Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Option Delta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 9

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3402

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Ето ситуацията mit „einem Wort, kurz gesagt“[1]. Eins: Франц идваше към мен разгорещен и ядосан. Пък и носеше бойната си гримаса. От което ставаше още по-грозен от нормалното, особено след като раната, която бях оставил на врата му, още не беше зараснала. Zwei: Нямаше време да извадя пистолета, скътан надеждно в тактическия ми кобур.

Тактическите кобури не са направени за бързо изваждане на пистолета. Разбира се, моят беше двойно осигурен модел на британските специални войски, направен от бивши тюлени в „Блекхоук Индъстрис“ във Вирджиния. Проектиран за специални операции, скачане с парашут и работа във вода. Имаше ограничаващ ремък, както и капак, който покриваше цялата дръжка на пистолета.

И познайте кой беше забравил да освободи капака. Само това имах възможност да забележа — и да ви кажа, — преди едрото швабско копеле да се метне върху мен. В края на краищата не ти трябва повече от секунда да преминеш петте метра с бесен бяг, а Франц бягаше бясно, стиснал моя отдавна загубен, но все още много смъртоносен нож.

Вижте, казвал съм го и преди, ще го кажа и сега: ако ви въвлекат в бой с нож, без вие да имате оръжие, вероятността да ви порежат е около сто процента. Но тази вероятност не е непременно лоша. Помислете за два допълнителни елемента. Първият е мисловната настройка. Вашият нападател е прекалено уверен, защото има оръжие, а вие — не. Второто е, че самото тяло ще ви даде допълнителен тласък. Вашият адреналин ще изскочи от шибаните графики. Ендорфините[2], естествените болкоуспокояващи в тялото ви, ще работят извънредно.

Съчетайте тези елементи с още един фактор: Воинския Дух и АБСОЛЮТНАТА ВОЛЯ ЗА ПОБЕДА, изострена в безбройни тренировки, и НЯМА ДА СЕ ПРОВАЛИТЕ. Това, разбира се, зависи изцяло от случайното отсъствие на мистър Мърфи в този момент.

Франц се спусна право към мен, насочил хоризонтално назъбеното острие на ножа, в хватка, позната в занаята като „стискане на чук“. Аз отстъпих встрани и успях да го ударя по врата, когато мина край мен. Но беше бърз: шибаният нож се изви и ме поряза по бедрото. Аз реагирах с лакът в тила му.

Добри новини: прецаках му възможността да се прицели. Острието се отклони от тялото ми и закачи ремъците по мен. Лоши новини: ножовете „Тайхо“, особено тези с назъбеното острие, са много добри за рязане на многослоен, тактически найлон — неща като колани за панталон и тактически ремъци. Затова погрешно насоченият удар на Франц проряза колана с пистолета и ремъка на автомата. Шибаният автомат падна, като изтрака на пода. Коланът с пистолета, тежък от закачени към него разни неща, висеше безполезно от две ластични ленти около лявото и дясното ми бедро. Сякаш бях завързан с някакъв абсурден колан с жартиери. Тактическият ми кобур и торбичките за пълнители за автомата и бомби бяха стабилно закачени с „велкро“ към бедрата ми, и ми пречеха да се движа свободно. Докато Франц подскачаше неограничен, аз бях спънат от тези перверзни найлонови букаи.

Майната му на Дики, защото мистър Мърфи несъмнено беше дошъл за веселбата. Аз се втурнах назад с френетични опити да оправя повредата. Но тя не беше поправима — не сега. И защо? Защото Франц беше си стъпил на краката, извил се и тръгнал към мен.

Но този път не нападна. С лице, разкривено от ярост, очи пълни с омраза и яркочервен белег на бузата, той се движеше като бикоборец, с лява ръка пред себе си, сякаш държи плащ, а дясната стиснала големия, дебел нож като нинджа, за да не издаде смъртоносните си намерения.

Изви се, замахна към дясната ми ръка и пропусна. Аз пристъпих под него, блокирах ръката с ножа, извих се, за да я счупя в лакътя, и после го вдигнах през тяло с кофти ритник с бедрото. Нека ви кажа, приятели, че простото действие на прехвърлянето му, съчетано с факта, че се оплете в ремъка на тактическия ми кобур, който натисна вече отеклото ми коляно, накара болката в тази увредена става да закрещи в непроучена степен по скалата на Свирепия. Но пък нека ви кажа също, че ендорфините трябва да са леели опиати с литри, защото болката точно тогава нямаше никакво шибано значение. Аз продължавах напред. Проснах го на пода, ръгнах го с лакът в лицето, издрах очите му и опитах да отхапя ухото му със зъби.

Той изпищя и ме нарече с неподходящи за отпечатване имена на Deutsch, докато се опитваше да измъкне притиснатата си ръка, като удряше, риташе и млатеше като шибан дервиш. Тази дейност не му свърши много работа. В края на краищата аз тежах с петнадесет-двадесет кила повече от него, кучият му син.

Но едно му признавам: кучият син не изпусна ножа. Вместо това спря да играе и ме докосна с пръст в окото, с което бързо привлече вниманието ми. И докато слагах длан върху раненото си лице, той изпълни добре премерено превъртане, отдели се от мен, скочи на крака и ритна — прас! — като ме удари в бузата с подметката си.

Ударът ме събори назад в някаква проклета ризница. Аз паднах, оплетен в шибаните железа. Ето нещо, което дотогава не съм знаел: завързват шибаните отделни части на шибана телена рамка. Но самата ризница не е едно цяло, а просто е вързана с тел. Затова, когато се сблъсках с нея, тя сякаш експлодира и всичките парчета се разпръснаха — но останаха закачени с телта. Сякаш някой хвърли върху мен някаква шибана мрежа.

Франц не беше от хората, изпускащи възможностите. Връхлетя ме с ножа напред като смръдня лайно. Замахна към нагръдника. Шибаният нож промуши полираното желязо.

Аз хванах раменната плоча и натиснах останалата част от ризницата, за да задържа острието на ножа встрани от лицето си.

Той дръпна ножа и замахна отново — този път шибаното острие проби налакътника. Аз го свих нагоре и блокирах шибаното острие в импровизирана метална стиска, а после праснах два бързи по носа на Франц с предната част на нагръдника.

Това разтърси шибания Scheißkerl[3] и го накара да отстъпи малко. Отхвърлих от себе си ризницата, скочих към Франц и стиснах ръката му с ножа за китката със своите две ръце. Успях да я извия настрани, преди той да вдигне лявата си ръка с разтворени пръсти, за да ми издере очите. Извъртях се и той пропусна очите, но ако се съди по парещата болка в бузата (със или без ендорфини, много ме заболя), копелето трябва да имаше парченца от месото ми под ноктите си.

Освободих се и с лакът го ударих в лицето. Чух удовлетворяващо чупене на хрущяли, като му счупих носа, заедно със стимулиращо грухтене (стимулиращо за мен) от него, когато ръката ми нанесе още един удар и той осъзна, че трябва да вдигне свободната си ръка, за да се опитва да се предпази и в същото време да диша.

Лош ход, Франци. Вие, старите свирепи читатели знаете, че всеки ден, махмурлия или не, вдигам по двеста кила и правя 155 лицеви опори на гладиатора в двора на вила „Свирепия“. Затова нека кажа нещо на вас, новите: аз съм доста як майкоосквернител. Този атрибут ми дава доста голямо предимство, когато ми трябва — като сега.

Претърколих се върху него, като дясната ми ръка все още стискаше китката с ножа. Праснах ръката нагоре и назад, за да опитам да разхлабя хватката му, но той не се предаваше. Вдигна ръка обратно, замахна с ножа и ме поряза по бицепса.

О, мамка му, мразя да ме порязват. Но това нямаше да спре борбата ми. Напротив, направи ме по-неумолимо, злосторнически смъртоносен и опасно кръвожаден.

О, да, копелето щеше да си плати.

Но все още не.

Мистър Мърфи май пак ни беше изненадал, защото Франц успя да се измъкне изпод мен. Изпаднал в шибана лудост, драскаше, удряше с лакът, замахваше с ножа и риташе. Успя: отмести ме достатъчно назад, за да ме удари с подкованата със стомана пета под брадата и адамовата ябълка с такава сила, че сигурно беше вложил всички мускули в нея, дори и тези на клепачите си.

Защото видях шибани звезди. Не, видях целия шибан Млечен път. Нещата преминаха в черно и бяло. Аз не можех да си поема дъх. Зрението ми се замъгли и отслабна.

И пак се приближи, близо и на лична основа, достатъчно, за да мога да ви кажа, че беше ял нещо с чесън, и то неотдавна. Блъсна ме с рамо, като ме запрати на пода, и отново ме оплете в шибаните ремъци, а големият нож тръгна към брадата ми. Кучият син искаше да ми среже сънната артерия.

Не сега, Scheißkerl, не и друг път.

Замахнах към него. Той беше неумолим, с лице като маска от ярост и омраза. Ножът идваше. Аз го хванах с лявата си ръка, извъртях се и се претърколих, като с бедрото си превъртях и него и го проснах по гръб. Но Франц беше ходил на същите курсове по бойни изкуства като мен. Затова знаеше точно как да разбие захвата ми, да ми нанесе един шибано ефективен ритник с коляно в ребрата и да го последва с ритник, който ме събори.

Аз се извих и се отдалечих бързо, стабилизирах се и се заех с него, като го треснах в каменния под. Търкаляхме се наоколо, като всеки се бореше за надмощие — нещо значително по-трудно, отколкото звучи, ако противникът ви държи кофти нож и се опитва да отреже части от тялото ви с него.

Дясната ми ръка опря в нещо студено, докато се търкаляхме. Инстинктивно го стиснах. Това беше един от предлакътниците — тежък, със сложни и остри върхове.

Дръпнах го и шибаното нещо се откачи от телта. Взех го и го забих, с острия ръб отдолу нагоре, дълбоко в брадичката на Франц.

Ударът отметна главата му назад, той изрева като шибана прободена Schwein[4]. Отново го ударих, този път насочвайки острия връх в гърлото му. Той изгъргори по начин, красноречиво говорещ за сериозно нараняване. Не ми пукаше: сега се забавлявах. Пък и не трябваше да ми се казва нищо. Действията на Франц говореха по-силно от бълбуканията му. Шибаният нож падна от гърлото ми.

Много лошо, Франци. Време беше да умре.

Сега използвах тежестта си, за да го съборя в купчина от болка. Ритнах ножа настрани. Нямаше да ми трябва, защото видях нещо по-добро. Дясната ми ръка пусна налакътника, а после посегна към друго оръжие: боздугана, увиснал от ръкавицата на ризницата.

Не, не беше забавно човек да държи Франц. Яко копеле беше и адски трудно го удържах, защото ръцете ми бяха мокри от собствената ми кръв. Освен това той знаеше всички трикове на занаята. Пък и тренираше редовно. Но всичко това нямаше значение, защото не трябваше да ми харесва — трябваше просто да го направя. И го направих. Бореше се, но не ми минаваха тези номера.

Мислех за Фред и за това как би могъл да загине. Мислех за мъртвите му стрелци и за това, че този предател на униформата беше отговорен за убитите негови приятели. Помислих за всички стрелци, загинали, защото задници като Франц Улрих предават приятелите и страните си. О, приятели, списъкът с предателите е твърде дълъг. Джонатан Полард, Бъкшот Бранигън, Олдрич Еймс, Грант Грифит, Едуин Уилсън, Л. С. Строхаус, Джон Уокър, Вернер Лантос, Йехуд Голан, Бентли Брендъл. А сега и Франц Улрих.

Пръстите ми напипаха дръжката на боздугана — откъснах го от телта, с която се държеше към ръкавицата. Вдигнах главата му, засилих се и замахнах с шибаното чудо сякаш е чук и кова дъски по палубата.

Първият удар попадна в бузата му. Пръсна му челюстта. Това беше за хората на Фред.

Той изкрещя от болка, което ме накара да се почувствам много добре.

Кучият син се опита да изпълзи настрани от мен. Ритна отново, но беше ранен и нямаше сила.

Аз замахнах с боздугана и го ударих в коляното. Като реагира, замахнах отново и разбих другото му коляно, като строших капачката му и ставата. Той изрева в агония. Но продължаваше да се движи, да се влачи по каменния под като робота от оригиналния филм „Терминатор“, бавно, неумолимо, към ножа на шест метра встрани.

Изправих се от пода и се спуснах след него. Използвах това, че съм по-висок и тежък, и замахнах с шибания боздуган в бесен пристъп за мъст. Целта ми беше проста: да натроша всяка шибана кост в шибаното му тяло, а после да го убия, смрадливо копеле.

Ударът попадна в рамото, като му счупи ключицата. Опита да се претърколи встрани, но не можеше да избяга. Стоварих с двете си ръце боздугана и го улучих в гръдната кост, от което шибаният му гръден кош се отвори.

Погледнах го. Копелето пускаше лиги, кървава плюнка течеше по разкъсаното поло от черен кашмир. Очите му ме гледаха неразбиращо, защото копелето вече се намираше в смъртен шок.

Лошо. Исках да знае какво става. Посегнах, хванах го за късата, стоманеносива коса и приближих лицето си към неговото, за да прочете движението на шибаните ми устни.

— Ти си шибан минетчия — казах му. — Шибан предател.

Опита да каже нещо, но не излязоха никакви думи от устата му. Само още слюнка.

Усмихнах му се свирепо.

Auf wiedersehen, Франц, Scheißkerl такъв.

Праснах главата му в пода. Според звука като от разцепена диня, май му разтърсих мозъка много зле още тогава. Но честно казано, лошото сътресение беше най-малкият от проблемите му.

Отстъпих назад, взех боздугана, хванах го като щека за голф, проверих замаха си и адресирах неприятния му край към главата на Франц. Когато обсипаният с шипове объл връх го докосна, очите му се изтърколиха в посока към мен. Тогава разбра какво ще стане.

О, очите му бяха истински изразителни. Но копелето не можеше да мърда. Направо си беше мъртъв. Може би съм му разкъсал някои гръбначни нерви. Или вече не можеше да се движи. Не знаех, но и не ми пукаше. Тялото ме болеше адски. Дясната ми ръка беше мокра от порязаните места. Но кръвта и болката в момента не значеха нищо.

Имаше още работа. Аз измерих разстоянието, мощта, удара и силата и след това преметнах боздугана през рамо, и — удар! — пуснах го.

Не ме бива в голфа, но повярвайте, бях в идеална форма като Тайгър Удс, Арнолд Палмър, Грег Норман-голямата бяла акула. Използвах повече от достатъчен замах, за да придам на боздугана невероятна, сурова кинетична енергия. Раменете, ръцете, китките — всички се сляха символично в едно, за да постигна отличен, мощен удар и попадение в дупката.

Туп. Истинска дупка стана — голяма, в голям задник. Главата на боздугана се зарови точно над ухото на Франц Улрих и точно под скулната дъга. Ударът (о, да, повторих), изпрати голям, кървав къс от мозъка на Франц на два метра по пода.

За да съм сигурен, че никога повече няма да ме притеснява, смених позицията си и го ударих втори път, като сега смачках шибания му швабски череп отгоре.

Оставих боздугана заровен в главата му, взех отдавна загубения си нож и го върнах в ножницата му. Нагласих раницата си. Закачих колана със залепяща лента от торбичката-банан на кръста си, презаредих автомата, отворих капака на кобура за пистолета и закуцуках към стълбището, което знаех инстинктивно, че води към Лотар Бек.

Разбира се, тазнощната мисия още не беше приключила. Още не. Американските атомни преносими устройства бяха там и аз си ги исках.

Бележки

[1] Това е швабският начин да кажеш „накратко“. Словоохотливи са, задниците, нали?

[2] Ендорфините (слято от ендогенен и морфин) са естествени пептиди, възникващи в мозъка и други телесни тъкани. Те наподобяват опиатите и реагират с рецепторите за опиати в мозъка, за да повишат прага на болката.

[3] Куродъх задник.

[4] Свиня (нем.). — Б.пр.