Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (18)

Глава 18

19:44. Разделих групата си на шестчленни звена. Първото, с Пачия крак, Алигатора и Хюи Бебето, щеше да бъде мое. Фред пое второто: Волф, Макс, Вернер, Гризача и Малката бира. Моите четирима щяха да бъдат подсилени от Нод и Бумеранга, когато тази двойка смъртоносни тюлени свърши с разполагането на зарядите. Планът беше прост като ЦЕЛУВКА. Щяхме да прекосим билото над крепостта по мрежата от пътеки, докато пресечем реката. След това щяхме да преминем до брега на Елц, докато стигнем най-дълбоката част на дерето. Там щяхме да влезем във водата и да позволим на течението да ни носи, докато стигнем до крепостта.

Щяхме да изпълзим на брега под стръмната скала, да се промъкнем под навитата тел, а после да изпратим катерач по грубите камъни до намиращия се най-ляво на борд от трите зарешетени прозорци, гледащи към дерето, на десетина-единадесет метра над скалите в основата на крепостта. Към решетките щяха да бъдат закачени и спуснати две въжета. След това всички ние щяхме да се изкатерим, защото от зарешетените прозорци имаше само още два, два и половина метра до двете врати към един тесен балкон с навес. Малката бира щеше да се справи бързо с ключалката. Оттам щяхме да влезем в самата крепост, да се разделим на две ефективни групи-убийци и да работим отвътре навън, неутрализирайки противника в движение.

Ако всичко минеше добре, щяхме да запазим предимството на изненадата, докато стане прекалено късно за Лотар и неговите разбойници да реагират ефективно. В противен случай — е, винаги можехме да импровизираме.

На операции като тази е за предпочитане да се носят най-новите уреди на специалната война: топлинни указатели за изображения и миниатюрни, водонепромокаеми комуникации; устройства за нощно виждане, уреди за спътникова визуална комуникация — досещате се за какво става дума. Е, тази вечер щяхме да влизаме с най-базово оборудване. Имахме осем радиоапарата, две въжета за катерене, осем автомата със заглушители и четири без заглушители, дванадесет пистолета, бойните си ножове, един монокуляр за нощно виждане — и това е.

Но старият ми приятел Ави Бен Гал казва нещо, което се отнася за подобни ситуации.

— Haver shelli — казва, наричайки ме приятел на иврит, — вие, американците, понякога забравяте, че на война страхотното често пъти е враг на доброто.

Какво иска да каже? Иска да каже, че американците винаги търсят най-сложното оборудване, когато понякога обикновеното е повече от достатъчно, за да победиш.

Дали техноиграчките биха улеснили работата ни? Отговорът е „да, със сигурност“. Освен ако батериите на топлинния указател за изображения откажат и водонепромокаемите радиостанции протекат или се случи някое друго от безбройните неща, които мистър Мърфи може да направи, за да ни прецака операцията.

Затова тази вечер, както казах по-горе, щяхме да правим нещата просто, глупако. Или да перифразирам старата телевизионна реклама — щяхме да правим трупове по старомодния начин: като си ги заработим.

20:20. Часовникът тиктакаше. Бумеранга и Нод се бяха измъкнали от лагера преди половин час и сега беше наш ред. Планирали бяхме среща в 23:00 на километър и половина западно от крепостта. Щяхме да напуснем базата в една група, да пресечем гората и билата, а после (тъй като сме водни същества), да тръгнем към водата. Щяхме да използваме речния бряг за прикритие и да се приближим максимално, преди да се плъзнем във водата. Всички щяха да бъдат завързани в двойки — тази нощ никой нямаше да изостава. Моят взвод трябваше да влезе първи и да осигури зоната за приземяване. Пачия крак, моят най-опитен катерач, щеше да направи първото качване. След като осигури въжетата, щяха да се покатерят останалите.

20:26. Тъй като всичко вървеше толкова добре, мистър Мърфи ни посети. Пачия крак, моят потаен, непогрешим, гъвкав като котка ловец и истински тюлен, прекарал детството си в мълчалив лов на елени, канадски гъски, диви пуйки и друг разнообразен дивеч по целия източен бряг на Мериленд, забрави да внимава какво, мамицата му, прави и се спъна в един изсъхнал корен в тъмното, падна като чувал и адски си навехна десния глезен.

Необходими бяха седем минути да го превържем (слава богу, имахме общо две аптечки за групата от десет, защото малките ролки лейкопласт в аптечките за воините-диверсанти не са предвидени за навехнати глезени, а за залепяне на рани) и го нахранихме с шепа аспирин.

Сложих Алигатора начело — да ни предупреждава. Тази вечер той щеше да се качва първи. Споменавал ли съм в миналото, че Алигатора не обича да катери разни неща? Височините го изнервят. Тогава защо, питате, се е захванал с работа, при която скачането от самолети, катеренето по заледени нефтени кули, качването по разнообразни конструкции отвън и изпълнението на други богати на катерене задачи са непрестанна, постоянна и неотстранима част от живота му?

Два са отговорите. Нахаканият, свиреп отговор е, че Алигатора не трябва да харесва каквото прави — той просто трябва да го направи. Но има и по-дълбок психологически елемент. За Алигатора, както и за повечето тюлени животът е безкрайна серия предизвикателства, които трябва да бъдат преодолявани. За него — и за тях — думата „невъзможно“ не съществува. И така, ако му заповядам да се качи на тридесетметрово дърво във вятър със скорост четиридесет километра в час, той ще се обърне към мен с груби клетви. Но след това ще стисне зъби и сантиметър по сантиметър ще се качи нагоре по шибания дънер, независимо колко го боли или колко се изнервя, защото няма как да не успее. Затова скача от самолети от тридесет и пет и повече хиляди фута височина (това е повече от десет километра до земята, приятели — доста път, ако не харесвате височините), без да се налага да го изхвърлям. Така се набира по стълби, въжета, улуци и други разни неща, така се катери по сгради, кораби и неприятните нефтени кули, ако се наложи. Алигатора знае, че ВОЙНА е съкращение от Винаги Оставай НАщрек — и той е винаги нащрек.

21:09. Отново сме на път. Разбира се, можехме да се възползваме от природолюбителските трудно проходими пътеки, но не го направихме. Ходенето по утъпкана пътека е лошо нещо, когато сте на патрул. Твърде късно беше за туристи, което значеше, че всички контакти ще бъдат враждебни. Затова следвах същата процедура, която съм следвал от години: щяхме да се движим успоредно на пътеката, за да не оставяме нови следи. Така напредвахме бавно. Но пък беше сигурно, че няма да ни забележат. Волф следваше Алигатора. Аз вървях след високия скинар, а Гризача и Пачия крак ме следваха. Хюи Бебето вървеше накрая по успоредна пътека, като наглеждаше фланга. Шестдесет крачки след него Фред и неговото трио стрелци играеха тилова охрана. Не исках никакви изненади тази вечер.

А за да не си помислите, че това е играчка, трябва да ви кажа, че е шибаняшки трудно да се движите през гората нощем sans осветление, sans шум и sans разговори, без да носите нищо. Нарастващо по-трудно е, когато мъкнете оръжие и муниции, въжета и други разнообразни вещи. Освен това не знаехме дали Лотар не е разположил две или три охранителни линии от руски бикове, за да затрудни нарушителите, така че щом се налагаше да се отклоняваме от правия път, то щяхме да го сторим с мисълта за пълна потайност.

Това е дългият начин да ви кажа, че тричасовият ми график ме удряше по косматите кокалчета на ръцете много по-бързо, отколкото бих искал. Оставаха три и половина километра до срещата. След час и половина бяхме изминали само 1,25 километра. Това са само някакви си 1250 метра, хора.

21:14. Шест метра пред мен Волф замръзна. Дясната му длан се сви в юмрук и палецът посочи земята. „Забелязан или предполагаем враг.“ Реагирах. Спрях рязко. Юмрукът ми се сви и ръката ми се вдигна в мълчалив сигнал за аварийно спиране.

Сега дланта на Волф се разтвори. С обърната надолу длан, успоредна на земята, той я мръдна надясно, надясно, надясно. Разпръсни се, разпръсни се, разпръсни се. Докато се скривах дълбоко, благодарих мълчаливо за съвместното обучение. Хлапето беше изучило американските полеви сигнали и това знание сега се отплащаше много добре.

Изтърколих се на гръб, за да виждам зад себе си. Всички бяха се махнали от пътеката. И надявах се, всички са от една и съща страна. В средите на войната със специални методи се счита за проява на неучтивост да стреляш по своите.

Претърколих се на лакти и задържах дъх, заслушан за нередности. Нищо.

И изведнъж… косата на тила ми настръхна право нагоре. И разбрах, че някъде там има някаква опасност. Точно как работи това фундаментално, инстинктивно чувство за ранно предупреждение, не знам. Но работи — и е спасявало безброй пъти живота ми.

Ето. На петдесетина метра пред нас забелязах внезапен блясък от прожектор. Изчезна и се появи отново, като пробиваше през подраста. Приближи се, отскочи встрани, след това се върна. Чух тихи гласове на неразбираем за мен език.

Това е нещо, което не разбирам. Не — не шибания език, задници такива, а говоренето. Звуците стигат далеч. Нощем едно тихо нашепване може да се чуе почти толкова далеч, колкото нормалният глас. Точка. Край. Затова защо трябва изобщо да се говори? Отговорът е, че повечето хора са невнимателни и както много пъти съм казвал преди, не се отнасят сериозно към работата си.

Светлината неумолимо приближаваше. Сега се намираше на двадесет и пет метра от мен и приближаваше. Затворих дясното си око. Не исках да загубя възможността си да виждам в тъмното. Петнадесет метра. Щяха да излязат при Алигатора. Знаех, че сега той опитва да стане незабележим. Да ги изчака. Чувах шумно хрущене на обувки по дебелата постеля от борови иглички по пътеката. Които и да са тези хора, не ги биваше в занаята. Звучаха ми като група шибани крави. И по-добре: когато минат край Алигатора, ще може да се обърне и да стреля, и ще ги хванем в класическа засада с кръстосан огън от оръжие със заглушители. Ще умрат, преди да чуят каквото и да е.

Само че… спряха. Какво ли са видели, мамицата им? Разкрити ли сме? Стотици възможности минават през главата за милисекунда и нито една от тях не е красива. Искам да кажа, не знаех дали тези са открили някой от хората ми и дали не мислят как да ни очистят всички. Не можех да разбера дали някой от тях не носи включено радио и не го следи охраната някъде в крепостта.

И в този момент Волф стана, мамицата му. Изправи се на крака и отиде към светлината, като трошеше клонки, риташе листа и иглички и вдигаше шум колкото стадо волове. Веднага видях, че е оставил оборудването си. Смъкнал жилетката. Свалил автомата и колана с пистолета. Нищо, освен черната си тениска и униформата от дебел молескин^[1], издадена от Бундесвера.

Изпълзях в позиция, от която можех да го охранявам, като все още оставах скрит. Изнесох напред автомата си със заглушител, поставих го в позиция за стрелба и потърсих цел. Не намерих такава. Гъстите дървета и подрастът не позволяваха прицелване.

След това чух Волф. Говореше на висок немски. Разбирах горе-долу всяка шеста дума. След това мина на английски, при което почнах да разбирам всяка трета дума. Да, използвам буквална ирония. Дори тук. Дори сега. Ето какъв човек съм.

Същината на казаното ли? Същината — това не беше охрана. Това бяха едни шибани touristen^[2]. Загубили се по шибаната пътека. И Волф, самарянинът-скинар, обясняваше как, мамка им, да се върнат към цивилизацията.

Онова, което, разбира се, не каза, беше, че тези двама задници за малко не си светиха маслото. Защото моето правило за влизане в бой, като се стигне до контакт с предполагаем враг, е първо да убивам и после да задавам въпроси.

22:20. Оставихме Stadtwald и започнахме спускането към Елц. Мистър Мърфи реши да се появи за втори път тази вечер, като ни поведе по гаден склон, пълен с подобни на имел вечнозелени растения, чиито остри листа не правеха много добро на ходовите ни крайници. Като стигнахме дерето, изглеждахме сякаш сме се търкаляли по баир, целия в шибана бодлива тел.

Проверих записките си и се размислих над ръчно нарисуваната карта, която държах в левия джоб на гърдите си. Би трябвало да сме на малко повече от два километра от крепостта и към петстотин метра от точката за среща с Нод и Бумеранга. И въпреки усукания глезен на Пачия крак и СЕТ (вижте го в речника) все още се движехме малко преди разписанието.

22:55. Изпреварвахме графика с почти две минути, но стана очевидно, че ще закъснеем за нашата Treff^[3] с моите разполагащи пластичен експлозив разбойници.

Разпръснахме се в дълга бойна колона и тръгнахме надолу по дерето, като газехме покрай брега, за да не оставяме следи. Вижте, за онези от вас, които не са правили подобно нещо напоследък, трябва да кажа, че патрулирането по речния бряг не е като да се разхождаш в парка до реката или да шляпаш по морски плаж. Дъното е неравно. В един момент водата е до глезена, в следващия — до коляното, а след малко — до кръста, при което ви се сбръчкват тестисите от студ. Тинята смуче обувките (ако не сте ги завързали здраво, ще се изуят и изчезнат), камъните — където ги има — са хлъзгави като кална свиня. И сякаш това не стига, трябва да умножите всичко по шибано десет, защото е нощно време и малкото светлина, ако изобщо я има, ви прави номера. Но въпреки проблемите с терена и факта, че изоставахме от графика, аз сега дишах малко по-леко, защото движенията ни се прикриваха от разпенените до бяло бързеи.

Както знаете, всяка добра новина си има обратна страна. В настоящия случай, въпреки че шумящата вода криеше движенията ни, тя щеше да скрие и движенията на врага. И така, Алигатора внимаваше съкрушително напрегнато, докато вървеше напред стъпка по стъпка през бързата вода, на шестдесет метра пред нас. От което нашето движение напред приличаше по-скоро на движение назад.

23:28. Бумеранга, Нод, Алигатора и Волф, всичките, привидно се зазяпаха в звездите, когато се подхлъзнах по каменистия речен бряг при един остър завой и едва не паднах. Реших да кажа нещо оригинално, но честно казано, единственото, което измислих, беше:

— Да ви го благонавра, задници такива.

— О, това е наистина оригинално, шефе — отговори Бумеранга. — И кога започва истинската веселба, ако смея да попитам?

— Точно сега, заднико. От този момент тръгваме във водата.