Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Option Delta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 9

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3402

История

  1. — Добавяне

Глава 17

— Какво става, мамицата му, Фред?

— То е kompliziert… — Той започна да търси правилната дума. — Комплицирано е, Ричард.

— Майната му на комплицираното. Помислих, че си мъртъв, швабски заднико.

Толкова облекчен се почувствах, че не знаех дали да прегърна майкоосквернителя, или да го прасна така, че да се свести чак идната седмица.

Той поклати глава, когато голямата кола направи тройно изпреварване и се запромъква през трафика към реката.

— Да. И Лотар Бек мисли така. Кучи син.

— Но хеликоптерът… — Толкова объркан бях, че чак се разтреперих.

— Неприятен инцидент, повярвай ми. Загубих екипаж от осем души и шестима от стрелците си. — Лицето му беше студено като стомана. — Добрали са се до някого в KSK. На борда е имало „Семтекс“. Бомба.

— Посрани Боже!

— Унд така — продължи Фред, — реших, че е най-добре те да мислят, че са ме убили.

— Те?

— Бек. Бек е.

— Но как…

— Предполагам, забелязал си как изолирах групата — каза Фред.

Кимнах.

— Не така предпочитам да работя, но предвид настоящата мисия е необходимо. Неотдавна — продължи — на мое внимание донесена възможността от проникване.

— Къртици?

Ja. Къртици. Или по-лошо. Verrätern — предатели. Затова от известно време променям полетите. Например планиран е дълъг полет унд в последната минута става кратък. Или пък сменям хеликоптерите. Или пътувам с кола. Така стана и тук. Имаме отдавна планирано обучение в Хановер. Сценарий с counterterroristen в банка. На хеликоптерната площадка променям решението си. Вместо „Пейв Лоу“, решавам да използвам онзи хеликоптер, с който летяхме с теб до „Бек Индустри“. Но той няма гориво. Унд така другите тръгват без мен. Но аз съм още в списъка, ja? И над Nutscheiderwald — ръцете му се вдигнаха рязко нагоре — експлодира. Пада. Бум-бум — und alles kaput.

Фред сви рамене с вдигнати нагоре длани.

— Унд така аз построявам тази сегашна… шарада, ja?

— Ами Берлин?

На лицето на Фред се появи грозна гримаса.

— Оставих Берлин да мисли каквото си иска — рязко отговори. — Не знам вече кой ми е приятел в Берлин.

— А поделението?

Сякаш изведнъж по лицето му премина черен облак.

— Хората ми също. Мислят, че съм загинал. Освен тримата, които са с мен в малък хеликоптер. Волф тук, Макс пилота и Вернер, втория пилот.

Изгледа ме като човек, който току-що е загубил всичко. Което всъщност беше и станало.

— Това беше нагласено вътре в моята група, Ричард. Моята собствена група!

Нищо не можех да му кажа. Тази мисъл беше невъобразима за мен. Цялата ми кариера е изградена върху една необорима основа: моята лоялност към моите хора и тяхната към мен. Абсолютна. Пълна. Чиста. Неквалифицирана. Безусловна. Категорична. Мисълта, че някой от тях би ме предал някога, беше чужда на всичко, което бях, съм или ще бъда.

Фред е направен от същия материал като мен. И така, не мога да проумея психологическата дълбочина, до която е паднал внезапно. Погледнах го. Остарял беше за един ден и половина от последната ни среща. Бръчките по лицето му бяха по-дълбоки. Очите му бяха потънали в черепа. В косата му, изглежда, имаше повече сиво.

Скръсти големите си ръце и се загледа право напред.

— Аз съм, как го казвате, на края на свой ум, Ричард. Ние кацаме малък хеликоптер и го крием. Аз изпращам Волф за кола — половин ден му трябва, но се връща с нея. И докато чакам, карам Макс да телефонира на твой Бумеранг. Той носи телефона, който аз дал, затова знаем как да го намеря, но не искам аз да говоря, защото не съм сигурен, че Бек и хората му не са проникнали в моите комуникации.

Уместно. Това обясняваше и защо Бумеранга беше толкова неприказлив.

Фред отпусна, но после пак скръсти ръце.

— Унд така, ние се срещаме късно снощи и чакаме да се обадиш.

— И сега?

Изгледа ме с равен поглед.

— Унд сега аз съм с теб fur die Daur des Krieges — до края на войната. Ти ми каза, преди да заминеш за Лондон, че ще идеш на лов. Значи Волф, Макс, Вернер и аз сме с теб.

Обърна се и се загледа право напред, докато Волф маневрираше през натовареното движение на Майнц, на север по претъпканото двойно шосе по протежение на Рейн. На северозапад от града се качихме плавно на аутобан 61 и се понесохме с двеста и нещо километра край Кобленц, завихме на юг по 48 на голямото кръстовище Метерних, а после — на югозапад, като следвахме приблизително завоите и кривките на река Мозел. Волф излезе от магистралата при един знак с надпис „Кайзерзеш“.

Оттук направи рязък десен завой, последван веднага от втори рязък завой наляво върху широко шосе с две платна, което след около два километра се връщаше и пресичаше отдолу аутобана в южна посока. След около километър и половина Волф пак зави надясно, по немаркиран тесен асфалтиран път, който се виеше между хълмистите пасища и прясно изорани полета.

Изминахме петнадесетина минути в мълчание. Прекарвах времето, загледан във Фред, който седеше в десния ъгъл на задната седалка и гледаше в нищото. Аз съм свикнал да работя в разрез със заповедите. Фред не е. Той е от онзи тип хора, за които е необходимо alles in Ordnung[1]. Затова разбирах съвсем добре, че всяка негова молекула е извадена от равновесие, защото цялото му съществуване беше обърнато нагоре с главата.

Казах му за разговора с председателя. Фред поклати глава.

— Това е добре — каза. — И може би ще провериш — аз все пак имам неподслушваем телефон — какво е направил.

— Става.

— Научим ли това — продължи Фред с твърд като камък глас, — ще можем да приключим всичко.

Подпря се с ръка, когато един рязък ляв завой ни качи върху тесен, покрит с чакъл път, едва побиращ голямата кола. Волф въртеше волана рязко: колата беше проектирана за градско скоростно шофиране, а не за маневреност в селски райони. На един хълм отдясно забелязах малка група къщи и кошари. Побутнах Фред с лакът.

— Какво е това?

— Село Пилиг — отговори. — Близо сме.

Топографията се променяше. Стана хълмисто, по-неравно. Полетата бавно отстъпиха на груба, необработена земя, над която започнахме да забелязваме назъбени била, каквито има от двете страни на долините на Рейн и Мозел. След около шест минути Волф зави надясно върху черен път, измина още стотина метра и спря.

Право пред нас в малка просека видях нашия фургон, покрит с клони с вечнозелени листа за камуфлаж и спрян близо до дърветата. Зад него беше мерцедесът. Той също беше покрит с клони, за да не се вижда.

Шепард Алигатора, Макс пилотът и Гризача седяха под изтеглящия се навес на фургона. Извадили бяха сгъваемата маса за пикник и търкаха, почистваха и смазваха разглобените ни автомати, наредени като конвейер. От другия край на масата Хюи Бебето и Нод работеха върху пистолетите. Пачия крак, подпрян на задната броня на мерцедеса, зареждаше пълнители.

Бумеранга се появи от фургона намусен и с малко блокче, прилично на пластичен експлозив в ръка. Сложи експлозива на края на масата и се приближи, като опитваше да разгадае настроението ми.

— Добре дошъл, шефе — каза нерешително. — Аз май…

Спря и подаде ръка, без да знае какво да каже.

Нищо не му дадох. Вместо това направих доста добра имитация на комплексна и сложна употреба на думата „шибано“ на Евърет Емерсън Барет в многосрични съчетания. След това се хвърлих към зяпналия куродъх кучи син и го прегърнах така, че чак му изкарах въздуха, за да разбере какво всъщност чувствах към него.

Той се измъкна от прегръдката ми, пусна тъпия си кикот и ми се ухили.

— Ако така се чувстваш, шкипере, хайде да започваме веселбата.

Праснах го по рамото.

— Мислех си, че никога няма да го кажеш, заднико.

15:00. Бумеранга даде сбит доклад за обстановката. По същото време, когато се намирах на пътя към Рейн-Майн, Лотар Бек и три коли изхвръкнали от „Бек Индустри“ и се насочили право към крепостта. Нод и Гризача ги последвали до замъка на мотоциклети. Останали на сцената, докато Бумеранга прекара останалите, което било усложнено поради затрудненията с Фред. Затова се наложило да оставят Нод и Гризача сами цяла нощ.

Но сега нещата изглеждаха повече или по-малко наред. Бек беше се скрил в крепостта си, която гъмжеше от въоръжена охрана. Те поддържаха постоянно наблюдение и никой не излизал и не влизал. Малката бира и Вернер, вторият пилот, бяха отишли да наблюдават през следващия час и половина. След това щяха да ги заместят Хюи Бебето и Волф.

— Къде е Франц? — попитах.

Никакъв не се виждал, макар Нод да се заклел, че бившият стрелец от GSG-9 се возел на предната пасажерска седалка във въоръжената лимузина на Бек.

Кимнах. Значи са под един и същи покрив. Ние само трябваше да поиграем с тях на криеница, което щяхме да сторим тази вечер.

15:15. Исках да видя целта. Опаковах една от водонепромокаемите раници с неща, необходими за следобед в гората: полеви бинокъл, големия като чаша за малка бира детектор за радиация и оръжие със заглушител. Пачия крак се нае доброволно за гид. Според картата се намирахме на около два километра от шлос[2] Барбароса, крепостта на Лотар, която се издигаше над виещ се приток на река Мозел. Не е далече, казвате — малко над миля. Прави сте. Но каква миля. С Пачия крак я изминахме за цял час.

Земите на замъка, около тридесетина хектара, опираха в няколко хиляди акра национални гори с безбройни туристически пътеки и маршрути за лигаво-плачливи разходки из природата, каквито обутите в кожени гащи шваби обичаха. И нека ви кажа: германците не правят нещата така, че да им е лесно. Не говорим за леко наклонените пътечки в стил Дисниленд, направени специално за аматьорите. Мъкнехме се през гъстата вечнозелена гора, краката ни хрускаха върху сухите иглички и стъпваха върху някое и друго клонче. Теренът беше труден: било след било, всяко към тридесетина метра високо. Но катеренето по такъв груб терен изморява.

След около четиридесет минути, като се изпотихме добре, изоставихме природолюбителските пътеки, преминахме в земите на крепостта, и се приближихме от запад, за да може слънцето да свети в очите на всеки, който дебне за нарушители. Минахме един маскиран НП (да, означава наблюдателен пункт), в който се намираха Малката бира и Вернер, и се поздравихме с жестове[3]. Нод поведе. Забави ход, когато излезе от пътеката, която очевидно беше ползвал по-рано, и започна дълга, нарочна обиколка, която щеше да ни заведе където трябва.

Шестнадесет минути по-късно той се качи внимателно до гребена на хълма и ми кимна да го последвам. Настигнах го — и се заковах на място изненадан.

Под нас се намираше притокът на Мозел, наречен Елц. Реката не беше много широка, може би двадесетина метра в някои места, двадесет и пет-тридесет в други, а може би и малко повече. Но виждах, че тече бързо със студените си води през S-образното дере, изровено дълбоко и гладко през хилядолетията.

Долната част на S-образната долина образуваше полуостров от плътна скала с дължина около сто метра и широка към седемдесет. Върху този солиден камък стоеше замъкът Барбароса. Беше впечатляващо. От реката външните стени, които изглеждаха дебели най-малко два метра, продължаваха неправилната елипсовидна форма на S-образния полуостров, като създаваха впечатлението, че крепостта е издялана от цяла скала.

Стените, които преминаваха в бойници и кули, се издигаха най-малко на двадесет-двадесет и пет метра над скалната основа. Във всеки край на елипсата стените се отделяха от замъка, като създаваха няколко тесни двора. Самият замък, висок като шестетажна сграда, имаше половин дузина отделни кули (някои със зъбери) и ограждаше вътрешен двор, достъпен само през главната сграда.

Извадих бинокъла си, за да огледам отблизо. Видяното не ме окуражаваше. Естествените отбранителни качества на крепостта бяха подсилени със значителна техника от двадесетия век. По кулите и парапетите се виждаха добре поставени халогенни и натриеви прожектори. Най-достъпните стени бяха покрити с остра като бръснач тел и електрическа ограда. Речният бряг беше осигурен с двойна бодлива тел. Земите встрани от реката бяха прочистени — признак за сензори или мини.

Официално в крепостта се влизаше по добре поддържан асфалтиран път, който според Пачия крак беше дълъг два километра и водеше до шосето с две ленти, по което бяхме забелязали Лотар и Франц само преди няколко дни, когато търсехме атомните устройства в пасището. Тесният път от крепостта се спускаше в поредица остри S-образни завои от билото точно срещу мястото, където клечахме ние. Огледах района около пътя и забелязах издайническите признаци за електронни сензори. Пътят спираше до сводеста врата, блокирана от тежка, пневматично вдигана антитерористична бариера. Зад арката, където макадамът се сменяше с гладки камъни, стоеше кабина, достатъчно голяма за двама души, откъдето несъмнено се контролираше стоманената бариера. Стъклото, изглежда, беше дебело и армирано. Самата кабина изглеждаше на пръв поглед слаба. Но аз знаех, че не е така. Край нея пътят следваше успоредно на стените по стръмен наклон до външния двор.

Умно беше направена. Външният двор всъщност представляваше една фатална фуния — зона за убиване, — защото се лееше между два естествени отбранителни свода: дебелите външни укрепления, и редица четириетажни вътрешни стени, които пазеха обрамчените в дърво каменни стени на самата крепост.

Заоглеждах крепостта от ляво на дясно и обратно за признаци на живот. Не ги търсих дълго. На зъберите двама разбойници в черни комбинезони си почиваха, облегнати с цигара в ръка на високата до кръста стена. Нагласих фокуса. Единият носеше на рамо автомат със заглушител. Другият имаше пистолет в кобур на колана. И двамата носеха бинокли на вратовете си. Но бяха прекалено заети с цигарите и приказките, за да си правят труда да ги използват.

Продължих нататък и забелязах още половин дузина въоръжени мъже, до един като евтини разбойници, застанали пред някой клуб в Малката Одеса. Очевидно на обекта имаше нещо ценно. Измъкнах детектора за радиация от раницата и го включих. Дори и на това разстояние през дебелите каменни стени на крепостта отчете. Ето вашите данъчни долари в действие, хора. От време на време Пентагонът успява да се извиси малко над шестстотиндоларовите тоалетни чинии и тристадоларовите чукове. Отново проверих показанията. О, да: Лотар съхраняваше атомното си устройство тук.

А охраната? Разбира се, по небрежния им и нетевтонски външен вид отсъдих, че гледам двама от чуждестранните работници на Лотар. Бандити. Ивановци. Хер Автомат метна цигарата си в дола. Последвах параболичната й траектория, докато тя падна на камъните тридесет метра по-долу.

Вдигнах бинокъла и огледах крепостта от северозапад към югоизток, откривайки още половин дузина чернокомбинезонести обогатени с бинокли руснаци, които почиваха на постовете си, пушеха, разговаряха помежду си и не обръщаха почти никакво внимание на задачите си, които несъмнено включваха търсене на хора като мен.

Това, приятели, е често срещан проблем във военните поделения. Дежурството на пост е самотна, скучна работа, а както всички знаем, войната е 99 процента чакане и 1 процент хаос. Чакането е онова, което правят повечето часови. Младите офицери не разбират, че след около половин час човек губи защитните си реакции и концентрацията му спада. Но днешните часови често пъти стоят на пост с часове в опити да не правят нищо друго, освен да наблюдават, гледат и слушат. Честно казано, не е приятно. Лесно е да се замечтаеш за нещо, да се разсееш. И все пак, ако не останете нащрек, то хора като мен ще се възползват от вас с резултата, че вие ще свършите в чувал за трупове, потеглил за дома.

И все пак най-добрият начин да се работи с часовите — добри или лоши — е да ги заобиколиш изцяло. И това планирах да сторя довечера. Седнах със скръстени крака и разчертах груба диаграма на крепостта. От разположението на часовите можеше лесно да се прецени къде трябваше да идем. Незащитените райони едва ли съдържаха ценности — човешки или други. Забелязах, че югоизточните стени са най-слабо защитени, докато най-силната концентрация на Ивановци беше по източния край на крепостта.

Смених мястото си и отново погледнах през бинокъла, за да съм сигурен, че не съм пропуснал нещо, което да се върне и да ме ухапе по гъза по-късно. Провеждал съм достатъчно мисии с мистър Мърфи до рамото ми, за да знам, че не обичам изненади. Както Евърет Емерсън Барет казваше на поповите лъжички във Втори след никого взвод от Група 21 за подводна диверсия: „Ако вие, шибани, смотани шибаняци, се подготвите за всяка шибана майкоизтакована ситуация, когато оня смотан шибан шибаняк Мърфи ви обърне, наведе и натакова, няма да ви боли чак толкова шибано много и ще изпълните смотаната си шибана цел.“

Затова може би се бавех малко повече от необходимото, но исках да намаля опасността от грешка, преди да нападнем и преди мистър Мърфи да започне да се такова с нас. Трябва да кажа, браво на Лотар и Франц: крепостта Барбароса беше добре защитена и силно укрепена. Но както е случаят с всяка добре защитена и силно укрепена позиция, винаги има начин да се влезе.

18:00. Обадих се до председателя по осигурения телефон на Фред и получих добри новини. Веднъж мистър Мърфи да не ни такова. Джон Сътър беше в пълна бойна готовност. Щеше да действа по мой сигнал. И най-хубавото беше, че председателят беше успял да се свърже с един стар колега от НАТО, германски генерал на име Дитер Шулц, когото познаваше от двадесет години и на когото имаше доверие така, както аз на Фред Колер. Дитер обещал на председателя достатъчно помощ, за да приберат тихо швабските мрежи.

Когато споменах името на Дитер Шулц на Фред, видях първия намек за усмивка на лицето му, откакто се бях върнал.

Ja — изръмжа. — Дитер е gut[4]. Ще се справи с работата си точно както ние с нашата.

18:40. Свърших с плана за атаката. Според мен единственият начин за действие беше да влезем през задната врата, откъдето най-малко ни очакват. Позволете следователно да ви обясня тази малка операция, преди да я започнем, защото пусна ли бойците си в действие, няма да остане много време за обяснения.

„Барбароса“ беше изградена върху един полуостров, разположен повече или по-малко в посока северозапад-югоизток. Вратата се намираше в северозападната част, а задната част на полуострова гледаше на югоизток. Сензорите и мините бяха поставени по страната, откъдето нямаше река, и около главната врата и край тесния път. След това идваше ред на покритите с тел стени. Многобройни слоеве остра като бръснач тел бяха навити около югоизточната стена на крепостта, защото стените бяха ниски и човек можеше да се покачи по тях. Едната точка, която беше очевидно невъзможна за пробив и следователно без допълнителни отбранителни съоръжения, беше тази на каменните стени, израстващи от дерето в южния край на крепостта. В това място, където водите преминаваха край многобройни минибързеи, нямаше никаква защита освен осигурените от Mutter Natur[5]: бързи води, непристъпни скали и дълго, опасно майкоизтаковано катерене.

Сега знаете как щяхме да влезем. Но аз все още не бях готов. Замъците са големи неща. Има сума ти предкамери и камери, стаи и галерии и всякакви разнообразни архитектурни подробности и лайнарщини, включително тайни проходи, скрити стаи и прочее. А както видях в „Бек Индустри“, Лотар обича такива особености. Фоайето, което беше стъкмил пред кабинета си, имаше скрита врата, която не бях забелязал.

Сега, ако аз бях Лотар или Франц и ако ме атакуваше moi, нямаше да губя никакво шибано време: щях да изчезна по дяволите през някой потаен коридор или друго подобно нещо. Но преди това, щях да настроя часовниците на атомното устройство така, че когато големият лош Дики дойде на лов, да му пръсна лайната с ядрен взрив.

Така работата за вечерта ставаше още по-трудна. Трябваше да влезем и да спрем врага, без да предупреждаваме Франц или Лотар. Чак когато застанем в позиция за нападение върху тях, можем да им кажем, че идваме. И дори тогава не ми се искаше да си мислят, че съм наоколо. Трябваше ми нещо голямо за отвличане на вниманието.

Това щеше да е работа на Бумеранга и Нод. Двамата тюлени щяха да тръгнат сега. Те трябваше да влязат от билото в западния край на крепостта и да поставят няколко взрива на подстъпите към крепостта. Щяха да сложат и таймери. Но както знаем, мистър Мърфи обича да си прави номера с експлозивите. И затова Бумеранга щеше да подсигури часовниците с радиоуправляем детонатор.

В 01:30, или по сигнал, ако ни трябват по-рано, експлозиите ще „тръгнат“ чак до кабинката. Те ще послужат на две цели: първо, ще накарат Лотар да сметне, че към него тръгва фронтална атака — точно към фаталната фуния, която беше разработил. И с тази мисъл ще се позабави, преди да избяга. Второ, те ще унищожат единственото средство за бягство от крепостта — тесния, виещ се асфалтов път.

Преди повече от две хиляди години китайският Воин генерал Тай Лян е писал: „Дайте на врага си фалшива самоувереност, и той сам ще падне, дори ако ви превишава десетократно.“

Този прост съвет е така валиден и днес, както е бил преди.

Защото тази нощ ни превишаваха с хора и пушки. Тази нощ щяхме да победим с прокрадване и ловкост и с чисто Воински дух. Лицето на Фред представляваше маска. Загубил беше хора заради тези тевтонски предатели и виждах как в него гори яростта. Искаше да тръгва — веднага.

Аз също. Онези търгуваха с оръжие за масово поразяване, което можеше да убие десетки хиляди невинни жертви.

— Въпроси?

Огледах бавно своите весели, убийствено настроени мародери и изведнъж бях хипнотизиран. Уверените им лица, войнствената позиция на телата, агресивното им поведение и сигурният поглед на убиец в очите ме накараха да се смиря пред тях.

Отделих няколко секунди за мълчалива молитва и благодарност към Бога на Войната, който ми беше позволил да водя такива мъже в боя и да убивам враговете си с ужасна бруталност и многобройно не веднъж, не два, не дори три, а десетки и десетки пъти.

Разбира се, всички тези воини — на Фред и моите — бяха изпълнени с онази непоколебимост, настоятелност, твърдост и решимост, от която разбирах, че имат АБСОЛЮТНАТА ВОЛЯ ДА ПОБЕДЯТ. За тях думата „невъзможно“ не съществуваше.

И затова, независимо от шансовете, независимо от предизвикателствата, знаех във Воинската си душа, че тази вечер НЯМАШЕ ДА СЕ ПРОВАЛИМ.

Бележки

[1] Всичко да е наред (нем.). — Б.пр.

[2] Замъка (нем.). — Б.пр.

[3] Не, не страдах от параноя. Човешкото ухо долавя нормален разговор от разстояние до сто метра. Нашептяваните разговори стигат до осемдесет метра. Човек може да долови звука от ударника на оръжие до петстотин метра. Разбира се, шумовата дисциплина е един от най-важните тактически уроци по време на полево учение. Тя може да запази живота ви. И да ви помогне да намерите и убиете врага си.

[4] Добър (нем.). — Б.пр.

[5] Майката природа (нем.). — Б.пр.