Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Option Delta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 9

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3402

История

  1. — Добавяне

Глава 7

20:35. Разработих това малко упражнение по същия начин, както моите тюлени-предци във Виетнам провеждаха нощните си операции по отвличане на хора. Само че тази вечер щяхме да отвлечем ядрена бомба вместо някой виетнамски бирник и щяхме да използваме кола, вместо хеликоптер или катер. Но точно както във Виетнам щяхме да проникнем тайно, с последващо напълно потайно извличане, с последващо безшумно излизане. Ако нещата се развиеха по моя план, никой нямаше никога да разбере, че сме идвали, и председателят щеше да бъде един щастлив генерал.

Скътахме караваната на осем километърчета от целта — няма смисъл да се губим, ако се наложи бързо връщане, и се натоварихме в мерцедеса и върху моторите за инфилтрирането. Дъждът беше спрял, но пътищата бяха хлъзгави и над земята висеше гъста, подобна на привидение мъгла, на два до три метра над настилката на пътя.

Тъй като винаги съм смятал, че ВОЙНА е съкращение от Винаги Оставай НАщрек, дойдохме готови за ВОЙНА. Облякохме черните си тоалети sans перли. Носехме оръжие със заглушители просто за случай, че се натъкнем на правонарушители, нуждаещи се от заглушаване. Не бях забравил да донеса и тридесетина грама от пластичния експлозив на полковник Джон Сътър просто ако вратата към вътрешното светилище на тайника се нуждае от допълнително убеждаване. Купил бях нови батерии за радиотелефоните, за да не може мистър Мърфи да развали комуникациите ни тази нощ. А Малката бира беше намерил отнякъде малко червен гел, с който да намажем лупите на минифенерчетата си.

20:36. Гризача, който беше тазвечерният челен дозор, обозначи оперативната зона със своя мотор.

В ухото си чух силно пищене, когато той натисна бутона за излъчване на радиотелефона си. Изпсувах тихо, завъртях копчето за гасене на смущения и чух гласа му в слушалката:

— Вратата е отворена. Хайде, шкипере.

Натиснах бутона за излъчване. „Разбрано.“

— Задната врата е заключена.

Това беше Малката бира, който играеше тилова охрана на другия мотор, на два километра зад нас. Вече би трябвало да се е скрил в ниската растителност до пътя.

20:38. Нямаше и следа от Гризача, когато Хюи Бебето забави черния мерцедес без светлини до десетина километра в час, като внимателно караше из мъглата. Добре. Това означаваше, че е на път за позицията си, на около два километра нагоре по пътя. Протегнах ръка и отново проверих дали превключвателят на плафона е в изключено положение. Това е от онези оперативни детайли, които човек научава още като попова лъжичка, но ще останете удивени да разберете колко много тихостъпалковци от ЦРУ, контранаблюдателни екипи от ФБР и полицаи просто забравят да го правят — и превръщат себе си в очевидна мишена, когато излизат или се качват в колите си.

От моята седалка до шофьора показах на Бумеранга, Пачия крак, Нод и Алигатора вдигнат нагоре палец, праснах Хюи Бебето по рамото и му казах да не изключва радиотелефона си, защото може да ни потрябва спешно, после отворих леко вратата и тихо казах:

— Давай!

Свихме се и се изтърколихме от големия дизелов седан в тъмнината точно както моите тюленски предци от Виетнам се изтърколваха от кърмата на катерите. Е, не съвсем. Аз се свих, но тъй като мистър Мърфи се возеше на предната седалка с мен, си закачих тока на обувката на прага на вратата. Тъй като не ми се искаше да бъда влачен по асфалта, размахах закачилия се крак и той се отдели от колата. Разбира се, поради забавянето отворените врати на колата щяха да ме праснат. Посегнах нагоре, хванах се за предната врата и с нейна помощ се отхвърлих към банкета. Това движение отмести тялото ми от колата, но не отмести силния като менгеме захват на мистър Мърфи върху реверите ми[1].

Със залепилия се като пиявица за мен Мърфи се изтърколих неконтролируемо. Отскочих от някакво тяло — не видях кого съм ударил, но той изгрухтя шумно, след това се повлякох осем или девет метра през асфалта върху десния си хълбок (о, това щеше да боли адски утре), отклоних се по обсипания с камъчета банкет върху мазната като лайно мокра трева и спрях рязко, когато, прас!, се хлъзнах с лице напред в един от петнадесетсантиметровите квадратни, намазани с креозот колове за оградата, подредени през десет метра в края на пасището.

Лежах няколко мига в калта, опитвайки да си поема дъха, грубо изтласкан от мен. Вдигнах ръка и опипах лицето си — в момента бях усукан като геврек — и изскубах трио тресчици от многострадалната си зурла. След това се претърколих на гръб, поех си дълбоко дъх и се опипах с ръце от носа до кърмата, за да проверя дали не съм счупил нещо.

Господи, как обичам болката. И е добре, че я обичам, защото болката и аз имаме (както знаете) уникални, дори екзистенциални отношения. О, на сутринта щях да бъда един ожулен сфинктер. Но това щеше да бъде тогава, а сега си беше в настоящия момент и ожулен или не, дойде времето за представление. Затова се вдигнах на крака и се опипах, за да проверя дали нещо от екипировката ми не се е разхлабило. И познайте какво стана? Установих, че тя беше в по-добро състояние от мен.

20:40. Алигатора, Нод и Пачия крак се разположиха като охрана по периферията. Ние с Бумеранга прескочихме електрическата тел и се отправихме през сто и петдесетте метра шляпаво, изпълнено с кравешки торти пасище от оградата към помпената къща.

Само че в момента, в който насочих минифенерчето си към вратата и ключалките, бях прекъснат от настоятелно цвъркане на Гризача в ухото ми:

— Спирай, спирай, спирай, имаме си компания, шкипере. Три коли идват към мен точно в тоя момент. Адски бързо се движат.

— Ясно…

Два километра са малко повече от една миля — по-малко от минута шофиране, както го правят повечето шваби. Нямаше време за губене. Отново натиснах бутона за излъчване.

— Бебе, махай се от пътя и се покривай веднага! И стой при шибаната кола.

Цъкането в ушите ми даде да разбера, че или ме е чул, или е осъществил визуален контакт. Както и да е, подчиняваше се.

Отново натиснах бутона за излъчване:

— Група, пресичай пътя и се прегрупирай. Имаме компания.

Погледнах Бумеранга. До електрическата ограда имахме сто и петдесет дълги метра — и ако тичаме, щяхме да оставим такива дълбоки стъпки, каквито дори градските жители могат да забележат в мекото, кално пасище нощем.

Редакторът току-що прекъсна нишката на мисълта ми. Казва, че се готвя за проблем, а може би няма да е необходимо.

Уместно. Знаех ли дали идващите насам коли са неприятелски? Не, не знаех. Смятах ли, че обитателите им ще спрат и ще гледат за следи в пасището? Не, не знаех. Но предвид ситуацията нямах намерение да допускам, че няма да го сторят. Планирането за неочаквани ситуации е една голяма част от войната със специални методи, но за посетители не се бях готвил.

Алигатора, Пачия крак и Нод вече се бяха скрили. Пресекли бяха пътя и изчезнали в гъстите дървета на десетина метра от банкета на пътя. И знаех какво щяха да правят. Щяха да се наредят в позиция за засада.

Погледнах нагоре по пътя. Мамка му: вече виждах фаровете. Време беше да тръгваме.

Но не към пътя. Вдигнах палец в обратната посока.

— Хайде.

Бумеранга кимна.

— Ясно, шефе.

Метна на рамо торбата си с инструменти за влизане с взлом, аз сторих същото и тръгнахме, като оставихме помпената къщичка между нас и пътя. Движехме се толкова внимателно, колкото всеки мохикан от романа на Джеймс Фенимор Купър и се прокрадвахме, за да не оставяме издайнически следи. Забелязах лека неравност в пасището напред и вдясно от мен. След известно криволичене из полето я достигнахме. Спрях достатъчно дълго, за да се ориентирам в местонахождението ни. През уреда за нощно виждане различих отляво ръбатите форми на кравите, застанали тихо на стотина метра от нас.

И след това грубата светлина на халогенни фарове проряза тъмнината. Двамата с Бумеранга се хвърлихме на земята. Изчаках няколко секунди, после се протегнах и надзърнах над билото на неравността.

Шибаните коли забавяха ход. Шибаните коли спираха. Отбиха, на банкета точно срещу помпената станция. В светлината на фаровете и задните светлини видях, че това са два големи мерцедеса седан.

Извадих монокуляра от джоба на гърдите си, вдигнах го и завъртях фокуса. Знаех кои са тези задници — вие също може би ще познаете. Но пък не можех да се въздържа и да не проверя. Насочих монокуляра към задната врата на първата кола, където вие и аз се сещаме, че щях да видя един пищен, ръчно изрисуван герб.

Само че такъв нямаше. Вратата беше недекорирана. И тогава всички светлини на колите угаснаха и ги загубих от погледа си.

Двамата с Бумеранга лежахме така няколко секунди, докато възвърнем способността си да виждаме нощем. Човек използва различни части на окото, за да вижда нощем или денем. През деня светлината се поема от части на ретината в центъра на окото. Те се наричат конуси. За да хваща източниците на светлина нощем, ретината използва пръчици, групирани около конусите. И така, нощем човек вижда много повече с периферното зрение, отколкото през деня. Всъщност може през нощта да вперите очи в нещо и да не го видите. Но ако погледнете встрани, обикновено ще забележите онова, което търсите.

Така постъпих и тук — оставих зрението си да си играе с тъмнината и да намери само върху какво да се насочи. И след няколко секунди успях да забележа сенките, скрити в други сенки, и да видя какво правеха онези задници.

Преброих десет фигури. Някои се бяха разположили в отбранителна линия около колите. Другите разтоварваха оборудване от багажниците. Те любезно бяха оставили лампичките в багажниците включени. Изваждаха обичайния асортимент от разбивачески инструменти: автоматично оръжие със заглушители, щанги за разбиване на врати и няколко от наричаните от мен взломаджийски торби, несъмнено, пълни с различните разнообразни стоки, необходими за влизане в целта. След това багажниците се затвориха с удар и всичко се загуби в тъмнината.

Време беше върху проблема да се концентрират още очи. Натиснах бутона за излъчване:

— Нод…

Незабавно в ухото ми избръмча утвърдителен отговор: „цък-цък“.

— Колко са?

Настъпи тишина. След това се чу шепот:

— Десет.

Ние бяхме петима, освен ако Малката бира и Гризача не се връщаха пешком. Е, това нямаше значение — ще очистим толкова, колкото се наложи. Ще… Гласът на Нод прекъсна мисълта ми:

— Ивановци, ивановци, ивановци. Говорят руски, шкипере.

Е, това вече ме изненада. Искам да кажа, ето го Франц, бивш стрелец от GSG-9, изнизал се тихомълком и работещ сега в Дюселдорф за „Бек Индустри“, чието име бях чул от втора ръка от der winzig Хайнц Хокхайзер, споминалия се агент от ЩАЗИ и продавач на бомби. Бях очаквал, след като Франц ме е видял, да дойде сам, за да види какво търся.

Но сега тук имахме няколко ивановци, които вършеха същото.

Вдигнах монокуляра и се вгледах през него. Не видях много. Но работеха. След това видях как четирима прескачат електрическата ограда. Трима се насочиха право към помпената къща през тъмното пасище. Другият вдигна крак и се опита да отърси нещо от него. Знаех в какво е стъпил.

Време е да проверя бойците. Прошепнах в микрофона на устната си:

— Преброй се.

Настъпи половинсекундна пауза. След това в слушалката ми се чуха последователно едно, две, три, четири, пет, шест, седем двойни цъкания. Е, поне всички се чувахме един друг.

Казах на момчетата си какво искам от тях и получих утвърдителни отговори от всеки. Няма много време за обясняване точно сега, но в крайна сметка Алигатора, Нод и Пачия крак щяха да се разправят с шестимата ивановци на пътя. Малката бира и Гризача щяха да осигурят охраната около района, а аз и Бумеранга щяхме да се захванем с квартета крадци на АВУ, тръгнали към помпената къща — а пък Хюи Бебето трябваше да остане при мерцедеса, за да можем да се измъкнем веднага, ако се наложи.

Да, разбирах, че тази вечер бяхме по-малко. Но пък ние, а не те, имахме предимството. Вижте, ние знаехме, че си имаме компания. Ивановците очевидно не го знаеха. Пушеха, разговаряха, нарушаваха толкова много от основните процедури за ОПСИГ[2], че разбрах, че не са военни.

В такъв случай какви бяха? Повярвайте ми — смятах да разбера.

20:43. Квартетът руски разбойници продължаваше напред през пасището. Прескочили бяха оградата от вериги със скромната грация на разгонени крави, пресякоха калното пасище и накрая излязоха откъм далечната страна отвъд пътя, където се намираше вратата.

Наблюдавах ги как работят. Сега се намираха на не повече от шестдесет метра от нас. Но беше трудно да разбера какво правят, защото работеха в пълна тъмнина. Е, може и да не ги виждах, но пък ги чувах. И още как. Те си мислеха, че са сами, и затова си бъбреха един на друг на ивански, докато се трудеха над ключалката. След това изведнъж яркият лъч на една халогенна крушка почти ме ослепи през монокъла, мамицата му. Един от ивановците отстъпи назад и освети вратата, за да могат да почнат работа.

Това беше и сигналът за мен. Пъхнах монокуляра в джоба и ръгнах Бумеранга. Той ме наблюдаваше, докато излазя над неравността и се отдалеча от нея, за да не изпъкна на фона на небето, като бавно, но решително пълзях към къщичката.

Това беше по-трудно, отколкото е да се опише, повярвайте. Първо, теренът беше подгизнал — цели хектари мокро пасище, осеяно с кравешки торти и локвички урина. После, нямаше абсолютно никакво прикритие. В гората човек може да използва листата, за да крие движенията си. Тук се налагаше да се движа на открито, което ме оставяше уязвим за всички видове гадни възможности. И все пак аз помнех трите основни догми на криенето — форма, отблясък и силует — и се възползвах максимално от тях, докато лазех напред. Придържах силуета си ниско до земята, докато се движех като змия и равномерно. Не позволявах никакви издайнически форми да стърчат и да ме издадат. И не предоставях никаква отразяваща повърхност: целият бях черен, от лицето до пръстите на краката, и нищо по мен не отразяваше светлина.

Също така спазвах едно трио прости правила, които съм разработил за нощните операции, правила, които са ми пазили живота по цялото земно кълбо. Правила, които се надявах да свършат работа и тази нощ тук, в Дойчланд.

Правило едно: винаги бъди ниско, защото очертанията ти предлагат на врага страхотна мишена.

Правило две: избягвай откритите пространства, ако е възможно. Ако избягването на открити пространства е невъзможно, следвай правило едно и се придържай колкото може по-ниско.

Правило три: винаги се движи бавно и решително. Ако пълзиш като палячо, ще станеш на храна за кучета. Колкото по-малко внимание привличаш, толкова по-малко внимание ще привлечеш.

И така, аз се плъзгах и хлъзгах, като с всяко движение се придвижвах с по няколко сантиметра през пасището. Шестдесетте метра станаха петдесет, после четиридесет. Започнах да набирам скорост. Сега ивановците бяха се захванали сериозно с работата си — пробиваха заключващите устройства, като фенерчето им осветяваше пантите на вратата. Светлината ме притесняваше, но знаех, че ако държа едното си око затворено, ще мога да запазя повечето от нощното си зрение.

За момент забавих ход и погледнах назад под протегнатата си лява ръка. Различих носовата част на черната шапка на Бумеранга, който пълзеше сантиметър по сантиметър през пасището. Да — болезнено е. В моменти като този мускулите горят. Дишането е трудно, защото не трябва да вдигате шум. Всяко движение е обмислено. Сложиш ли ръка не където трябва, ще накараш някоя клонка да се счупи с трясък или някой лист да изшумоли, или пък камък да се удари в друг, или нещо също толкова гадно и тогава лошият се обръща и насочва прожектора върху вас и става време за майната му на Дики, което никога не е приятно за искрено вашата моя милост.

20:53. Лежах по корем, в черна униформа, омазана с ароматни кравешки торти, изцапана с кал и трева и кравешка пикня, на не повече от осем метра от мястото, където ивановците вече се бяха справили с първото и второто заключващо устройство и след малко щяха да оправят и третото. Бавно, бавно пуснах дясната си ръка назад, като в същото време вдигнах дясното си коляно нагоре, за да може ръката ми да стисне черния оксидиран нож в ножницата на десния ми прасец. Дръжката беше закопчана и аз натиснах голямата катарама, която изпука като кокалче на пръст.

Точно в този момент единият от ивановците се обърна — рязко, сякаш беше чул нещо. И разбира се, така си беше. Дръпна яко и здравословно от собствената си цигара, издиша и погледна право в мен.

Е, преди няколко параграфчета обясних как функционират очите нощем. Затова сега знаете всичките онези лайнарщини за пръчици и конуси. Позволете в този момент да добавя нещо: доказано е от науката, че ако погледнеш нощем към нещо, няма да го видиш. Нощем, виждате ли (!), периферното, а не директното зрение има преобладаваща роля.

Защо ли? Още питаш защо? Къде си се учил на четене бе?

Защото, заднико, нощем функционират пръчиците в ретината ти, а не конусите. А пръчиците не са в центъра на окото, а в периферията — спомняш ли си?

И така, щом забелязах, че иванът гледа право към мен, просто замръзнах. Без да дишам. Без нищо.

Останах на мястото си цяла шибана вечност, която не продължи повече от петнадесетина секунди. Но се заклевам, че кучият син чуваше сърцето, артериите и вените ми, които думкаха дум-дум-дум по Дики. Миризмата на цигари беше ужасно силна. И тогава, и тогава, и тогава… той метна фаса в тъмнината право към мен, изгледа го как пада на мократа земя и угасва със съскане на не повече от метър от носа ми. После се обърна на пета и се върна към работата.

21:02. Ивановците оправиха и последното заключващо устройство, отвориха вратата на скривалището и влязоха. Не, не оставиха никой на пост. За какво им е? Тиловата охрана си беше на мястото — на пътя. И те просто смятаха, че никой няма да влезе през задната врата, т.е. пасището, и да ги удари в гръб.

Сега беше МОЙ ред. На колене и лакти изпълзях до вратата, изтърколих се настрани, вдигнах се и клекнах с рамо, опряно на задната стена на къщичката, за да изчакам Бумеранга. Появи се след по-малко от тридесет секунди. Виждахме светлина отвътре, докато екипът ивановци отваряше капака на пода, който знаех, че води към скривалището. Прибрах ножа в калъфката, замених го с пистолета си със заглушител в кобура на дясното ми бедро и проверих дали в цевта има патрон. Бумеранга извади своя пистолет от кобура и също се приготви.

21:03. Цъкнах два пъти с език в микрофона на устната си, за да кажа на момчетата, че почваме работа. Погледнах Бумеранга, по чието дълго, тясно лице се виждаше онова, което може да се опише единствено като широко ухилена лайноядска гримаса на човек, доволен от живота. Какво да кажа? Нищо, освен че обичам хората, които обичат да убиват така, както Бумеранга обича да убива.

Бумеранга ми показа вдигнат палец. Върнах жеста, сниших се и минах през вратата.

Подът беше от бетон. Аз се движех предпазливо, за да не вдигам шум. Околната светлина беше достатъчна, за да различа вътрешността на помпената къщичка. Стаята беше квадратна. В предната част дясно на борд един стоманен капак стоеше отворен. Чувах как руснаците си говореха отдолу.

Разделихме се и изпълзяхме от двете страни на капака. Претърколих се, за да се доближа, и надникнах. Една стоманена стълба около пет метра, захваната с болтове към стената, се спускаше надолу в помещението. Нямах представа колко голямо е това помещение или какво съдържаше. Знаех обаче — разбирах го от начина, по който се движеха светлините долу, — че руснаците са отишли в далечния край и че единственият начин да слезем е с гърбове към ивановците.

Е, тъй като вие, заедно с мистър Мърфи, сте с нас тази вечер, позволете ми да ви представя един малък тактически проблем. Те са там долу. Ние сме тук горе. Помните, че в началото на тази книга ви казах за концепцията на относителното превъзходство и ЗУ, или зоната на уязвимост? Е, движението нагоре или надолу по стълба или въже си е ЗУ толкова голяма, колкото хуя ми. Спускането се превръща в ЗУ, голяма колкото хуя ми, ако трябва да слезете с гръб към врага си. Затова, приятели, въпросът ми към вас е следният: как ще решим задачата да слезем долу в помещението и да очистим руснаците, и да вземем АВУ, без да станем уязвими и следователно мъртви?

Прави сте. Разбира се, верният отговор е, че ние НЕ слизаме в помещението. Ние чакаме, докато руснаците се качат. Защото вече знаем, че стълбата е една огромна ЗУ. А тесният капак? Е, тъй като той намалява възможността за виждане почти до нула, ситуацията е известна в занаята на войната със специални методи като фатална фуния. Какво е това ли? Обяснено на свирепо прост език, това означава, че ще бъде фатално за ивановците да опитат да се изфуният нагоре по шибаната стълба.

21:10. Чувах достатъчно стържене и шум отдолу, за да разбера, че са на път насам. Погледнах Бумеранга, като му обясних с поглед какво искам да направи. Кимна, че разбира, и върнахме пистолетите в кобурите. Нямаше да ни трябват… все още.

Ето малко поглед към човешкото поведение. Повечето хора, когато изкачват стълби и се возят в асансьори, гледат право напред. И ИНЕ — Иван Номер Едно — не правеше изключение. Изкачи се с добра скорост. Главата, а после и раменете му се показаха над пода. Докато те правеха това, аз се появих отляво на борд на врата му с екстраголямата си свирепа длан, стиснах адамовата му ябълка и прекъснах въздуха му.

Преди да успее да опита да се възпротиви, Бумеранга го подхвана под ръце и го извади от отвора.

Очите на иванът бяха големи като паници — наистина не беше очаквал компания.

Е, априлска шега, шибаняко. Неговата изненада представляваше моето предимство. Подпъхнах се зад кучия син, като десният ми лакът сега стискаше гърлото му като менгеме. Това е стара хватка на ПЛА[3] и върши работа. Оня се отпусна много по-бързо, отколкото можеше да се очаква. Стисках и оказвах натиск, докато почувствах как тялото му се отпуска към моето. След това го хванах за главата, рязко огънах врата му, докато чух кокалчетата да пукат. Хванах го с една ръка за челюстта, а с другата за черепа и усуках врата му, докато се убедих, че гръбначният му мозък и нервите му са разкъсани. После го изтърколих от себе си. Бумеранга пое трупа за раменете и го изтегли настрани, за да имаме свободно поле за игра.

И то съвсем навреме. Защото ИНД — Иван Номер Две — вече се катереше нагоре. Трудно му беше, защото му се пречкаше пакета с АВУ — тридесет и пет кила обемиста атомна бомба. Крепеше я над себе си и я буташе към отвора в пода в очакване ИНЕ да я поеме.

Хей, обичам да помагам и затова протегнах ръка и рязко дръпнах тъмната кутия от ръцете му.

Понечи да каже „спасиба“. Благодаря. Но видя на кого благодари и думата заседна в гърлото му.

Аз му изпратих голяма свирепа усмивка.

— Пожалуйста, няма за какво.

Горе-долу по това време усетих, че нещата не се развиват много плавно за Дики. Като на забавен кадър дясната ръка на иванът се спусна към кръста му. Върна се — и в нея имаше един голям шибан пистолет.

Основно правило: не използвай ядрено оръжие като щит. Но имах само него и затова го поставих между себе си и ивановеца. И в този момент, досущ както е станало с Форд, ме осени една по-добра идея. Метнах АВУ към него.

— Ей, баклан[4], вземи си шибания сандък!

Значи ето как стояха нещата: иванските стъпала на онзи се намираха върху една от пръчките на стълбата. Едната му ръка държеше пистолета. Другата го придържаше. Той пусна пистолета и вдигна подпиращата го ръка, за да хване сандъка. Но, разбира се, не можеше да балансира. И затова протегна ръце към АВУ-то като вратар при твърде висока топка. Хвана я обаче доста ловко. Но краката му, изглежда, се бяха отместили от стълбата, защото той падна точно като камък, стиснал АВУ-то, чак до долу. Удари се с шумен вик, последван от солидно тупане на сандък от ядрена бомба на цимента.

Нямаше време за мислене — просто реагирах. Претърколих се към дупката, стиснах перилата на стълбата с две ръце, разкрачих крака и се метнах в нищото, а стоманените перила на стълбата прогаряха дланите ми през леката гума на щурмовите ми ръкавици от „Номекс“.

Ударих се в пода зле. Десният ми крак закачи сандъка на бомбата, чух костите в глезена ми да щракат и след това шибаният ми глезен поддаде. Но това нямаше значение — твърде много други неща ме притесняваха.

Отметнах се от стълбата, за да може Бумеранга да ме последва. Докато се претърколвах, извадих пистолета от кобура, застанах в приведена стойка в поза за готовност и — оглеждай/дишай — потърсих заплахи. Залата беше много по-голяма, отколкото очаквах. И Господи, попаднал бях в истински арсенал. По стените имаше муниции, оръжие и други неща. Рафтове със сандъци с муниции. Сандъци с огнестрелно оръжие. Бидони с вода и други течности. По рафтовете висяха униформи — американски, немски и съветски. Но нямах много време за инвентаризация. ИНД може и да лежеше проснат по гръб — загубил съзнание от АВУ-то или по-лошо, надявах се. Но вдясно на борд от мен един друг иван или се обарваше, или се опитваше да измъкне пистолет от джоба на панталона си.

Ще се научат ли някога как се носи оръжие тези хора? Насочих-прицелих се-стрелях и го праснах в дясната ръка (ох, грешка), от което той се завъртя. Втория път се справих по-добре: улучих го, докато се обръщаше, с идеален изстрел — прас-прас — в гърдите. Хей, страхотна стрелба беше и прекрасни попадения в точката, казвам ви. Куршумите го отхвърлиха назад към стената в далечния край, където се стовари върху стоманените рафтове с гримаса на шок, болка и изненада на грозното си руско лице.

Тъкмо се възхищавах на ръкоделието си, когато Иван Номер Четири се захвана с мен. Този беше бърз — за нула време скъси разстоянието помежду ни и дойде Готов за Кофти Бизнес. Носеше късо парче стомана — повече приличаше на щанга за камъни, а не за гуми и ме удари достатъчно силно с нея, за да ме върне обратно към стълбата и да ме блъсне в Бумеранга, който тъкмо слизаше.

Ние всички се съборихме в купчина с разперени ръце и крака. Руснакът замахна към главата на Бумеранга и го прасна, от което лицето му на сърфист-тюлен се удари в стълбата. Бумеранга се смъкна и ми затисна краката. Извих се, от което нещата само се влошиха, защото ръката на Бумеранга удари китката ми в стълбата и пистолетът ми отскочи и изтропа върху бетонния под. Сега съвсем официално дойде време Дики да върви на майната си.

Исусе Христе, нещата ставаха лайнарски. Стиснах оръжието на ивановеца и опитах да му го измъкна. Nada. Bupkis. Ръцете му бяха като от стомана. Подплъзнах длан и го стиснах за гърлото. Очите на ивановеца се издуха и той опита да изръмжи нещо мило в ухото ми в опит да го сдъвче и сгризка. Изведнъж се извъртя, замахна и прасна късото парче стомана в лицето ми. Инстинктивно вдигнах ръка. Тя блокира удара, но проклетото желязо ме фрасна по лакътя и ударът се разля на вълни по цялото ми тяло, чак до ноктите на краката. Може и да го наричат „ток“, но повярвайте, приятели, в случая говорим за мегавати.

Ето ви обаче една истина за Воините. Болката прави Воина по-силен, а не по-слаб. Това е наковалнята, на която се изковават истинските Воини, независимо дали става дума за мускулната болка, лишенията от сън или студа през Адската седмица, огъня на Морската пехота, обучението на рейнджъри, подбора за „Делта Форс“, или онзи вид борба на живот и смърт, в която в този момент участвах. Обикновеният човек се наранява — и се оттегля, за да се занимава с болката си. Воинът поема цялата болка, цялото страдание, цялата агония и я преобразува, изменя я, насочва я в чиста, неподправена кинетична сила, електрическа енергия и воля за победа.

Стиснах лоста с двете си ръце и го завъртях, за да го измъкна от ръцете на руснака. Той не щеше и да чуе. Вдигна проклетото желязо нагоре с острия като длето край под брадичката ми и опита да ме прободе, като ме вдигне от пода.

Тук, приятели, онези 150 вдигания на 200 килограма на гладиатора във вила „Свирепия“ в умора или махмурлук, в дъжд, сняг или киша си казват думата. Воинската ми гримаса изгледа руската му мутра право в очите — и той примигна, не аз.

О, да. Сега беше мой. Ръмженето в гърлото ми му подсказа, че е време да умре. Стиснах с длани неговите, така че сега и двамата държахме щангата. И след това я наведох напълно хоризонтално. После неумолимо, неспирно, насилих половинметровото парче стомана надолу и встрани — и по-близо до корема му.

Продължавах да държа очите му в моите, докато натисках стоманата надолу, след това я завъртях още веднъж, за да застане подобното на длето острие в посока към него. И след това дръпнах шибаното желязо назад, назад, назад и с всички сили го забих праааво в корема му.

Тя удари с удивително, вибриращо чукане. Ударът го накара да отстъпи, но накара и мен да отстъпя. Чувал бях за корем като от стомана, но това беше смешно. Но, разбира се, както би казал старият ми приятел от корабите Док Трембли, entiymah feeshmok, което на жаргона в Кайро означава „главата ти е пълна с онзи боб, от който се пърди“. Разбрах, че кучият син носи противокуршумна жилетка, снабдена с противоударна керамична плоча на гърдите и корема, и аз просто му бях изкарал шибания въздух.

Време беше да си разменим железата. Пуснах неговата щанга и посегнах за ножа си. Докато го притисках с тяло, посегнах, стиснах дръжката и измъкнах големия нож от калъфката на крака си. Държах я в онова, което в занаята на убийците наричат изменен захват за сабя — острието е успоредно на земята, с палец на предпазителя пред дръжката. Повдигнах върха на ножа и притиснал ивановеца с лявото си рамо и ръка, забих голямото, гадно острие нагоре, нагоре, зад жилетката, след това го извъртях вертикално, за да срежа диафрагмата и да вляза над нея, при сърцето и белите дробове. Той се опита да се бори, но аз го натисках с цяло тяло, ръка и рамо, а да не споменавам цялата натрупана БОЛКА, за да го държа, докато дясната ми ръка си вършеше работата и ножът го изкормяше.

Изгледа ме ужасно, докато острието сряза коремната аорта и вената порта, бодна белодробната му артерия и накрая сряза сърцето и белите му дробове. Той опита да изгъргори нещо, навярно псувня на руски, заплю ме с кръв — тя просто потече лигаво по брадата му — и след това животът го напусна.

Измъкнах острието, обърсах го в трупа му и докато го връщах в ножницата, паднах на колене — изтощен. Шибаният ми глезен пулсираше болезнено. Лакътят болеше лайнарски силно. Може и да съм посивял стар вълк, но точно сега старият canis lupus[5] нямаше сили дори да духа, за да събори къщичката само на едно от прасенцата, та ако ще да е сгъната от хартия като шибано оригами. Ето ви една свирепа мъдрост: войната е за младите.

Но точно тогава нямах време да разсъждавам над философските истини на боя.

Защо ли? Защото проклетият иван, когото бях застрелял, беше жив и здрав, и на крака, и беше извадил пистолета от джоба си, и се приближаваше към мен, като в същото време стреляше, стиснал пистолета в лявата си ръка, а безполезната му дясна ръка висеше абсурдно под неприятен ъгъл.

Пистолетът му беше малък — „Макаров“, — но шумът от тези 9 на 18 или .380 калибър патрони, или пък може би някакви други, мамицата им, беше оглушителен, още повече че ефектът се подсилваше от гадните парченца бетон, които се сипеха на тридесетина сантиметра от мен и се приближаваха.

Късче от нещо остро рязна лицето ми на сантиметър под дясното око и почувствах кръв по бузата си. О, майната ми. Отдръпнах се заднишком от стрелбата като шибан рак-отшелник, хванах трупа на непробиваемия за куршуми иван и го завъртях рязко около и пред себе си. Руснакът продължаваше да се приближава — изстреля още два, три, четири патрона. Но стреляше панически със слабата си ръка и куршумите му отново не попадаха в целта. Препънах се в нещо. Шибаният ми пистолет. Наведох се и го грабнах, като се опитвах да не губя от захвата си руския труп-щит. Готово! Иванът обаче намери целта и се изправих с мъка, като държах мъртвия руснак пред себе си.

Чух как куршумите удряха керамичната плоча на трупа — туп, туп, туп. Мислех само за едно: „Господи, стреляй по шибаната жилетка, не опитвай да ме уцелиш в шибаните крака, мамка ти, защото ще победиш, шибано копеле, и ще ми го начукаш.“

Но точно тогава се оказа, че аз съм победил. Познайте какво стана. Тъй като беше стрелял панически, което означава, че нямаше никаква огнева дисциплина, свърши шибаните си патрони. Аз захвърлих руския труп към него и когато той се отклони, се метнах върху му. Измъкнах му пистолета — счупих му два пръста, но какво пък, мамицата му, нали беше стрелял по мен. Бях пощурял като акула при кръв и бях много опасен. Праснах ивановеца през устата със собственото му оръжие, вследствие на което по бетона се посипаха зъби. Той се бореше, опита се да се измъкне, но го бях стиснал в смъртна хватка и не мислех да му позволя пак да се измъкне. Вдигнах пистолета, извъртях го и го ударих колкото силно можах в лицето с дръжката. Ударът счупи носа му. Ударих го отново с плоската част на дръжката на пистолета, като вкарвах парчета костици в мозъка му.

Очите му се извъртяха нагоре. Сигурно беше мъртъв. Но кой знае. Не обичам да допускам една и съща грешка отново, затова протегнах ръка надолу, хванах пистолета си както трябва и вкарах два куршума в челото му, просто за да съм сигурен, че няма да ми се нахвърли трети път. Не обичам да повтарям грешките си, предпочитам да се уча от тях.

Изтощен застанах на крака и се замъкнах до стълбата, за да проверя Бумеранга, който беше в безсъзнание и висеше закачен за стъпалата. Спуснах го на палубата и го претърколих по гръб. Имаше натъртвания по ръцете и краката си, рана на бузата и адски гадна цицина над лявото си око, а също и огромна синина, която щеше да му причини незабавна болка, временно страдание и доста майтапи от приятелите му. Но дишаше равномерно и нямаше счупени кости. Тъй като не носех ампули с амоняк, го зашамаросвах леко, докато се свести.

Гледах как очите му идват на фокус, замъгляват се, събират се, раздалечават се и след това се насилват отново да се фокусират. Той се огледа от носа до кърмата, след това опипа с пръсти разцъфващата нежна бучка над окото си, направи гримаса и каза:

— О, мама му стара!

След това се озърна и видя телата:

— Господи, шефе, какво става, мамицата му?

Загрижената му гримаса ме накара да се усмихна.

— Точно както всеки път, заднико — проспа цялото представление и изпусна цицките и дупетата.

Ухилих се и му помогнах да се изправи.

— Хайде, имаме работа.

Бележки

[1] Добре де, знам, че точно сега не нося нищо с ревери, но пък в края на краищата това е роман и следователно ми се позволява от време на време да използвам това, което предишният редактор нарича „творческа свобода“.

[2] ОПеративна СИГурност.

[3] Полицията в Лос Анжелос.

[4] Боклук на русский.

[5] Вълк (лат.). — Б.пр.