Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Option Delta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 9

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3402

История

  1. — Добавяне

Глава 13

22:22. Двамата с Фред се навряхме в тъмните комбинезони от „Номекс“. Аз смених маратонките си с чифт обувки „Адидас“ за специални операции като неговите, извадих коланите, които носех в найлоновата чанта между краката си в колата, омотах се с тях върху комбинезона и си поиграх със закопчалките, докато ги нагласих точно както трябва. След това нагласих калъфа на големия си щурмови нож „Мед дог тайхо“ с нарязан като трион ръб към ремъка на лявото си рамо, като го сложих да виси надолу с дръжката. Захванах червената ножница с ластици и черна лепяща лента.

Фред изгледа дебелото, дълго тридесетина и широко към сантиметър и половина оръжие с острие като длето.

— Не е ли kleine[1] прекалено, Ричард? Чие гърло възнамеряваш да срежеш тази вечер?

Наврях острието на мястото му, след това рязко го издърпах два пъти, за да се убедя, че мога да го взема, ако потрябва.

— Ничие, надявам се. Но всеки път, когато излизам без него, мамка му, ми трябва.

След като закачих ножа, извадих другите инструменти, които щяха да ми трябват тази вечер, сложих ги в калъфките им, закопчах всичко, а после застанах на ръце, за да съм сигурен, че всичко е затворено надеждно. Да, приятели, бил съм на края на въжето (буквално) и съм виждал как хер Мърфи се промъква до мен, откопчава ми джобовете и мята инструментите ми в нищото, като ме оставя да се оправям само с големия си марчинков хуй. И повярвайте, може и да е приятно да нападаш с приятелско оръжие, но по време на война не е ефективно.

След като оборудването ми беше осигурено и двойно проверено, стъпих върху навитото въже и се качих в хеликоптера, сложих си шлем и микрофон, завързах се с коланите на задното дясно кресло и нахлузих дебелите ръкавици за спускане по въже. Големите хеликоптери вече бяха излетели, като огромните им реактивни турбини издаваха оглушителни звуци, докато се издигаха и изчезваха, а габаритните им лампи проблясваха и ставаха все по-малки в мътното небе.

Фред се покачи на борда и ме погледна как съм се нагласил за път. Усмихна се и натисна катарамата на раменните ми колани, за да ги откачи.

Nein — каза. — Nein скачане по въже.

Свали ме на земята, подаде ми един тактически комплект ремъци — подобен на този на тюлените — и лек шлем с вградена безжична комуникационна система. Нахлузих ремъците около кръста и краката си, вдигнах ги нагоре и ги закрепих добре под мишниците си. Фред взе края на навитото черно въже ляво на борд, разположено на палубата на хеликоптера, и го закопча към моя тактически колан. Заобиколи дясно на борд на хеликоптера и направи същото със себе си. След това натисна един прекъсвач в долната част на визьора на шлема си и ми направи знак да сторя същото.

Намерих ключето. Веднага гласът му изпълни мозъка ми.

— Няма проблем да говорим — прокънтя в ушите ми. Почука шлема с пръст. — Alles geschützt — Осигурени сме срещу подслушване.

— Добре — потупах тактическите ремъци по себе си. — Добра идея.

Ja — отговори Фред. — Хеликоптерът ще стои по-малко време, отколкото ако скачаме и изтеглянето ще е по-лесно.

Ако вярвате, че изтеглянето, т.е. хващането на края на дебелото два сантиметра и нещо въже от движещ се хеликоптер и закрепянето на ремъците ви към куката, а след това вдигането, без да се праснете в нещо твърдо и остро е лесно, то все още мога да ви продам онзи мост в Бруклин. Но знаех, че Фред говори относително. И в такъв случай шпрехеше пълни истини.

Кокалчетата на пръстите на Фред нетърпеливо почукаха по корпуса на хеликоптера. Стоеше от другата му страна и гледаше през отворения люк.

Achtung, Achtung![2] Готов ли си, Ричард?

Позатегнах ремъка на очилата си и вдигнах два палеца нагоре.

— Хайде.

— Макс, Вернер — Los![3] — Фред показа вдигнат нагоре палец на пилотите и носът на хеликоптера се наклони напред. Отлепи леко, като повлече въжетата със себе си, докато и ние се отделихме от тревата, увиснали в края на двадесет и пет метровите въжета.

Точно когато краката ми се отделиха от земята, хеликоптерът сви рязко и се хвърли в тъмнината. Футболното игрище изчезна под краката ми. Въздухът стана студен, докато се изкачвахме на около триста метра и направихме широк завой на югоизток, и оставихме назад светлините на Централен Дюселдорф.

Двамата с Фред висяхме и се въртяхме като пумпали във вятъра. Под нас светлините на аутобана се смаляваха. Докато продължавахме да се движим в широка дъга, оранжевите светлини на Централен Дюселдорф отново се появиха в далечината.

Фред погледна китката си. Сигурно е носел висотомер, защото каза в ушите ми:

— Две хиляди метра.

Поклатих глава. Той махна с обутата в ръкавица ръка в източна посока.

— Монхм… Монхайм — каза малко несвързано, защото му пречеха вятърът и скоростта.

Кимнах. Оставих се да се люлея свободно и позволих на вятъра да ме носи накъдето си ще. Много малко са нещата, така чудесни, както летенето във въздуха, независимо дали става дума за рязко вдигащо адреналина скачане от големи височини с ниско отваряне на парашута, или бавното спускане от десет хиляди метра.

Различих двата „Пейв Лоу“ пред нас, които летяха с напълно включени светлини.

Предложил бях на Фред една старомодна и проста като целувка маневра за навлизане с отклоняване на вниманието. За последен път я бях използвал в Централна Америка, когато командвах „ТЮЛЕН-Група 6“ и имахме за задача да превземем щаба на освободителите от „Фарабундо Марти“ в малък град на име Чинамека, в грубата сянка на вулкана Сан Мигуел, на североизток от провинция Усулутан.

Какво казвате? Не ви чувам от този шум. А, казвате, че американски войски, включително тюлените, са се намирали под забраната на Конгреса да влизат в бой с врага в Ел Салвадор. Прав сте. Но пък ние го направихме, мамка му, и то с мълчаливото одобрение на Белия дом.

Не забравяйте, че това стана при Рейгъновата администрация, която беше настроена инициативно, като стане дума за терористи, и продемократично, като става дума за подбуждани от комунистите размирици. За разлика от оня, дето седи в Белия дом, Роналд Рейгън беше истински главнокомандващ.

Както и да е, извикаха „Шестицата“, защото салвадорците имаха проблем с опазването на тайните и следователно практическа невъзможност да залавят въстаническите командири. Ето защо от време на време при достатъчно важна цел специална оперативна група от гринговци се вмъкваше по търлъци в страната им и помагаше. И онзи случай беше такъв.

Знаехме, че задникът-освободител с военно име команданте Лобо и истинско име Франциско Замора ползваше като база Чинамека. Салвадорците — дори елитната бригада командоси, известна като „Пантерите“ — бяха ходили там няколко пъти, но без резултат. Онези ги чуваха, че идват, и Лобо се изнасяше от град Додж[4] с висока скорост. Сега беше наш ред. Знаех, че ако организираме фронтално нападение, щяхме да се издадем и той още веднъж ще се измъкне. Позволете да вметна тук, че този Лобо беше отговорен за екзекутирането по бързата процедура на двама цивилни от Американската агенция за международно развитие, чийто хеликоптер се приземил аварийно в провинция Усулутан. И сякаш това не стигаше (макар че определено го постави в моя списък на смъртниците), беше осеял грубия терен на Усулутан с около двадесет до петдесет хиляди противопехотни мини. Предвид гъстотата на населението там, носеше вината за откъснатите стъпала на стотици, а дори хиляди невинни деца, за да сее терор и да държи хората в селата им, та да не могат да обработват и преживяват от салвадорската корава земя.

Вижте, макар по време на война да умират деца, Воинът не стреля по невинни хора, докато върши кървавото си дело. Ако някое дванадесетгодишно хлапе държи автомат „Калашников“ или граната, или пък друго оръжие, ще му пръсна главата, без да се замислям. Но няма да слагам мини, за да късам детски крака само за да тероризирам родителите им. Не и в този живот.

Както навярно се досещате, исках убийственият задник на Лобо в чувал за трупове. Салвадорците обаче го искаха жив за пропагандна победа. За да го отмъкнем, направихме нещо, което тюлените правеха често във Виетнам, когато отиваха да отвличат хора: отклонихме вниманието.

Тръгнах от Дам Нек в щат Вирджиния с взвод от шест от първите тюлени в групата: сержант Ейхъс, Пустър Петела, Рич Бебето, Карлосито, Дари Насипното злато, Франк Насипното злато и Коня. Престояхме в тайна квартира в Сан Салвадор три дни, като събирахме потайно информация и разглеждахме карти.

Вечерите прекарвахме в дома на полковник Едуардо Родригес. Едуардо, ветеран от залива Кочинос, беше от хората в бригада 2506, записал се доброволно в армията още по времето на президента Кенеди. Куражлия копеле, а това означава, че успя да ни вкара в страната, без това да стигне до посланика — един тънкораиран, стотинкодрънкащ, клатещ се на пети многословен увъртач на име Реджиналд не знам кой си Четвърти. Както и да е, след като приключихме с разузнаването, полковник Родригес ни вмъкна във военновъздушната база Лопанго, която се намира в източния край на столицата.

В онези дни Лопанго се командваше от генерал Хуан Бастильо, един от най-печените командири, които съм виждал. Праволинеен като шомпол. Воин. И като станеше дума за разправа с освободители, ставаше много гаден. Никаква шибана милост. Не се церемонеше и със своите бойци. Искаше резултати. Родригес ни каза, че през седмицата, преди да пристигнем, една рота от бойците на Бастильо се поколебали, преди да тръгнат нагоре по един хълм в провинция Сан Винсенте, защото според разузнавателните доклади може би имало мини.

Генералът отлетял там с хеликоптер, уволнил на място командира на ротата и лично повел бойците нагоре по шибания хълм. Това се нарича ПРЕДВОДИТЕЛСТВО.

Както и да е, Бастильо ни даде един от своите „стелт“ хеликоптери MH-6 NOTAR (в онези дни им викахме „Хюс“-500). След това лично полковник Родригес ни откара по следващ терена курс и ни достави точно в полунощ на ръба на вулкана, югоизточно от военновъздушната база на салвадорската армия в Куелепа.

Помъкнахме се около вулкана, като си проправяхме път през храсталаците и камънаците, нощем. Изминахме шестнадесет мили за девет часа. Казвате, че това не е много? Да ви го начукам — на вас никога не ви се е налагало да вървите през враждебен терен с двадесет и пет кила оборудване и без карта на разположението на мините.

Стигнахме до мястото на засадата, на около половин миля право на запад от селото, към 06:50. След това се окопахме, маскирахме позициите си и изчакахме гадините да започнат нормалните си занимания. Нашият обект се намираше на много често използвана изходна пътека, която открихме по инфрачервени снимки, предоставени с любезното съдействие на Християните в действие. Шест часа след като се бяхме нагласили, изпратих няколко секретни радиосигнала. Полковник Родригес извика от Лопанго един хеликоптер „Хюи“ на салвадорската армия. Спомняте си, че тези хеликоптери са най-шумните майкоизтаковани машини в Ел Салвадор, а точно тези пък бяха още по-шумни, защото ги използваха непрекъснато.

Както и да е, полковник Едуардо долетя с пълна газ. Чувахме го от сума ти километри. След това направи няколко кацания и излитания в храсталаците източно от Чинамека. От селото — по дяволите, дори и от мястото на нашата засада — всичко изглеждаше така, сякаш напада цяла шибана рота от редовната салвадорска армия.

Лобо и хората му чуха шума и, разбира се, той затича на запад, където аз и моят взвод стрелци и плячкаджии чакахме. Опаковахме го — буквално — и след това Пустър Петела пусна тъмночервена димка. Това беше сигналът за полковник Родригес. Той дойде и приземи хеликоптера, ние метнахме Лобо в него, скочихме вътре, чупихме се и полетяхме право към укрепения покрив на Естадо Майор — щаба на разузнавателната служба на Ел Салвадор, където кацнахме четиридесет и пет минути по-късно.

Все още чувах в мислите си гневния протяжен вой на Реджи посланика и опитвах студените бири в дома на Лу Родригес, когато гласът на Фред наруши мечтанията ми.

— Ричард, целта е право напред — излая.

Вдигнах поглед и фокусирах. Хеликоптерите „Пейв Лоу“ летяха ниско на около половин миля един от друг. Ние бяхме малко назад и с около двеста и петдесет метра по-ниско. Следвахме контура на реката, отклонихме се леко над пристанището и се спуснахме бавно над Рейнския мост.

Когато двата хеликоптера се отклониха на изток, нашият MH-6 падна като камък, и започна стръмно спускане. Точно на север от моста ни залюля в широк завой, зави на изток, после на север и полетя над покривите на високите сгради.

И в този момент право пред нас се появи огромният часовник на „Бек Индустри“. Хеликоптерът ме люшна наляво, после надясно в груб слалом, защото въздушните течения покрай сградата пречеха на движенията на пилота.

— Готов ли си? — чух силния глас на Фред в ушите си.

— Готов съм — извиках в микрофона. Сърцето ми се разтуптя, както винаги прави, преди да скоча на сляпо.

Не беше лесно. Фред и пилотът трябваше да се координират и да ни свалят леко над покрива, а после да ни пуснат точно в мига, когато перките няма да закачат големия кръгъл часовник, завъртащ се на 360 градуса всяка минута.

И изведнъж стана прекалено късно за тревоги, очаквания, опасения или грижи: намирахме се над покрива на „Бек Индустри“. Пилотът спря. Малкият хеликоптер се спусна и аз се праснах в покрива достатъчно силно, за да потъна в него до коленете. Глезенът ми поддаде, стоварих се и се повлякох по покрива.

Но успях да натисна катарамата. Въжето отлетя встрани, аз се свих и претърколих и се изправих на крака. Мамка му, три метра по-натам Фред се влачеше по лице, хванат в ремъците си. Катарамата за бързо освобождаване не беше се освободила. Метнах се към него, докато той се отдалечаваше, успях едва-едва да го хвана и замахнах към катарамата на гърдите му.

Шибаната катарама не се отваряше. Въжето се изопваше с всяка милисекунда. По-лошото беше, че се влачехме към ръба на сградата, достатъчно близо, за да се изнервя много. Вдигнах очи напред. Мамка му: още десет метра и или ще се закачим на една огромна шибана параболична антена, която ще се счупи, или ще се омотаем и ще съборим хеликоптера върху себе си, или ще се закачим в някой отдушник със същия гаден резултат. О, мамицата му, о, майната му на Дики. Ситуацията не беше добра.

Дръпнах ножа, освободих го и замахнах сляпо към въжето точно над главата на Фред. То се отдели и хеликоптерът се загуби в нощта точно когато шибаният часовник се завърташе.

Претърколих се настрани и опитах да не се задъхам. Не успях и затова просто си останах така, докато пулсът ми се поуспокои на около 160 удара. След това се вдигнах на крака. Фред вече се оглеждаше за рани. Изгледа ме мълчаливо, докато прибирах ножа. Метнах му един поглед, от който разбра, че знам какво мисли.

22:42. Време беше да играем на влизане с взлом. Първо, огледах се за камери. Имаха такива на всеки ъгъл. Но те сочеха навън и надолу, точно както трябва, за да хванат хора, опитали се да се покачат по стената. Като правило фирмите не пазят главните си кантори от нападение от въздуха.

Обиколихме покрива, докато стигнахме до шахтовите отвори точно над офиса на Лотар Бек. Започнах да се разхождам и да влизам наум във входа и огромното средновековно фоайе, докато се озовах горе-долу над коридора, където бях видял очилатковците с лабораторните престилки.

Имаше три вентилационни шахти, всяка с размери около петдесет на петдесет сантиметра, разположени в мястото, където смятах, че би трябвало да влезем. Проверихме ги да не са минирани. Изглеждаха наред. Опитах да вдигна капака на първата. Не мърдаше. Или беше направен да не се отваря. Опитах следващия. Той също не помръдваше. Нито и последния от триото. Дотук с лесното. Извадих ножа, пъхнах острието под ръба на капака и го обиколих с ножа. Усетих леко помръдване. Упражних по-голямо усилие и натиснах, като в същото време опитвах да завра дебелото острие. Уплътнението на капака се разкъса и той се повдигна малко. Отворих го няколко сантиметра. Фред се протегна и светна с минифенерчето си, за да видим дали не е свързан с аларма.

Прокара фенерчето под вътрешния ръб на капака.

Nicht — каза. — Давай, Ричард.

Jawohl, mein general.

Приключих обиколките с ножа, прибрах го и дръпнах капака.

Извадих от джоба си едно минифенерче и светнах с него надолу. Тази шахта нямаше да ни свърши работа. Пропадаше право надолу много повече, отколкото ми стигаше погледът. Фред навря нос над ръба, взря се и поклати глава. Сложихме капака на мястото му и опитахме другия.

22:53. Zack (както казват „бинго!“ в Дюселдорф). Този капак се отвори, за да разкрие една от основните електропроводни шахти на „Бек Индустри“. Фред разви намотаното въже, което беше натикал в жилетката си, вързахме го за една тръба от водопровода, завързахме го втори път в основата на големия въртящ се часовник и се спуснахме вътре. Три гърча, две усуквания и едно ожулено коляно по-късно се хлъзнах през един вентилационен отвор и се спуснах в удобната клетка на една тоалетна на двадесет и осмия етаж в сградата на „Бек Индустри“.

Слязох от капака на чинията и помогнах на Фред да се спусне върху черно-белия под. Отправихме се към вратата. Завъртях дръжката и — не стана нищо. Опитах отново. Nada. Шибаната врата беше заключена отвън.

Разбира се, че беше. Първо, забравил бях, че тази вечер не сме сами в хеликоптера. Хер Мърфи се беше присъединил тайничко. Второ, вие поне помните, защото аз страдам от синдрома ПКГ[5], че всяка от вратите в коридора имаше електронни ключалки, които трябваше да се задействат отвън. И пак отвън се намираха и пантите. Очевидно тези ключалки бяха от умните. Влезеш ли с картата вътре, вратата те пуска да излезеш. Но ако като нас изскочиш от вентилационна шахта, оставаш тук. Освен това аз не можех да отворя оттук пантите.

Дотук с „лесното“. Посочих с палец шахтата. Фред не изглеждаше особено щастлив.

23:07. Срязах силиконовото уплътнение от вътрешната страна на капака на една шахта, снех го и го скътах в нея, после се измъкнах леко в коридора, в който бях ходил по-рано през деня. Фред ме последва. Огледах района. Лампите бяха включени, но доколкото виждах, у дома нямаше никой. Проверил бях по-рано за телевизионни камери и доколкото си спомням, нямаше такива. И въпреки това се движехме предпазливо, защото се опасявахме от реагиращи на натиск стелки от едната до другата стена и разни други гадни устройства, които биха накарали облечените в сини блейзъри охранители да се появят на бегом.

Посочих вратата, в която исках да проникна. Направих жест към пантите, а след това извадих длето и малък гумен чук от жилетката си. Лесно щеше да бъде — избивам пантите, плъзгам вратата настрани и влизаме, без да притесняваме електронната ключалка.

Посегнах към горната панта. Фред ме спря с ръка на рамото, преди да я ударя.

Разгледа я. Измъкна минифенерчето и огледа отблизо всяка от тях, а после се обърна към мен с печално изражение на лицето.

— Електрическа — прошепна, като посочи средната.

Последвах погледа му. Наистина, забелязах тънките кабелчета от вътрешната й страна.

Фред каза:

— Срежеш ли я — Alles kaput.[6]

Имаше право. Начукаха ни го.

Клекнах с гръб до стената и започнах да оплаквам съдбата си. Отново бивах такован от хер Мърфи и не можех нищо да направя по въпроса.

Ето в такива моменти, приятели, при мен идва духът на Рой Боъм и ми дава жабешко вдъхновение. Рой и мистър Мърфи бяха водили борба на живот и смърт тридесетина години и Рой не се предаде нито веднъж.

И така, както си седях, в главата ми отекна съветът му: „Нападай, нападай, нападай, заднико.“ Изправих се.

Толкова очевидно беше, че не знам защо не бях се сетил веднага. Отидох при най-близкото секретарско бюро. Насилих голямото чекмедже по средата на бюрото в стил „Кралица Ана“ и го разрових. Не намерих нищо и затова преминах към следващото, с което постъпих по същия начин. Фред ме гледаше въпросително.

Докато не извадих каквото търсех.

Размахах магнитната карта към него.

Das Schlüssel[7] — казах, гордо припомняйки си наученото на немски.

Хванах късчето пластмаса с размерите на кредитна карта и го прокарах през скенера.

Нищо. Опитах отново. Отново нищо. В този момент ми мина през ума, че добре изработеният ми план бива такован от мистър Мърфи повече от нормалното дори и за мен.

Да ми го начукат на мен? Не, на Мърфи. Защото знаете не по-зле от мен, че като минавах покрай вратата с надпис „Вход забранен“ същия този следобед, една секретарка използваше карта, за да отвори магнитната ключалка за онези тъпи на вид очилатковци в сините лабораторни престилки.

Окей: просто държах неподходяща карта. Продължих до следващото бюро и откъртих чекмеджето, като в припряността си оставих гаден разрез в тъмното дърво. Сигурно ще си помислите, че бях невнимателен. Не, приятели — това е малкият издайнически знак, който ви казвах, че ще оставя за Лотар, за да разбере, че съм душил наоколо. Тъкмо бях започнал да ровя из чекмеджето, когато едно слабо, но въпреки това доловимо „бим“ светна на екрана на моя радар.

В същото време гласът на Франц избухна в главата ми:

— Ричард, Ричард — das security ist gelandet[8].

Казвал съм го преди и с риск да се превърна в омръзнал ви Свиреп войн ще го кажа пак. Когато най-после срещна мистър Мърфи лице в лице, ще го убия, копелето му минетчийско.

Леко затворих чекмеджето, като се надявах, че резката на ръба му няма да се види при бърз оглед. Определено исках да я открият — но не още, не сега.

Нямаше къде да отидем. Шибаните бюра нямаха преден панел — помните, че бяха в стил „Кралица Ана“ и по-скоро приличаха на маси в библиотека, отколкото на бюра.

Мъжката тоалетна се намираше на десетина метра надолу по коридора, в посока, противоположна на тази, от която идваше охраната. Посочих тоалетните, размахах картата към Фред и се спуснахме към вратата с надпис „HERREN“. Стигнах до нея първи, пуснах картата в четящото устройство и дръпнах вратата.

Нищо. Отново прокарах картата. Bupkis. Nada.

Фред взе шибаната карта и също опита. Късметът му работеше колкото моя.

Окей, какво ще кажете за малко равни права? Взех картата и я пъхнах при вратата, на която пишеше „DAMEN“, и дръпнах. Шибаната врата се отвори. Пъхнахме се вътре, намерихме две кабинки в тъмното, качихме се върху чиниите и зачакахме, като дишахме тихо в мрака.

Почувствах се тъпо клекнал тук като шибано хлапе, заиграло се на някаква игра с шибан шлем на главата и с шибани колани, заслушан в дишането си и в това на Фред, и му го казах.

Sei still! — изсъска той в отговор. — Тихо.

23:23. Чакахме. И чакахме. И чакахме. Това започва да ми омръзва много бързо. Освен това не е комфортно да клечиш върху шибана тоалетна чиния с петнадесетина кила щурмово оборудване. Става ти горещо. Изтръпваш от това, да поддържаш една и съща поза дълго време. Оставих мислите си да витаят, за да не се сещам за дискомфорта си. Спомних си, че настоящото ми положение е много по-комфортно от това например, да седиш в студена вода и водолазният костюм да е протекъл, или да лежиш в пълен с лайна канал в някоя страна от петия свят и да те смучат маларийни комари колкото водни кончета.

23:40. Чух гласове. Извъртял бях шлема настрани, за да чувам звуците от коридора. Онези определено не бързаха, мамка им. Но такива са си швабите, методични.

23:43. Чух вратата с надпис „HERREN“ да се отваря, настъпи пауза, чу се нещо на приглушен швабски, което не разбрах, и после тя се затвори.

Задържах дъх, когато вратата на три метра от мястото, където клечах, се отвори със звучно щракане. Лъч светлина проряза тъмнината в тоалетната, после светнаха ярките лампи от тавана. Примигнах от рязката светлина, като се надявах, че който и да е влезлият, не е чул трясъците от клепачите ми. Чух звук от обувки, търкащи се върху плочки, и като погледнах, забелязах чифт излъскани черни половинки с връзки, сиви маншети на панталон, когато човекът от охраната мина край кабинките.

Alles in Ordnung?[9] — запита спокойно един неясен глас от вратата.

Ja — отговори хер Обувки с връзки. Вие и аз може би щяхме да използваме по-различни слова, защото знаем, че alles не беше in Ordnung, но това е един от случаите, когато е по-добре да приемеш Ja за отговор и просто да С2.

Каквото и правех, когато хер Обувки с връзки спря точно преди да се изтегли от тясното ми визуално поле. Тогава погледнах надолу към палубата и видях каквото виждаше и той.

Нека се изразя с прости като целувка термини: над всяка от кабинките имаше лампи. Аз съм голям Свиреп воин и хвърлям обширна, плътна свирепа сянка. Следователно бях хвърлил сянка, която излизаше извън стената на кабинката; силует, който не съвпадаше с другите силуети в шибания мадамски писоар. А помните, че швабите са методични.

Хер Обувки с връзки се върна назад към мен и чух как си поема дъх, предхождащ онова, което Били Шекспир нарича „фанфари и шум“. Не чаках. Хвърлих се напред, за да хвана хер Обувки с връзки, докато отваря вратата, и за малко не се самонокаутирах, когато я дръпна, защото краката ми се закачиха за чинията, а ръбът на вратата ме прасна по челото.

О, мамка му, о, дявол да го вземе, о, майната му на Дики. Казвам ви, точно в този момент можех веднага да започна работа като откривател на таланти за Луис Б. Майер, защото видях повече шибани звезди, отколкото изобщо работят в „Метро-Голдуин-Майер“, повярвайте ми.

Това обаче не ме спря. Замахнах към него, стиснах шепа син блейзър и се заех с кучия син, чиито очи се разшириха, като видя moi да летя към него. Паднахме тежко на пода с много шум. С крайчеца на окото си, през звездите, забелязах Фред да лети към вратата и да изчезва в коридора, чух приглушено тупане отвън и разбрах, че е спрял втория от охраната, преди той да успее да причини нещо крайно неблагоприятно на здравето и комфорта ни.

Трябва да се науча да обръщам повече внимание на онова, което правя. Тъй като бях отклонил вниманието си, хер Обувки с връзки пое инициативата и опита да се изскубне от ръцете ми, за да достигне до нещо на колана си, с което да ме пръсне/прасне/просне.

Търкаляхме се по плочките, като се хващахме един-друг, ръцете ни намираха ръце, краката ни се увиваха един в друг и търсехме предимство. Не исках да убивам задника, защото нямаше нужда от това, пък и не такава беше задачата. Първо, двамата просто си вършеха работата и нямаше защо да попадат в линията на куршумите между нас и Лотар Бек. Второ, убийствата съсипват операцията. Исках да провокирам Лотар, а не да го накарам да вика полиция, защото двама от служителите му са очистени по време на второкласен обир с взлом.

Но не беше лесно, като се въздържах. Търкалянето по плочест под с петнайсетина кила издуто и ръбесто бойно оборудване е адски некомфортно, мамицата му. И шумно. И човек не знае какво може да стане, ако не приключи нещата възможно най-бързо и ефективно. И така, докато се търкалях отгоре му, протегнах ръка и му ударих един, като здравата треснах главата му в пода.

Отпусна се. Проверих пулса му. Имаше такъв, и то силен. Но слабото му дишане и омекотялата област на черепа му показваха, че съм му създал адско сътресение.

Е, ЖШ (проверете го в Речника). Изправих се на крака и тръгнах след Фред.

Намерих der general в коридора да облепя ръцете и краката на втория охранител, който също беше в несвяст.

— Добре ли си? — попитах.

Погледна ме и кимна утвърдително.

— Но той видя лицето ми, Ричард. А не мога да го убия, знаеш.

Фактът, че пазачът е видял лицето на Фред, беше лоша вест. Аз нямах против да ме видят, защото исках Лотар Бек да ме подгони. Но Фред внасяше една напълно нова Rünzel[10] в ситуацията. Изненада: често е по-лесно да нападнеш две цели, отколкото една, особено ако някоя от тях е обременена от политически ограничения, за които аз лично не давах пет фъшкии. Но стореното-сторено и трябваше да коригирам оперативния си план според обстоятелствата.

Фред бавно се надигна на крака, след това претърси неподвижния пазач методично, докато извади карта за всички врати.

Und сега ние трябва mach schnell[11] — каза, като стискаше зъби, докато се съвземе от този внезапен екшън.

Улових се, че правя същото, опитвайки да разкърша своето издраскано, натъртено и вече не толкова младо тяло. Знаете как болката ме кара да се чувствам жив. Е, тази вечер бях доста жив. Ето ви една мъдрост от областта на войната със специални действия: операциите като тази са за младите. И макар аз и Фред да сме млади по дух и да не отстъпваме на повечето кутрета, като стане дума за стрелба и плячкаджийство, старото свирепо тяло просто не реагира така добре, както едно време, когато бяхме млади лейтенанти, отдадени на преследването на катерички, пиенето и буйните купони по плажа в Сейнт Томас.

Бележки

[1] Малко (нем.). — Б.пр.

[2] Внимание (нем.). — Б.пр.

[3] Хайде (нем.). — Б.пр.

[4] Град от американските уестърни, известен с непрекъсната стрелба. — Б.пр.

[5] Памет Като на Гъз.

[6] Край на всичко (нем.). — Б.пр.

[7] Ключът (нем.). — Б.пр.

[8] Охраната идва (нем.). — Б.пр.

[9] Всичко наред ли е? (нем.) — Б.пр.

[10] Бръчка, гънка.

[11] Да побързаме (нем.). — Б.пр.