Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (5)

Глава 5

Към 13:00 часа на следващия ден се бяхме пременили в дрехи, подобаващи на тайни ловци на АВУ. Докато Бумеранга, Малката бира и аз купувахме материали от Майнц, изпратих Нод и Хюи Бебето във военновъздушната база Рейн-Майн, откъдето купиха толкова къмпингово оборудване, че чак покриха изискванията за голямата туристическа отстъпка. Междувременно Гризача, Пачия крак и Алигатора се натресоха на гаражите за автомобили на старо в южните покрайнини на града. След три часа и шест омазани с грес ръце те избръмчаха по уличката пред хотел „Хилтън“ в добре използвана каравана, един мерцедес-седан на повече години от Хюи Бебето и чифт готини, добре износени мотоциклети БМВ с петстотинкубикови двигатели.

Огледах с одобрение караваната. Нямаше да привлича никакво шибано внимание. Купили бяха един раздрънкан „Фиат Гран-Туризмо“, който може да събере пет души, въпреки че ако се наложи, всички щяхме да си намерим място в него. Това беше точно от онези автомобили, каквито притежават десетки хиляди германци, за да могат да ходят на излет със семействата си и с приятели заедно с огромния стикер в червено и бяло на задната броня, който обясняваше на света, че ние обичаме Октоберфест в Мюнхен. Както казах, от козметична гледна точка караваната не струваше много. Но под предния капак, където е важното, беше идеална. Даже бяха монтирали стойки, на които да закачаме моторите.

Мерцедесът беше петнадесетгодишен дизел и може и да не е бил най-бързата кола на аутобана, но се намираше в страхотна форма. Нашите детектори за радиация можеха да се скрият в колите. По дяволите, те бяха почти достатъчно малки, за да ги носим в джобовете си. Наистина харесвам миниатюризацията. Тя прави живота ми на прокрадвач и погледвач значително по-лек и нашето присъствие — значително по-неочевидно.

Сега, позволете да ви кажа няколко думи за методите за издирване, които щяха и които нямаше да свършат работа в настоящата ситуация. Ние, тюлените, вършим повечето от издирваческата работа под вода. При подводното претърсване има три основни метода. Първият се нарича търсене в правоъгълник. При него се изискват четири шамандури в правоъгълник с дължина 250 метра и ширина 50 метра, като на дългите страни са закачени напречни линии. Водолазите, до петима души, прокарват петдесетметрови въжета между напречните линии и след това претърсват дъното под мрежата метър по метър. Този метод по принцип се използва в ясни, плитки води с течения под един възел. Е, правоъгълният метод нямаше да струва дори колкото едно правоъгълно лайно, защото течението на Рейн е средно около шест възла между Майнц и Кобленц.

След това е търсенето в правоъгълник в шахматен ред. Познайте какво става — същият проблем поради течението. Което ни води към метод номер три, кръгово търсене. Това е прост като целувка метод. Вземаш една шамандура, пускаш от нея въже с тежест, след това закачаш въжето за търсене за въжето с тежестта. Плуваш си в постоянно намаляващи кръгове и проверяваш дъното, докато намериш онова, за което си дошъл. Ако излезеш, стиснал в ръка само пишката си, методът се нарича чикиярско кръгово осиране.

Всички тези методи се използват обикновено за изваждане на загубени предмети като ракети или друго оръжие, които не желаете да попаднат в ръцете на врага ви. Нашата ситуация беше малко по-различна. Трябваше да намерим АВУ в скривалище, което може да се намира (но може и да не се намира!) под вода. Укриването на материали под вода е стар тюленски трик. Но аз не бях толкова сигурен, че хората, измислили тези скривалища, са го знаели. Всъщност всичките такива скривалища, които съм виждал, са били на суша.

И така, взех едно управленско решение. Точно както заповяда генерал Крокър, щяхме да работим по брега на реката — но щяхме да концентрираме вниманието си върху бреговата линия, а не върху самата река. Защо? Защото така имаше смисъл. Когато тези устройства са скривани, се е предполагало, че ще ги вадят одеялоглавци, а не тюлени. И трябваше след това да се използват за унищожаване на руските снабдителни линии.

Ето защо накарах Хюи Бебето да излезе и да купи най-добрата карта на Рейнската долина, на която може да сложи плавници. И след това насложихме върху нея всички главни шосета и железопътни линии.

Letzte Zeile, както тук наричат крайната сметка, беше, че успях да намаля зоната за търсене с около две трети. Най-големите жп възли по западния бряг на Рейн в диапазон от сто километра се намираха на северозапад от Майнц, в Буденхайм. След това нямаше нищо, което да си струва взривяването, докато не се стигне до околностите на Кьолн — почти двеста километра на север. Щяхме да проверим района на Буденхайм, но не очаквах да намеря нещо. Човек може да взриви един жп възел много ефикасно и с обикновени експлозиви. А и нямаше никакви контролни центрове близо до Майнц — те също се намираха надолу по реката, между Кьолн и Бон.

Не, реших, че обкръжението на целта ни е много по-богато в шосеен смисъл. Германските мегапътища, за които навярно знаете, че се наричат аутобани, са горе-долу успоредни на Рейн. Аутобан номер 3 е успореден на източния бряг на реката, а аутобан 61 — на западния. Ако човек ще разстройва нещата (а одеялоглавците подобно на тюлените просто си умират да разстройват нещата), би укрил скривалищата близо до някой от шибаните огромни мостове, преминаващи над деретата из района. Говоря за двукилометрови сводести мостове от армиран бетон, с по осем ленти, за чието възстановяване ще трябва цяла една шибана година.

Най-голямото от тези пространства се намираше извън оперативната зона, която ми даде генерал Крокър, точно на запад и север от едроразмерен град на име Кобленц, който е разположен при сливането на реките Рейн и Мозел. Проверих картите. В разстояние двадесет и пет километра от Кобленц има не по-малко от шест моста. Е, ако аз планирах войната през добрите стари дни на Студената война и се опитвах да скрия едно-две атомни оръжия, за да свършат някаква работа на моите специални войски, щях да ги сложа близо до място, където да могат да гръмнат цяла купчина мостове наведнъж — с което да спрат рязко и със скърцане доставките на ивановците. При разглеждането на района на Кобленц имаше и втори фактор. Кобленц се намира на около час и половина южно от Дюселдорф. И независимо от думите на председателя аз исках да навра носа си около Дюселдорф, да проверя местата, към които ме беше насочил Хайнц.

Което ме води към управленско решение номер две. Щяхме да минем бързо през района на Майнц и след това да идем право в Кобленц. Да, знам, че поемах риск. Но ако вие погледнете същите карти, които гледам и аз, ще видите, че в наши дни долината на Рейн няма особена стратегическа стойност. Това не е Втората световна война, когато основната цел на съюзниците е била да преместват големи маси персонал и материали през мостовете на Рейн, за да притиснат нацистите още по-навътре в Германия. Съветският военен план изискваше масивни нападения по въздуха и с хеликоптери, последвани от огромна окупационна армия. Ето защо Съветите имаха силното желание да поддържат снабдителните си пътища. А пък ние бяхме също толкова силно решени да разрушаваме тези главни артерии и да обезкървим инвазията им до нейната смърт.

Затова изобщо не се притеснявах да проучвам всеки километър от железопътната линия в посока север-юг по протежение на реката. Но исках да проверя районите около огромните аутобанни мостове в посока изток-запад. Исках също да разгледам и районите близо до долините северозападно от Кобленц.

Не ни трябваше дълго време, за да проверим предчувствието ми. Отделихме един ден и половина в обиколки по страничните пътища между Момбах и Бинген, като изпълнявахме сухоземния вариант на търсенето в правоъгълници. Караваната и мерцедесът представляваха граничните линии, а двата мотоциклета, управлявани от Бумеранга и Малката бира, които криеха устройствата в пазарски чанти, завързани към дръжките, служеха за търсенето. Карахме нагоре, карахме надолу, карахме из целия шибан район. Но от търсенето в квадрат намерихме само един квадратен хуй. Никакъв намек за нищо — освен непрекъснатото и неприятно чувство в словашкия ми череп, че их бин не сам.

Изисквах да играем на всички трикове за контранаблюдение, които знаехме: връщахме се по собствените си следи, рязко сменяхме посоката, всичко. Осезанието ни беше изострено. Но нищо не намерихме. Не видяхме нищо нередно. Може би ме обземаше параноя. Не. Никога не страдам от параноя; просто съм внимателен. Но тъй като не видяхме нищо, наредих вдигане на чукалата и потеглихме на север.

Попаднахме на първата златна мина близо до един малък град на име Басенхайм, който е на осем километра от две огромни, многоетажни аутобанни кръстовища. Когато търсиш начин да се таковаш със снабдителните линии на врага си, няма нищо по-хубаво от това да можеш да унищожиш не едно, не две, а три или четири шосета едновременно — и това се прави на големите кръстовища. Първото кръстовище на шосе 411 и аутобан 61 пресичаше долината на река Мозел и шосе 416 до малкото градче Диблих. Към него имаше и допълнителна атракция — две железопътни линии, едната на северния бряг на Мозел, а другата на южния. Две САПУ поставени където трябва, биха причинили унищожение, за чието възстановяване ще трябват месеци, и ще изпратят радиоактивни отпадъци надолу по река Мозел. За възможността да взривя такава цел бих изял лайно, дълго един метър.

Второто кръстовище, на пет километра, представляваше още по-сложна конструкция. В него се сливаха три аутобана и две по-малки жп линии. Е, швабите си заслужават похвала. Чудесно строят пътища. Настилката е направена за скорости — в мокро и в сухо време. Изходните и подходните естакади са ясно обозначени и въпреки че някои хора са склонни да карат с повече от сто и шестдесет километра в час, катастрофите са малко. Това е така, защото те ВМ — Внимават Мамицата им — какво правят; не карат пияни и спазват правилника.

Второто кръстовище — казва се кръстовището Кобленц-Метерних — е на шест нива близо до Басенхайм и образува тройна детелина, толкова шибано сложна, че прилича на коледните панделки в големите магазини. Всичко е направено от сглобяеми бетонни конструкции. Шосето лежи върху колони с диаметър пет метра. Самото кръстовище достига петдесет и пет метра в най-високата си точка (това е по-високо от единадесет етажа за вас, градските обитатели), която се намира в мястото, където шосето прехвърля една долина, широка километър и шестстотин метра. Ефектът е хипнотизиращ — бетонът и камъните, прилични на огромна модернистична минималистична скулптура, се издигат в контрапункт над декарите обилна, зелена територия, изпъстрена с крави, овце и други пасторални лайна.

Вижте какво, хора — само като гледах, ми се прииска да взема в ръце петдесет кила пластичен експлозив C-4. О, красота. О, строително изящество. Но какво да ви кажа? Аз съм един шибан вестгот. Единственото, което ми се иска при вида на нещо толкова красиво, е да го взривя.

Но стига за моите еротични сънища. Да се върнем към реалността. Съвсем близо на запад от кръстовището се намира село Басенхайм и прилича на нещо, сякаш взето от някоя шибана приказка. То е едно от онези германски селца-първообрази, каквито има по пощенските картички: няколко варосани къщички, наполовина кръстосани от греди, с тъмни дъсчени покриви, сякаш току-що са позирали на Дисни за филм по някоя от приказките на братя Грим, лепнати стена до стена по петте улици, срещащи се на малкия калдъръмен градски площад. От едната страна на площада има средновековна каменна кула; от другата — черква с една игловидна камбанария, чийто часовник бие на всеки четвърт час с тевтонско постоянство.

Ние се отказахме от единствения пансион в града в полза на touristenpark-а извън селото. Там дадох на ръководителя картата си от „Американ Експрес“, включихме караваната в електромрежата и направихме собствения си вид домакинство, т.е. взехме три каси местна бира „Кьонигсбахер“ от огромната Brauerei^[1], разположена до Рейн на около пет километра от центъра на Кобленц. След това се натоварихме в мерцедеса и на моторите и се впуснахме в търсене на нашия нов, ясно определен свещен Граал. По моя гадателска преценка тези кръстовища представляваха задължителни мишени от първа класа и трябваше някъде наблизо да има скривалище. Въпросът беше къде.

Знаех, че няма да намерим нищо в селцата, които изпъстряха пейзажа. Човек не крие нищо в едно селце, защото не е възможно да се пазят тайни — а е и още по-невъзможно да дойде непознат или група непознати, за да свършат някаква работа, без местните да научат всичко. И така, или си намираш място сред природата, което е изолирано, но относително лесно достъпно, или правиш скривалището в град, в който можеш да останеш относително анонимен.

Начертах тридесеткилометров кръг около кръстовищата, задрасках района около двата лагера на германската армия, любезно обозначени с червено на картата (ich liebe^[2] der швабите — шибано акуратни са. Ако имахме толкова добри карти в Гренада, мнозина американци нямаше да бъдат ранени или убити), и тръгнахме.

Прекарахме осем часа в шофиране, преди да открием две скривалища от тип ПИВКСАЩ. Първото беше стаено в малка горичка между две ферми, край един дълъг и виещ се път, водещ до село на име Нидербах — толкова малко, че го нямаше на никоя карта, дори на нашата. Второто се намираше посред едно огромно шибано пасище, заето от неприятно изглеждащ бик и осем цицорести юници. Пасището имаше електрическа ограда и се намираше до спретнат тесен път, който се виеше край ниските хълмчета, горе-долу по средата между едноуличните ein Gasthaus^[3] селца Пилиг и Наунхайм. Не, не си измислям тези села. Вижте си шибаните карти.

Значи, питате как съм открил тези хитроумно скрити места, след като никой друг не е успял. Отговорът е, че аз съм лъжовен кучи син, който знае какво да търси. Първо се занимахме с обекта в Нидербах — времето ставаше immer schlimmer, което е местният начин да се каже от лошо по-лошо. Скривалището беше скрито под нещо като изоставена плевня, макар тази плевня да имаше най-модерни ключалки на вратите и охранителни устройства. Тя привлече вниманието ми, защото обикновено изоставените плевни нямат ключалки по вратите — а докато оглеждах тази с бинокъла си, отброих още пет такива неща.

С тежки стъпки минахме тридесет метра къпинак по една пътека, която изглеждаше ползвана неотдавна. Но всичко по реда си. Включих детектора за радиация. Нищо. Отчиташе нула. Е, може би каквото се намира вътре е екранирано. Оставих Бумеранга да си поиграе с ключалките. Трябваха му седемнадесет минути, за да ги преодолее. След като влязохме, трябваше да се промъкнем през пода, за да слезем в скривалището.

Там ни посрещна купчина празни сандъци, кашони и кутии. Мамка му — тази плевня беше обрана. Внимателно огледахме всичко с уредите за радиация, но не намерихме нищо. Ако тук е имало АВУ, са били вдигнати от достатъчно дълго време, за да няма остатъчна радиация.

Валеше като из добре познатото ни ведро, когато минахме край онова, което се оказа нашият обект номер две — пасището с кравите. Движехме се бавно по един неасфалтиран единичен път (от онези германски второстепенни пътища, по които на всеки два километра има жълти кръгли знаци, обясняващи с универсални пиктограми, че ограничението за скоростта за камиони е петдесет километра в час и четиридесет за танкове. Такива знаци се слагат, ако живееш в страна, в която танковете и армейските конвои се срещат толкова често, колкото и тракторите и плуговете). Както и да е, изведнъж видях една ограда от вериги, висока метър и двадесет, sans врата, около нещо, което приличаше на малка тухлена помпена станция, на около сто и петдесет метра от пътя. Вдигнах бинокъла. Малки табели на оградата известяваха, че помпената станция принадлежи на бюрото за управление на водите към окръг Кохем и да вървим на майната си.

Значи тази ограда привлече вниманието ми, защото се намираше в средата на онзи вид пейзажи, в който оградите от вериги са рядкост. В тази „махала“ повечето фермери използват електрически огради — с една тел — или мрежа, или пък някоя форма на дъски унд колове, за да си оградят земята или животните. А общините ли? Всички общински огради, които съм виждал, са направени от дървени колове и тел. Затова този квадрат петдесет на петдесет метра, който изглеждаше сякаш взет направо от магазините на „Сиърс“ или от армейски склад, засили интереса ми.

Сигнализирах на малкия ни конвой да спре. Отбихме караваната на широкия банкет до пасището и паркирахме мерцедеса и мотоциклетите под едно удобно дърво на петдесетина метра нагоре по пътя, на отсрещната страна. Бумеранга и Алигатора, които ги караха, влязоха в караваната, за да се избършат с хавлии и да изпият по чашка димящо кафе от термоса.

Аз се измъкнах в дъжда и отправих зъркели към обекта. На около миля на изток почти изцяло скрита от една гънка в пейзажа се виждаше едноетажна къща. Червеният й покрив се очертаваше на фона на едни ниски хълмчета отвъд други ниски хълмчета. От отвъдната страна на къщата различих два навеса и един обор. В далечината чух песента на един пакостен петел. Пакостен, питате? И още как, мамицата му: много внимателно се заслушах как три-четири-пет пъти изпя настоятелно „Кур-цуни го“. Изведнъж се почувствах жестоко самотен. Искам да кажа, че моят таковата не е целуван от незапомнено време.

Е, нежни читателю, това е част от цената, която плащам, за да защитавам твоята свобода. Но аз изхвърлих всяка мисъл за катерички от главата си (добре де, почти всяка мисъл за катерички от главата си. Знаете не по-зле от мен, че изхвърлянето на всяка мисъл за катерички от главата ми е невъзможно) и насочих вниманието си към предстоящата работа, т.е. пасището.

Докато Пачия крак и Нод отвличаха вниманието на бика и кравите, а Хюи Бебето и Малката бира осигуряваха туристическо прикритие, грабнах детектора за радиация, грубиянски показах среден пръст на екипа си, метнах се над електрическата ограда (висока беше само метър и двадесет) и се приземих — пляс — право в едно хубаво, влажно, прясно и много ароматно кравешко лайно, което незабавно се просмука през найлоновите ми маратонки. Пада ми се, като се държа грубиянски. Избърсах колкото можах тора от краката си в грубата трева и се отправих през зеленочима^[4] към верижната ограда, предпазлив като челен дозор във вражеска територия, внимателен да не попадне на мини от говежди произход. Хей, една мокра кравешка торта между пръстите на краката дневно е достатъчно.

Огледах оградата. От състоянието й разбрах, че не е боядисвана може би от десетина години. Това означаваше, че е точно от времето на скривалищата. Прескочих оградата и погледнах помпената станцийка. Незабележима — но не беше никаква помпена станция. Вътре не се виждаше нито една тръба за вода. Или кранове. Или помпа. Тя служеше да крие — „тука има, тука няма“.

Имаше една врата, която гледаше встрани от пътя. Вратата беше заключена с голям катинар. Включих устройството си за откриване на ядрени бомби и веднага получих положителен отговор. Ja^[5] — това трябва да е platz-ът^[6].

Проверих вратата по-внимателно. Онова, което приличаше на панти, се оказа второ заключващо устройство. Сигурно имаше и трето. А сигурно беше и минирано. Тъкмо бях започнал да се досещам как да вляза, без да взривявам всичко, когато чух настойчиво изсвирване.

Вдигнах поглед. Пачия крак махаше ръце диво и съобщението беше ясно и високо: Домъкни се тук, шкипере, много бързо.

Понесох задник към пътя.

— К’во става?

— Имаме гости.

Това им е хубавото на пътищата в леко хълмистите пейзажи — човек вижда на километри, километри и километри разстояние — дори в дъжда. И там, в далечината различих двойка черни коли, които идваха право към нас с добра скорост, като се има предвид състоянието на пътя. Караха на къси светлини. И с висока скорост.

Косата на тила ми настръхна. Знаете какво означава това — то значи, че сензорът в мозъка ми, разположен точно под путкодетектора, се включи. Е, всичко можеше да е много безобидно. Но не смятах да поемам рискове — а и инстинктите ми не са ме подвеждали в подобни ситуации.

— Алигатор, Бумеранг, Нод — влизайте в шибаната каравана и долу главите.

Нямаше да позволя някой да разбере колко души сме.

Ние, останалите, се заиграхме на глупави туристи в дъжда. Не трябваше много. Пачия крак се опита да примами бика с един морков от хладилника на караваната. Хюи Бебето сучеше бирата си. Аз си играех с фотоапарата, и се лигавех с вариообектива, когато колите пристигнаха.

Големи бяха — „Мерцедес“ 500 или 600 (трудно ми е да ги различавам), с подсилено окачване, прекалено дебели гуми и достатъчно радиоантени, напомнящи за армирания „Буик“, в който се вози директорът на ЦРУ. Водещият автомобил спря рязко, като доближи караваната, която се намираше на петдесет или шестдесет метра надолу от мерцедеса и моторите. Единствената чистачка на голямата кола пляскаше бясно по широкото затъмнено стъкло. На задната врата имаше герб. Инстинктивно направих три снимки, а после свалих фотоапарата и се загледах в стъклото. Както казах, беше затъмнено, но се виждаше достатъчно. Шофьорът носеше очила с дълго стъкло до слепоочието, каквито носят стрелците. На предната седалка на пътника различих човек с поло и ниско подстригана стоманеносива коса, жестоки очи и белег по бузата. Той се обърна, когато мерцедесът мина бавно, а студените му очи дълбаеха моите. След това изражението му се промени. Сепна се и по лицето му се изписа гримаса на изненада.

Хей — тая мутра съм я виждал и преди. И го познах. Това беше един голям, грозен шваба — от полицията или специалните сили. Но не можех да се сетя за името му. Имаше ТМГ/ТМБ (твърде много години и твърде много бири) между срещите ни.

И в този момент големият мерцедес ускори и изчезна. Погледнах втората кола, докато минаваше край мен. Двама мъже на предната седалка — и тъмно стъкло, от което не виждах друго. Обърнах се, за да изпратя с поглед двата големи автомобила, които ускориха и се загубиха. Мамка му — вдигнах фотоапарата, натиснах бутона за вариото, за да се възползвам напълно от сто и нещо милиметровия обектив, и натиснах копчето да заснема номерата на колите. Слава на Бога за автофокуса.

Щяхме да промием филма и след това да проверим номерата и гербовете. Все още имам приятели на разни места тук и ако ми трябваше помощ, нямаше да се държа срамежливо. Но това предстоеше в неопределеното бъдеще. Сега имахме работа в ето това пасище с крави. Като например да измъкнем АВУ, което знаех, че се намира някъде зад всичките тези ключалки и осигурителни съоръжения.