре-надолу като ШМ (вижте го в речника) и ми разправяш, че това, дето съм го написал, е невъзможно, че чикиярското правителство просто не губи половин дузина тактически куфарчета с ядрени бомби.

Е, приятели, ето ви урок от реалния живот. Светът, в който всъщност живеем, е далеч по-странен и необичаен, нелогичен и абсурден и направо откачен, отколкото би могъл да е един роман, та дори и с моето име на корицата.

И това е жалката истина. Ние вече знаем, че с изключение на министъра на отбраната настоящата администрация не дава и пет фъшкии за военните. Е, едно от периферните резултатчета от това поведение на недоброкачествена небрежност, враждебност и най-обикновена отмъстителност е поредицата от съкращения на щата в Министерството на отбраната. Като част от тези съкращения, повечето от хората, назначени да следят нашите скривалища ПИВКСАЩ, бяха пенсионирани рано и/или изритани. Този ход имаше смисъл за счетоводомислещите заместник-помощник-секретари от График Ц^[2], шибаняците, които отговаряха за нашите мъже в униформа. В края на краищата за какво ти е някой военен за осемдесет бона годишно плюс добавките, като можеш да си наемеш някой на половин работен ден от консултантска фирма да ти върши същата работа за петдесет бона — и без добавки.

Проблемът е там, че като уволниш персонала си и го замениш с хора на половин работен ден, губиш онова, което е известно в бюрократичния занаят като институционална памет. Е, както знаете, аз не си падам много по бюрократите. Но те имат предназначение — и ако не ми се пречкат, ги търпя. Председателят Крокър обясни, че през изминалото десетилетие Пентагонът успял да загуби дирите на половин дузина местонахождения на скривалища. Документите били изчезнали. Може би това е станало, когато документът е бил преписван в компютърната мрежа на Министерството на отбраната. Може би са продали сейфовете със съответните папки, без да си правят труда да видят какво съдържат.

О, мамицата му. Ето го пак тоя шибан тъп редактор — сега маха синия молив в кръг и разправя, че такива неща не се случват и че дори и в прозата си има граници и че аз разтягам прекалено и шибано много задържането на действието с цел да предизвикам смайване. Слушай, реди, първо, не ме прекъсвай, когато съм набрал скорост. И второ, да, случват се. Аз всъщност съм виждал със собствените си очи точно такава ситуация. Когато си излежавах едногодишната присъда в Питърсбърг, щат Вирджиния, във федералната наказателна колония и съоръжение за страхотни минети, ни докараха няколко шефски шкафа от Държавния департамент, за да преоборудваме с тях канцелариите. В един шкаф един от по-предприемчивите мошеници — да се чете взломаджия — намери тесте ПРОРАЗ-и^[3] на тема нашите преговори СТАРТ за съкращаване на ядрените оръжия със Съветския съюз. Всичко беше свръхсекретна материя. И затова фактът, че местонахожденията на скривалищата са загубени, не беше за мен нещо невероятно.

Но моята малка групичка не беше единствената, която работеше по мисията за издирване на АВУ. Председателят каза, че е възложил по-голямата част от работата на групата за сигурност на Джон Сътър от Специалните сили в Щутгарт — и когато (стори ми се значителен фактът, че не каза „ако“) намеря своите АВУ, трябва да се свържа бързо-бързо с Джон и да му предам стоката.

В това имаше смисъл. Няма защо да обикалям наоколо с ядрени бомби на гръб. Освен това харесвах Джон Сътър и знаех, че ще мога да работя с него. Следващите думи на председателя обаче харесах много по-малко.

Каза, че ако попадна на нещо от политическо значение по време на това упражнение, трябва да мина по нормалната командна верига, което значеше да докладвам какво съм открил през службата на ГКВМССАЩЕ, което е акроним за Главнокомандващия Военноморските сили на САЩ в Европа.

Възразих. Трудно ми беше да се оправям с ВМС и председателят го знаеше. По-точно имах проблеми с настоящия главнокомандващ в Лондон. Той се казва… е, тъй като кучият син е ирландец, нека просто го наречем Иймън Демона. Той е един от онези апаратчици с пръстените от Анаполис, чиято диплома е за инженер и чиято кандидатска работа е в областта на системното управление. Задници като Иймън ненавиждат войната и се ужасяват от воините. Всъщност той цялата си кариера е прекарал като изповръщан щабар, с едно или две дребни излизания в морето^[4].

Но генералът беше категоричен.

— По дяволите, Дик, в случая нямам възможност да избирам. Аз не съм император, по дяволите. Аз съм част от проклетата командна верига — както и ти, независимо дали това ти харесва. Аз трябва да поддържам мир сред службите и нека ти кажа, че командващият военноморските операции и заместникът му вдигат пара за това, че ти и хората ти работите за моята служба.

Замълча, довърши виното си и изтропа с кокалчета по масата.

— Не трябва да ти харесва, Дик. Трябва просто да го направиш. Край на делото.

Искаше ми се да спомена някои от нещата, които знаех за Иймън Демона, но прехапах език и си замълчах. Председателят беше поел няколко изстрела, насочени към мен, и ако искаше нещата да се движат по този начин, е, така да бъде, макар да знаех, че решението му ще ми усложни живота.

След като свърши с политическите моменти, генерал Крокър продължи да говори за новата ни задача. Тя се свеждаше до следното: тъй като той не искаше голямата ми словашка зурла да се вре там, където не трябва да бъде точно сега, и тъй като не можех да се върна в САЩ, беше ни възложил късче от операцията за АВУ. Щяхме да претърсим района между Майнц и Кобленц, граничещ на изток с река Рейн и с долината на река Мозел на север — район с формата на буква Г, около сто мили по всяка от страните.

Е, лесна работа, а?

И още как. Що се отнася до мен, това означаваше неотложно „газ“ по ред причини. Най-очевидната беше, че неотдавна починалият Хайнц носеше американско АВУ, което бе опитал да продаде на принц Халед — и навярно то е взето от някое от липсващите скривалища. Това означаваше, че там някъде има лоши, които обикалят и ръмжат, а да не казвам, че обарват нашите скривалища. Недобри новини.

Казах на председателя, че носим част от собствените си материали — оръжия, муниции и други тактически неща — от Италия. Но ще ни трябва и друго оборудване.

Дадено — така отговори председателят, като поиска списък и каза, че ще можем да вземем всичко от базата Рейн-Майн в срок до двадесет и четири часа. След това обсъдихме финансирането. Нямаше никакъв проблем. Помните, че имах куфарчето на погребания в морето Хайнц Хокхайзер, пълно със стодоларови банкноти. Даже генерал Крокър се опули, като му казах колко пари имам подръка. Добрата вест беше, че парите на Хайнц щяха да финансират нашата операция — и да ни останат. Така минахме към последния елемент от оборудването — детектор за радиация от най-последен модел.

На което генерал Крокър, който очевидно мисли за всичко, отговори:

— Нося ти два, Дик. В хотелската ми стая са заедно с карти и схеми и други документи, които ще ти трябват — затова хайде да завършим вечерта там.