Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (10)

Глава 10

Според картите ставаше дума за около едночасово пътуване от Бон до Дюселдорф по аутобана. С Бумеранга стигнахме само за четиридесет и две минути в едно БМВ за тайни операции, което Фред ни беше дал назаем. И то беше от големите коли от серията 7000: черно, със задимени стъкла и шибан ОГРОМЕН двигател. (Разплесках Бумеранга на седалката на пътника, когато вдигнах 209,5 километра в час на лентата за изпреварване, но само за да отбия в другата лента и да намаля на нищожните 170, защото някакъв задник в „Порше Карера“ искаше да изпревари moi.)

Аз бях УНН, което, вероятно се досещате, означава Уморен Но Навит. Прекарал бях шестдесет часа в KSK в изследване на целите. Имал бях възможност да преглеждам разузнавателните документи на Фред и изрезки от вестниците. Използвал бях секретния му телефон, за да се свържа със стария си приятел Уинк в Щатите и с новия си приятел Джон Сътър в Щутгарт.

Уинк, който живее в Блу Ридж, в анонимно малко градче на име Пайн Гроув, отиде с колата си до службата в Ленгли, тихо разгледа досиетата за контратероризма и ми се обади от своя секретен телефон с необходимата ми информация след осем часа. Джон Сътър сканира отпечатъците от пръстите на ивановците в настолния си компютър и ми ги изпрати по електронната поща след няколко минути. Фред взе разпечатките и затича с подскоци из коридора като дете с подарък.

Докато чаках Уинк да ми се обади, Бумеранга, какъвто си е злосторник, използва терминала на големия централен компютър на разузнавателната служба на KSK, за да се включи в компютъра на Министерството на отбраната в Нюрнберг, с което ни осигури достъп до папките на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ. За десерт източи и всички съобщения между казармите в Пач и главнокомандващия на ВМС на САЩ в Европа, за да видя доколко сериозно искаха кожите ни опнати на стената. Нека се изразя така: Иймън Демона издаваше ловни билети и аз бях обозначен като трофеен елен.

Шестнадесет часа след пристигането ни в KSK бях събрал цялата мозайка. Двадесет и осем часа силно кафе по-късно бях разработил сценарий за действие, въз основа на онова, което бях открил от изпросените, взети на заем и откраднати разузнавателни фактчета и информационни късчета.

Е, вие може да попитате какво ми е толкова специалното, че да мога да свърша за ден и половина онова, което никой от прехвалените генерали в Щутгарт или Нюрнберг (или пък където и да е, като стана дума) не е успял да свърши за месеци наред.

Отговорът се крие в същността на събирането на разузнавателна информация: концепцията, че информацията е суровината, от която може да се произведе политическа сила. А тъй като политическата сила е нещо, което изискващите големи бюджети организации (сред които очевидно се намират всички разузнавателни агенции) не искат да предадат, преотстъпят, или пожертват, повечето от тях гледат на своите материали като на своя собственост.

Разбира се, те са като деца в детската градина, които не си дават играчките. Нещастният резултат е, че повечето информация се движи само по един канал. Малко както при онези комини, които се виждаха в старите промишлени зони, преди прегръщачите на дървета да ги обявят извън закона. Всеки комин си съществуваше до другия. Всеки изпускаше собствения си въздух под налягане (я, какво подходящо описание за разузнавателната информация, за която говорим тук, нали?)

Както и да е, тъй като Разузнавателната служба на Министерството на отбраната на САЩ не получава информация от ЦРУ и Военноморското разузнаване редовно казва на армейското да иде да се чука, рядко се получава напречна проверка на информацията. Инструкцията „сгънете обозначеното с А триъгълниче и го пъхнете в изреза Б“ никога не се изпълнява, защото изрезът и триъгълничето принадлежат на различни и конкуриращи се разузнавателни организации.

Moi от друга страна, съм доста опитен в поставянето на разни неща в отвори, особено женски. И така, както веднъж ме учеше старият ми морски баща, починалият (и непрежалим) Воин главнокомандващ на име Арли Секрест, вземах всяко парченце информация, което можех да събера, разполагах го на земята и го оглеждах, сякаш е късче от триизмерен пъзел, чийто обхват, сложност и картина не познавах.

Адмирал Секрест казваше, че ако правиш това малко упражнение и в мозъка ти има дори намек за предубеждение, ще оплескаш всичко.

— Дик — беше изръмжал веднъж с чудесния си дрезгав глас, — трябва да освободиш мисълта си от всичко, което за теб не представлява никаква трудност.

И след това каза, че трябва да гледаш на всеки къс информация така, сякаш е нова. Гледаш къде пасва и къде не пасва. Редиш я на слоеве веднъж, два път, три пъти и повече, ако трябва. Търсиш модели. Проверяваш за съвпадения и случайности, защото знаеш, че няма такова нещо в космоса на Воина. И когато си готов (а само ти ще знаеш точно кога си готов, защото нещата ще изглеждат както трябва), ще си успял да сглобиш холографско изображение на проблема и инстинктивно ще разбереш точно как да го решиш.

Окей, това е процедурата. Ето малко от онова, което успях да сглобя.

• Материалът на Фред говореше за руско участие. Това ми изглеждаше смислено, защото бяхме очистили купчина ивановци на мястото с АВУ. Но не беше ясно какво е руското участие. Може просто да бяха внесени мускули, но можеше и да е нещо толкова сложно, като международен тероризъм. Питащото ми съзнание искаше да знае.

• От компютъра в Нюрнберг установих, че Агенция Несъществуваща е следяла телефонни обаждания от Дюселдорф. Един от ВТН^[1] беше същият, който мъртвият Иван имаше написан на ръката си. Участниците в разговорите бяха обозначени единствено като ЧН1^[2], ЧН2, ЧН3 и така нататък. Но темата на разговорите, натоварени с кодови думи и други неяснотии, ме наведоха на мисълта, че Агенцията за националната сигурност е имала за задача да помага за издирването на откраднатите АВУ. Отбелязах си наум да предам този номер на Фред и да го накарам да го провери.

Друго информационно късче, този път от ЦРУ, намекваше, че Лотар Бек използва оборудване с двойно предназначение на руснаците, които го препродаваха на такива мили и суверенни държави като Ирак, Иран и Либия. Спомняте си, че материалите с двойно предназначение са такива, от които могат да се правят изкуствени торове, но в същото време само за няколко часа могат да бъдат превключени за изработване на химически и биологични бойни препарати. От уроците по история си спомням, че малко преди Втората световна война нацистка Германия е направила същото: Хитлер използвал Третия свят за своя оръжейна лаборатория. Изглежда, Лотар Бек опитваше същото в зората на новото хилядолетие.

• Фред беше успял да направи връзка между Лотар Бек и половин дузина ултранационалистични организации в Германия. Хора в казармата „Пач“ като Джон Сътър например, се интересуваха от много от групите, от които се интересуваше и KSK заради проникванията в американските бази.

• Уинк ми каза, че доколкото Агенцията знае, в западногерманското правителство няма Петер Грюнер. Това ме озадачи. Сигурен бях, че Хайнц Хокхайзер ми бе казал истината, когато описа бившия агент на име Ротвайлера. Все пак през Студената война ЩАЗИ бяха сериозен противник и може би Хайнц беше се държал по-добре под натиск, отколкото си мислех, че може. Навярно „Петер Грюнер“ е псевдоним. Както и да е, реших да изоставя търсенето. Губех си времето.

• Всичко това стоеше в колоната с пасивите. Активи: Уинк беше успял да открие, че договорите на Лотар с министерствата на отбраната и на вътрешните работи в Берлин, а да не споменаваме споразуменията с новоприватизираните германски телефонни компании, му даваха достъп до страшно и шибано много поверителна информация.

 

 

— Тоя Лотар е гъст със заместник-помощника на заместник-министъра на отбраната, някакъв си задник на име Маркус Рихтер — проточи Уинк с акцента си от Филаделфия. — Рихтер прекарва много време в ядене и пиене на корем в Schloss^[3] на Бек в долината Мозел.

Запитах как така Рихтер се е появил на радара на Уинк, тъй като просто приличаше на поредния държавен служител, търсещ безплатен обяд.

— Защото точно този задник неотдавна прекара доста време в Москва — отговори Уинк. — И искам да ти кажа значи, заминава сам. Искам да кажа, че не е нищо официално, разбираш ли? Окей, няма лошо. Някои пък искат да си прекарват отпуската в Могадишу например. Но пък този Рихтер прекарал цели пет шибани часа на среща с руския заместник-министър. И не само това. Познай къде си направили малката среща. В мехура. Двамата прекарали петте часа в шибания мехур на външното министерство. Пет часа. Никакъв начин да разберем за какво говорят. Дик, като чуя за такова нещо, ми настръхват зъбите, знаеш. Искам да кажа, това направо не е за вярване.

• Бумеранга проникна в ИнтелНет — уж сигурната компютърна мрежа, споделяна от Министерството на отбраната, Министерството на правосъдието и Държавния департамент — и написа името на Маркус Рихтер. Нашият АТПВ^[4] в Берлин беше написал телеграма за серията рушвети, които Рихтер вероятно е прибрал и вероятното му забъркване с руската мафия, както и връзките на Рихтер с германски ултранационалисти, включително един Лотар Бек.

Нашият посланик в Берлин, поредният от неспирния поток дрънкащи стотинки в джоба и клатещи се на пети и пръсти неебаващи се бюрократични носачи на костюми от Държавния департамент спрял телеграмата, защото можело тя да обиди някого, някъде, някак. Но уличаващата записка на агента на ФБР все още се намираше в системата. Тя не доказваше нищо, но ми даваше друг път за търсене — и свързваше Бек и „Бек Индустри“ с ивановците.

 

 

Аз и Бумеранга бяхме върхът на копието. Разузнаех ли „Бек Индустри“, щях да повикам останалите си момчета и да нанесем реални щети на кучите синове. И така, двамата с Бумеранга полетяхме по Аутобан 61 и завихме на изток при кръстовището Мюнхен-Гладбах. Малко след него попаднахме на гъсто движение и се наложи да забавя (някакви си 180 км), докато се носехме Дюселдорфопосочно през моста над Рейн в града. Отдясно стоеше огромната рейнска кула с големия си кръгъл ресторант, платформата за наблюдение и цифровия часовник, който тиктакаше секундите.

Толкова се бях загледал в кулата, че за малко не изпуснах онова, за което всъщност идвах. В последната секунда извих очи дясно на борд. Ето там, вдясно от водата: огромен небостъргач от стомана и стъкло, на върха на който се въртеше десетметров диск. Едната му страна представляваше огромен часовник. Другата носеше емблемата на „Бек Индустри“, наложена върху същия претенциозен герб, който бях видял на вратите на мерцедесите при пасището.

Макар всички да бяхме си направили домашното по география, Бумеранга пропусна завоя към Граф Адолф Straße^[5]. Това означаваше, че се носехме с трафика на километър южно от мястото, където исках да се намирам, преди да мога да завия обратно. И така, седяхме половин час в блокираното движение, докато си пробием път на север по сума ти непознати еднопосочни улици, като Бумеранга зяпаше дребните букви на картата в скута си, сочеше натам-насам и припяваше:

— Да ми го начукат, ако знам къде се намираме, шефе, мамка му.

Но бидейки тюлени и следователно вещи в изкуството на навигацията, двамата с Бумеранга не след дълго спряхме зъркели върху огромен тройно съчленен тролей в кремаво и червено с номер 91 и надпис HAUPTBAHNHOF.

— Следвай това копеле, шефе — продума той. — От гарата мога да те насоча където трябва.

И последвах копелето, независимо че преди да го сторя, се налагаше да изпълня познатия на езика на тюлените нешибанозаконен обратен завой, последван от неприятна поредица ситуации от тип „удари или се посери“ mit der^[6] пешеходците.

И ето, само след някакви си шест минути напрегнат боцмански труд в градска среда излязохме на пресечка на „Бисмарк щрасе“ и „Конрад Аденауер плац“, точно пред широката, модерна железопътна гара, която имат предвид швабите, като излаят „Hauptbahnhof“.

— Право на север — припя Бумеранга, все още заровил тесния си нос в картата.

Проверих слънцето и завих колата по съответния начин, като внимателно заобиколих един пътен полицай, който гледал мене мит гаден поглед. И voilà! Открихме го.

— Граф Адолф Щрассе е точно пред нас, лайномозъчен мой навигадателю.

Бумеранга надзърна над голямата карта, сви очи и ми подхвърли огромната си гадна усмивка.

— Jawohl, Herr Schwanzkopf, Boß.^[7]

Само след три минути в трафика от изток на север се озовахме точно срещу тентата в зелено и бяло на „Холидей ин“. И с последен незаконен обратен завой се качих върху тесния кръгообразен път и влязох в подземния гараж.

Дадоха ни огромна двойна стая на шестия етаж, която гледаше над дюселдорфските очертания. Ляво на борд се простираше „Königs-Alee“, дългата пазарна улица с канал по средата, познат като „Кö“. Точно срещу нас се намираше Altstadt, където бирата не спира да тече. А дясно на борд, изпъкнал над града, се виждаше огромният небостъргач на „Бек Индустри“, чийто въртящ се часовник отброяваше часовете, минутите и секундите. Повечето дюселдорфчани си сверяват часа по него. Що се отнасяше до мен, той щеше да отброява времето до навременната кончина на Лотар и Франц.

 

 

Сериозно бях мислил върху това как да подходя към проблема и реших да атакувам. Нямаше нужда да се свързвам с агента на Хайнц Хокхайзер Петер Грубер, известен още като Ротвайлера, и да си проправям път нагоре по хранителната верига. Вече знаехме кой е на върха й: Лотар Бек. Освен това Франц Улрих вече ме беше проверил. Знаеше, че обикалям някъде из околността, а щом той знае, значи знае и Лотар. Нямаше смисъл да се прикривам; играта на свенливост не ми носеше предимства.

Разбира се, най-добрият начин да изпълним успешна мисия в подобна ситуация е да започнем офанзива. Ето ви първия закон на Свирепия за Войната: нападай, нападай, нападай. Това е нещо основно във Воинството. Воинът в края на краищата не отстъпва земя. Воинът завзема земя. Воинът завзема шибаното ви пространство и ви изтласква назад; Воинът не се оттегля. Воинът заставя вас да се оттеглите. Ами ако сте направили засада? Воинът ще я долови и ще контраатакува с такава жестокост, че опитът да го сразите ще се провали.

Впрочем тактиката, която съм описал по-горе, може да се изпълнява еднакво успешно както в залата за заседания, така и на бойното поле и затова нямаше причина да не я използвам и тук, срещу Лотар Бек, на негова територия.

Освен това от миналото съм установил, че да застана срещу враговете си (и говоря за ЗАСТАВАНЕ, а не просто за среща) означава да ги поставя в неизгодно положение, да наруша плановете им за играта и да победя. И така, аз упражнявам така наречения свиреп старомоден процес на дезориентация, изпълняван зурла в зурла, с пълен и агресивен наклон напред. Или, с термините, за първи път използвани от Рой Хенри Боъм, кръстникът на всички тюлени, тотално таковам такованите таковачи. Първо им таковам мозъка, след това — телата. И знам, че ако съм последователен и агресивен, и подходящо настроен за война, НЯМА ДА СЕ ПРОВАЛЯ.

И така, саморазубедих се да не се впускам в бърза обиколка на Altstadt и неговите бирарии. Вместо това вдигнах малкия колкото дланта непроследим клетъчен телефон „Моторола“, който Фред ни даде, и набрах номера, преписан от Хюи Бебето от ръката на мъртвия руснак. Да, разбирам, че бях забравил да го кажа на Фред. Но пък какво толкова, мамицата му, вече бях дошъл, а и не ставаше дума за междуградски разговор. И така, набрах с пръстче номера, натиснах бутона за изпращане на сигнала и изчаках. Телефонът избрррръмча два пъти. След това един глас отговори:

— Улрих…

Рязко изключих телефона. Знаете не по-зле от мен, че Франц току-що беше подписал смъртната си присъда. Но всичко с времето си, а моментът не беше подходящ (в края на краищата това е малко след средата на книгата, а лошите винаги биват избивани на края). Затова затворих, без да кажа нищо, след което накарах Бумеранга да марширува — eins-zwei, enz-zwei^[8] — до далечния край на „Kö“, където в същия магазин „Шадоу“ починалите и неоплакани руски бандити бяха пазарували, купих за двама ни по един костюм, две ризи, две вратовръзки и всичките останали украшения.

Едно отклонение: възможността да не се налага да чакаш за скъсяване на крачолите е най-хубавото на някои европейски магазини. В най-големите вериги, независимо дали са в Париж („Галери Лафайет“), Лондон („Маркс и Спенсър“) или Дюселдорф („Шенкс“), панталоните се продават предварително оразмерени като къси, средни и дълги и ако не се притеснявате прекалено много за начина, по който ви се нагъват маншетите, можете да излезете десет минути, след като сте влезли, и да почнете модно бизнес.

Друго отклонение: никак не беше лесно да направлявам Бумеранга през целия път по дългата поне половин миля търговска улица. „Kö“ е от най-модните пазарни центрове в света. Има магазини, като се почне от „Хермес“ и „Гучи“, та се свърши с „Фенди“, „Бали“ и „Жооп“. Шоколадовите бонбони вървят от петдесет до седемдесет и пет долара за половин кило. Жените са далеч по-скъпи. А тенденцията е жените, които спират тук, да носят много къси поли, да имат страхотни крака и отличаващи се гърди и затова ходенето се затруднява, когато човекът до вас се блъска в стълбове, телефонни будки и други разнообразни пречки, защото е разшибаносеян от красивите фройлайни.

След като приключих с отклоненията, избрах два шефски костюма „Бос“ за нас. Каменносив двуреден за себе си (някакви си хиляда и деветстотин долара) и един сиво-бежов модел с едноредно закопчаване от хиляда и шестстотин долара за свръхдългата конструкция на Бумеранга. И докато ги опитвахме, се поразшпрехах мит продавача, един приказлив, дружески настроен приятел с неподходящото име Фред. Споменах, че се намирам тук, защото мои приятели неотдавна са купили костюми „Бос“ точно като този, който носех.

Каза, че си спомня „приятелчетата“ ми. Изражението му показваше, че не ги е харесал много.

— Малко са шумни, нали? — запитах.

Фред запази продаваческия си маниер.

— О, руснаците не са чак толкова лоши — заяви, като вдигна отчаяно погледа си нагоре. — Японците са далеч по-лоши. Тези господа поне имаха някакъв маниер. Чакаха на опашка пред будките за преобличане. Японците… — Фред вдигна ръце във въздуха. — Невъзможни са.

Накарах го да говори повече. Не след дълго разбрах, че ивановците са били насочвани от един шваба, който платил за дрехите им в брой.

— Един германец с белег? — опитах да позная, като с показалец описах назъбена линия по бузата си.

— Ja, mit ein Narbe^[9] — кимна Фред, а неговият пръст повтори като огледало движенията на моя.

 

 

След като изчерпахме темите за разговор, се върнахме с висока скорост в хотела, преоблякохме се и се спуснахме по улицата. Този път се отдалечихме от „Kö“ в северна посока, докато стигнахме „Карл плац“, а после се отклонихме към Рейн, край черквата „Св. Максим“, завихме рязко наляво по „Бергер алее“ и после рязко надясно по „Томас щрассс“.

Главният вход към „Бек Индустри“ се намираше точно отсреща. Човек можеше да влезе с кола, като премине край оцветена като с грунтова боя будка за охраната и край трима млади мъже в сини блейзъри. Огледах по-отблизо тесните стъклени витрини и разбрах по цвета и дебелината им, че става дума за непробиваем за куршуми материал от най-висок клас. Към задната страна на будката имаше електрическа бариера в червено и бяло, от същите, които използват на платените паркинги и които не могат да спрат дори велосипедист. Отвъд нея обаче различих тежка, плътна антитерористична бариера от стомана с хидравлично задвижване и бетонен фундамент от около метър и двадесет, каквато в момента използват в Капитолийския хълм във Вашингтон, за да не позволяват достъп за камиони-бомби към разположения на изток преден плац на Капитолия и взривяване на Палатата на представителите и Сената.

Самата „Бек Индустри“ представляваше архитектурно чудо. Тридесет и повече етажа от стъкло и стомана седяха върху няколко колони с диаметър три и височина седем и половина метра. Единственият достъп нагоре беше чрез тесни ескалатори до три отделни входни врати на първия етаж. Ескалаторите от дясно и ляво бяха преградени с дебели мрежи в горния край, за да може достъпът да се прекрати за секунди.

Посетителите биваха изпращани до централния ескалатор с голям надпис „FINFAHRT“, което не е покана човек да се изпърди^[10], а всъщност означава „ВХОД“. Двамата с Бумеранга се качихме, изминахме три метра до дебела врата със задимени стъкла и я дръпнахме да се отвори.

Очаквах голямо двуетажно фоайе, каквито обикновено вижда човек в офис-сградите. Това обаче приличаше на тесните портички като в средновековните крепости. Хванати бяхме в тесен проход. Вратите зад нас — забелязах, че са с електрически ключалки — щракнаха. Пред нас имаше стоманена висока до тавана въртяща се врата за по един човек. Вратата можеше да се отваря с входна карта, пъхната в електронно четящо устройство. За останалите от нас имаше малка като рибешко око камера, поставена зад дебела плоча от стъкло и стомана. Над нея се виждаше бутон, който задействаше звънец или говорител. Над нея — знак с надпис „ANMELDUNG“, което не е изкусен начин да кажеш конски, кравешки или свински лайна^[11], а означава съобщение на немски.

Помолят ли ме, съобщавам. Не се занимавам с глупости. Натиснах бутона.

— Здравейте.

Един почти неразбираем глас, заглушен от мутиращия метален тембър на малкия, херметизиран високоговорител ми отговори:

— Bitte?

Защо да губя време?

— Дик Марчинко за среща с Лотар Бек и Франц Улрих.

Чу се щракане и после настъпи тишина. Накрая долових мек електронен вой и видях, че обективът на камерата се движи. Настъпи поредно чакане. Този път чаках по-малко от две минути. Безплътният глас успя да произнесе нещо, което приех за „Моля, преминете през вратата по един“, и след това чух щракане на нещо електрическо.

Натиснах здраво въртящата се врата. Тя не реагира на натиска ми (значителен), което показа, че Цялата апаратура се контролира хидравлично. Натиснах отново и вратата бавно се премести напред няколко сантиметра. В мига, когато бях блокиран точно в средата, хидравличният механизъм се изключи и движението стана невъзможно. След двесекундна пауза се чу ново щракане. Натиснах отново, вратата се мръдна и излязох в ниско фоайе, около два и половина на четири метра само с една стоманена врата в далечния край. Тук стените бяха с гоблени, а подът — мраморен. До стената имаше дълъг диван, пред който беше центрирана една отрупана със списания масичка за кафе от стомана и стъкло. Шест стола (две редици по три) седяха до ниската масичка. Всичко беше много… спартанско. Дванадесет секунди по-късно се появи тънката фигура на Бумеранга. По очите му разбрах, че е видял същото, което и аз, а това е, че вратата е направена така, че да блокира човек вътре.

Стоманената врата се отвори и се появиха двама млади мъже в сини сака, сиви панталони, бели ризи, кестеняви вратовръзки и гъвкави черни обувки. Носеха карти със снимки около вратовете си и метални детектори в ръце. Първият, върху джоба на чийто блейзър имаше метална плочка с името, ме погледна така, сякаш ме познава, и каза:

— Guten Tag, полковник Марчинко.

Аз вперих зъркел в плочката с името.

— Guten Tag, Otto.

Позволих на Отто да прекара детектора по тялото ми. Детекторът работеше добре, защото откри пистолета „Хеклер и Кох“ P7-M13 в разположения вътре в панталона кобур зад джоба за портфейла, както и сгъваемият нож „Спайдерко“, закачен с щипка за десния джоб на панталона. Докато ме проверяваше, неговият компаньон, чиято плочка носеше надпис „Фриц“, огледа Бумеранга от носа до кърмата.

— Трябва да ми дадете оръжията, полковник — каза учтиво Отто. — Не се позволява внасянето им в офиса.

Рязко му отговорих на бърз немски:

— Но разбира се. И ти ще ми върнеш всичко, когато излизаме. Нали, Отто?

— Jawohl — отговори, като рязко застана мирно.

Подадох пистолета и ножа си. Бумеранга предаде дългия си назъбен сгъваем нож „Бенчмарк“ и малкия пистолет „Зиг Зауер“ P-230 от неръждаема стомана, който неизменно носи като помощно оръжие. Отто и Фриц бяха пропуснали общо пет други оръжия по телата ни, но не мислех да им отварям очите. Вместо това последвахме Фриц, който прокара личната си карта през електронно четящо устройство и ни пропусна през вратата в края на фоайето, а оттам — в самата сграда на „Бек Индустри“.

Сякаш се пренесохме в друг свят. Излязохме в обширно триетажно преддверие, изцяло облицовано с черен мрамор със зелени нишки. Вляво от нас имаше три асансьора и още три отдясно. Слънчева светлина падаше през леко затъмнените прозорци и се отразяваше от мраморните стени и под. Всичко беше много впечатляващо.

Взехме един от асансьорите ляво на борд, който ни изнесе тихо до двадесет и осмия етаж — на самия връх на сградата, ако се съди по бутоните. Там асансьорът каза „бим“, вратите се отвориха и ние излязохме в пищно настлана с килими приемна. Чакаше ни една привлекателна млада жена в черен вълнен костюм „Шанел“ с къса поличка и от онези тропащи обувки с една педя ток и петсантиметрови подметки, които са толкова модни в Европа в наши дни. Тя кимна някъде към Отто и Фриц и ги освободи с високомерен поглед.

— Моля, последвайте ме, полковник Марчинко — каза тя с безличния тон на автомат. Обърна се върху своите добре струговани тридесетсантиметрови токове, без да чака отговор, и тръгна по широкия коридор, а чорапогащникът й зашумоля интересно. Бумеранга, който се олигави, и аз, който не се олигавих, я последвахме, долавяйки нейния парфюм „Шанел №5“.

Първо, фантазирането е за младите. По-конкретно, на мен ми предстоеше Воинска работа. Разглеждах, докато шляпахме по дебелия килим с мотиви на цветя, от онези, дето се продават по за стотина долара квадратния метър, като с крака проверявах за сензори за налягане в дебелата вълна. Хей, тъй като г-жа Шанел беше очевидно прекалено заета, за да ме наглежда, щях да използвам момента, за да оценя малко целта. Например до ескалаторите имаше две видеокамери, но не видях такива по коридора.

Продължих огледа, докато вървяхме. Очевидно намирахме се на етажа, на който живееха висшите директори. Вратите към офисите (или апартаментите — не можеше да се разбере) бяха от скъпо дърво, а не обикновен метал. Не видях малки стаички. Дори секретарките разполагаха със скъпи бюра в стил „Кралица Ана“ с инкрустирани плотове от дърво и кожа. Столовете им също бяха кожени. И с изключение на едно трио обути в изтъркани обувки и торбести панталони четириоки книжни плъха с лабораторни престилки и пластмасови кутийки за химикалки в джобовете, които чакаха една добре издокарана секретарка да употреби нещо като кредитна карта и да отвори единствената врата на етажа с надпис „BUTRITT VERTBOTTEN“^[12], всички мъже носеха от онези италиански и английски костюми, чиито копчета на маншетите наистина се закопчават и откопчават и които струват по три хиляди и петстотин, четири хиляди долара и които не се купуват от закачалка и не се носят sans прекрояване.

Признавам му на Лотар Бек — или може би на хората, които работеха за него. Охраната в „Бек Индустри“ си я биваше. Например, докато отивахме закъдето бяхме тръгнали, забелязах, че на всяка от вратите на офисите (или апартаментите) имаше електронно устройство за разчитане на карти. За да влезеш, вкарваш карта в четящото устройство. След като картата бъде проверена и получите достъп, вратата се отключва, дърпате я, за да се отвори, и voilà, вътре сте.

Същите неща използват в Белия дом, в Държавния департамент и в Пентагона. Но само по периметъра. Тук всяка шибана врата беше осигурена, което даваше възможност на Лотар Бек да следи всеки служител, когато той/тя/то се движи из сградата. Знаех дори, че можеше да намери пръстови отпечатъци, от които да разбере кой е в сградата в определен момент, както и кога е дошъл и къде е отишъл. Дори вратите на тоалетните за Herren и Damen имаха скенери. О, да, това беше много педерастко. Но пък в края на краищата намирахме се в Германия. Мястото, където работеше Лотар ли? Мислете за него като за СDПП — Страната на Der Педерастките Пристрастия.

Всичко това беше от една страна. От друга — тези сканиращи устройства не са непробиваеми. Всъщност, когато преминавахме в бърз марш по коридора, вече бях измислил начин да заобиколя шибаните уреди. Особено исках да хвърля поглед зад вратата с надписа „Влизането забранено“, където книжните плъхове, които определено не подхождаха за тук, изчезнаха бързо-бързо.

И познайте какво? В момента, когато пристигнахме пред огромни двойно дебели врати от дърво със скоби от ковано желязо, всяка декорирана с вездесъщия герб на „Бек Индустри“ в червено, черно и позлатено, бях измислил изпълним сценарий за вмъкване на moi и някой от момчетата тук след работно време за тих оглед.

Но това щеше да стане по-късно. Сега беше сега и ни въвеждаше в светая светих. Вратата се разтвори. Г-жа Шанел се оттегли, като бедрата й продължаваха да нашепват „ела тук“, и се озовахме в огромен петоъгълен вестибюл със сводест таван, поддържан от ръчно дялани каменни стълбове, оформени като звезди или може би венчелистчета. На кого му пукаше всъщност: имах чувството, че се връщам към петстотин години назад във времето.

Изживях невероятно силно усещане за разлика, когато съпоставих петстенната стая със строгата, футуристична сграда от стомана и стъкло, и съвременния дизайн на директорския коридор. Тази стая беше проектирана като приемна на някоя шибана крепост. Толкова автентична, че на човек му спираше дъхът.

Точно от лявата ми страна имаше два изкуствени сводести прозореца на три метра един от друг. Касите им бяха от стари греди с богато украсени стъкла, представящи картини от кръстоносните походи. Между прозорците стоеше инкрустирана витрина с дървени рамки за експонати. Под стъкления й плот върху зелено кадифе на ребра лежаха дузина пистолети от седемнадесети и осемнадесети век. Виждаха се обемисти пистолети с фитили и елегантни кремъклии, поставени цев срещу цев с тевтонска точност. В средата се забелязваха два комплекта богато украсени кремъклии за дуел от осемнадесети век, поставени в пищни, изработени от орехови чворове кутии с украса от злато.

Отместих поглед от оръжията, за да се потопя в останалата част от стаята. В центъра на всеки от сводовете на тавана висяха сложно резбовани и деликатно боядисани дървени розетки. Всяка стена на петоъгълната стая беше боядисана в различна и чудесна шарка. На близката стена вдясно, изрисувана с цветя, бяха монтирани две пълни огледално лъснати рицарски ризници, снабдени с широките мечове, типични за края на четиринадесети и началото на петнадесети век. По съседната стена имаше изрисувани гербове, всеки в „рамка“ от злато и имитация на дърво. Лявата стена в далечния край беше покрита с добре възстановен гоблен, изобразяващ основаването на Рим; стената до нея повтаряше прозорците, но с различни изображения на затъмнените стъкла, както и витрина с дългоцевни мускети и широкоцевни пушки.

Имаше маси с дебела позлата и гравюри; криви, тежки дървени столове; копия и алебарди в стелажи. Имаше арбалети. Истински Воински рай, пълен с инструменти на смъртта, които за мен означаваха толкова много живот.

След това със злокобно скърцане една дебела, скрита врата, така хитроумно изрязана в стената с гербове, че не бях я забелязал, се завъртя към нас. Лотар Бек се появи, влезе и наруши очарованието.