Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (6)

Глава 6

Проверих часовника си. 15:40. Сега дъждът се лееше истински. Но нямах намерение да се спирам или да позволя нещо да ме прекъсне. Поставих Пачия крак на пост на два и половина километра нагоре по, пътя, а Хюи Бебето — на същото от другата страна. Всеки от тях имаше радио. Ако ще да ни прекъсват, поне можехме да бъдем предупредени навреме.

15:50. Докарахме караваната по-близо до пасището — паркирахме я на отсрещната страна на пътя. След това с Бумеранга започнахме работа по първата ключалка. Тя беше не много сложна версия на нещо, което бях виждал много пъти по складовете за ядрено оръжие в Щатите. Нищо особено. Второто устройство обаче щеше да ни създаде проблеми. Това беше една от онези ключалки без ключ, при които въвеждаш няколко цифри и тя се отваря. Понякога е възможно да шунтираш безключовите брави с електронно оборудване, като слушаш как работят резетата. Или пък да ги наръсиш с графитен прах, за да видиш кои са използвани най-често, а после да си поиграеш с комбинациите между тях. Но нямах нито графит на прах, нито време. А и електронно оборудване нямах. Двамата с Бумеранга разгледахме бравите и решихме, че не са минирани. Значи просто щяхме да ги гръмнем с малко от пластичния експлозив, който бях измуфтил от Джон Сътър, ще вземем АВУ и ще се чупим.

15:55. Тъкмо бях приключил с обезвреждането на първата ключалка и Бумеранга приготвяше в караваната експлозива, когато Пачия крак се обади.

— Посетители, шкипере.

Зашляпах през мокрото пасище (по дългия път, защото не ви е нужно да утъпквате пътека в меката трева, за да разберат всички, че сте се отбивали), погледнах нагоре по пътя дъжда и ги видях. Два опела в зелено, и бяло с мигащи светлини в синьо и бяло, летящи насам под пълна пара.

Ach, du Lieber — die Polizei.^[1]

Прескочих оградата и се отправих към караваната в момента, в който първата от колите спря и изключи буркана. Зад предното стъкло седяха двама отегчени от пътя полицаи, с дъждобрани върху сиво-зелените си униформи. Но за момента не предприеха нищо. Не — изчакаха да пристигне Кола Номер Две. Едва тогава първата двойка се измъкна от малката кола и се огледа. Но като ги видях добре, разбрах, че може и да изглеждат отегчени, но са професионалисти.

Първият екип беше чакал подкрепа. И сега, след като тя дойде, се включи в действие.

Първият полицай, висок и слаб с руса коса и тънък мустак с цвят на царевица, се приближи с небрежна крачка към мен, а после отиде до караваната. Партньорът му го последва и застана на метър зад него и вляво.

Високият полицай докосна капещата периферия на шапката си.

— Guten Tag.^[2]

Обърсах мокрото си лице с опакото на дланта си.

— Здравейте — добър ден.

Вгледах се в месинговата значка над левия джоб на гърдите му. На него пишеше „Брендел, К“.

Той кимна, сякаш ме разбра.

— Добър ден — отговори. — И какво правите тук в това чудесно германско време? Може би си правите пикник?

Засмях се, вдигнах лице към небето и оставих дъжда да пада върху брадата ми.

— О, чудесен ден за пикник, господин полицай. — Замълчах. — Спряхме за обед. Да си сготвим малко вурст. Да се изсушим.

Очите на полицая се засмяха. Но тялото, пък и цялото му поведение даваха да се разбере, че не ми вярваше. Което съвсем искрено ме удиви адски много, приятели, просто защото той нямаше причина да се съмнява в думите ми.

Той отстъпи на една ръка разстояние от мен.

— Имате ли лични документи? — попита.

— Но разбира се.

Бръкнах в задния джоб на дънките си, измъкнах портфейла си, извадих военната си лична ламинирана карта и му я подадох.

Той опипа пластмасата и си поигра с картата на светлината, за да се убеди, че холограмата с великия печат на САЩ е автентична. Разгледа снимката, огледа ме отблизо, а след това подаде картата на колегата си, нисък, мургав полицай с щръкнал мустак и име, което според значката беше Ракел, В.

Ракел взе картата, повтори целия процес, а после се върна в полицейската кола, седна в нея и го видях да набира няколко букви — вероятно името ми и номера на личната карта — в компютърния терминал, закрепен на таблото.

Брендел погледна към Бумеранга, който стоеше малко зад мен и вдясно, и към Пачия крак, току-що завърнал се от поста си.

— А вие двамата — имате ли лични карти?

— Разбира се, имам. — Бумеранга прокара ръка през дългата си, мокра, сребърна коса и се усмихна.

Главата на Пачия крак кимна нагоре-надолу.

— Да.

Брендел ги изгледа подозрително.

— Може ли да ги видя?

Нещо тук не беше както трябва. Германските полицаи не тарашат туристите. Не и туристите с достатъчно пари за каравана, две беемвета и мерцедес. Не и американските военни туристи. А това си беше тарашене, приятели.

Преди някой от хората ми да направи каквото и да е, пристъпих напред.

— Извинете, господин полицай…

Брендел отстъпи с вдигната длан, сякаш спираше коли.

— Моля — каза с предупредителна нотка в гласа си.

Отстъпи назад, като създаде защитно пространство.

— Стойте, където сте.

Дясната му ръка се спусна към автоматичния пистолет в кобур с капак на колана му.

— О…

Застанах на място и дадох знак с поглед на хората си да правят същото. Нямахме спор с тези хора. Аз само исках да разбера какво става, мамицата му. Искам да кажа, че всичко това беше малко шантаво.

Вдигнах ръце.

— Вижте, господин Брендел…

— Ja. Изчакайте, моля.

Високият полицай отстъпи назад към колата си. Ние стояхме в дъжда и гледахме как той и партньорът му разговарят.

След това се върна с моята карта в ръка. Този път разбрах от поведението му, че всичко е наред. Подаде ми картата с усмивка.

— Съжалявам за объркването, полковник Марчинко — каза. — Но преди малко ни докладваха за крадци на крави в района. Те — сви длан, сякаш държи пистолет, и продължи — застрелват… Ja? някоя крава, а после я нарязват на място и я слагат в нещо като това — посочи към караваната.

Усмихна се, доволен от познанията си по английски език.

— И така, разбирате, че трябваше да проверим какво става.

Протегна ръка към мен:

— Извинете ни за неудобството на вас и приятелите ви, полковник Марчинко.

Усмихнах се на Брендел и подадох ръка.

— Разбирам. Няма нищо.

Но не беше така. Мили читатели, я помислете за тази игричка. Първо, полицаите са насочени по следата от онзи конвой с големите мерцедеси. И ако хората в този конвой имат тежест спрямо местните — а нямам причина да смятам, че нямат, предвид бързата реакция на полицаите, — то и те щяха да научат кой съм.

Но всичко това бяха догадки. Трябваше ми потвърждение. Реших да се правя на тъп.

— Ще ми направите ли една услуга да ми обясните как научихте за нас, защото не сме се срещали с никого тук.

— О, да, полковник. Имаме тук, близо до това място… — прекъсна, за да потърси подходящата дума, — имот? Даа… имот на един човек, Лотар Бек. Той е… — Полицаят Брендел пак се замисли за думата — голям, много важен бизнесмен, ja?.

— Ja.

— Ja. И той ви видял и обадил от своя кола на приятеля си, заместник-министъра на полицията в Берлин, и министърът накарал свой помощник да се обади на местния комендант, и той… е — замълча и вдигна рамене полицаят, — изпратиха ни тук, защото хер Бек се страхува, че му крадете кравите.

Е, сега нещата ми се изясняват. А на вас? Не? Нека обясня.

Първо, разбрах изведнъж, както често пъти става след събитието, точно чия грозна и белязана швабска мутра бях видял на предната седалка на онази голяма кола с герба на задната врата. Казва се Франц Улрих и работеше за моя приятел Рики Вегенер, когато Рики командваше GSG-9^[3], немската най-добра антитерористична група.

Франц е голямо момче, започнало в Могадишу през октомври 1977 г., когато няколко от неговите стрелци елиминираха бандитите, отвлекли един „Боинг“-737 на „Луфтханза“, и освободиха деветдесет и един пътници и екипажа. През онези дни той беше челният дозор на групата — първият, който се качва по стълбичката. Очистил първият изправил му се терорист — жена, но човек не казва „apres moi“^[4], когато напада самолет. Както и да е, Рики харесал видяното и Франц отиде да стане разбойник номер едно при него.

И след това преди няколко години Франц напусна. Внезапно. О, говореше се нещо навремето. Шепнеше се за проблем с наркотиците. Чуваха се неприятни слухове за проблеми около договорите с оръжията за GSG-9. Неясни недомлъвки за други, по-нечестиви действия. Честно казано, не си спомням подробности. Но Франц Улрих изчезна от погледа като камък в дупка. А Рики? За Рики Франц сякаш беше умрял. Никога не спомена името му. Веднъж повдигнах въпроса, но така ме погледна, че разбрах пределно ясно, че трябва да С² и да не споменавам темата отново.

И сега дас ист Франц Улрих седнал в кола на голям индустриалец на име Лотар Бек. Франц, за когото се говореше, че имал проблем с наркотиците. Франц с проблемните договори.

Вече знаех инстинктивно къде се намира кантората на Бек. Реших въпреки това да опитам.

— Впрочем, господин Брендел, знаете ли къде се намира кантората на Лотар Бек? — запитах.

— „Бек Индустри“? — запита риторично полицаят. — В Дюселдорф, полковник — огромен небостъргач от стъкло и стомана точно до реката. Дори го има на пощенски картички. Всички туристи ходят там. Въртящият се часовник на покрива се вижда от десет километра.

Всичко се изясни.

Още сте объркани. Добре. Ето го на прост и ясен език:

• Факт: Дюселдорф е мястото, където Хайнц Хокхайзер, блаженопочившият търговец на оръжие, ми каза, че отишъл най-напред да търси АВУ.

Съвпадение? Случайност? Вие ми кажете.

• Факт: Името на човека в Дюселдорф, за когото ми каза der winzig Хайнц, същия човек с проблема с наркотиците, който се хвалил, че може да сложи ръце на американски АВУ, беше… Франц.

Съвпадение? Случайност? Вие ми кажете.

И сега установявам, че Франц Улрих, бивш стрелец от GSG-9, чието име Рики Вегенер дори не иска да спомене, работи за голям индустриалец на име Лотар Бек.

И с какво се занимава Бек? Запитах полицай Брендел, който се посъветва с полицай Ракел.

— Хер Бек? Ами „Бек Индустри“ има große^[5] договори с Министерството на отбраната, унд Министерството на вътрешните работи и много други правителствени… — спря, вдигна рамене и поговори с колегата си на картечен немски — … ведомства.

Полицай Ракел посочи с ръка полицейската кола.

— „Бек Индустри“. Те правят радиотелефоните, които ние използваме. И… — той също се замисли за подходящата дума, — зофтвер на наш компютърни терминали.

Господи Боже, нежни читатели. Нека ви кажа нещо за хората, които произвеждат радиотелефони и комуникационен софтуер за военните или полицията. То е: дано са свестни, защото, ако правиш радиоапаратура или софтуер, можеш да вградиш възможности, за да подслушваш какво казват клиентите ти. И ако клиентите ви са в стрелково-плячкаджийския бизнес като мен, подслушването може да е опасно за живота и крайниците.

Още, имаше един изтънчен човек на бизнеса, Лотар Бек, който прави много от нещата, използвани от стрелците като мен или от полицаите Брендел и Ракел. Това само по себе си не е злокобно. Но нека добавим още някои елементи.

Елемент Едно: Полковник Джон Сътър ми казва, че напоследък са правени няколко сонди в американски скривалища и други инсталации. Някои са използвали електронни средства за разузнаване, за да опитат да проникнат. Напоследък се установяват доказателства за комуникационно разузнаване. И накрая, Джон Сътър спомена, че има доказателство за няколко опита за навлизане от хора.

Какво ми казва това? Ами същото, както когато командвах „Червената клетка“. Сондирах. Изпращах най-добрите си промъквачи и съгледвачи и проверявах опозицията. Подслушвах телефонни линии и с лазери блокирах комуникационните им системи. И какво ми казваше всичко това? Казваше ми какви са възможностите на опозицията — колко бързо ще реагира, колко лесно мога да се справя с охранителните им системи. Казваше ми кой се отнася сериозно към антитероризма и кой — не. Така гледах и на тази операция. Някой опитваше да ни накара да покажем възможностите си, за да ги измери.

Елемент Две: Председателят Крокър е накарал полковник Джон и неговите момчета и мен и моите да работим извънредно, но да намерим АВУ и другото оръжие в скривалищата ПИВКСАЩ тук, в Дойчланд. Това е политическата страна. Трябваше да извадим всичко, без да позволяваме на германците да разберат, че ние сме ги слагали там. Затова тук стъпвахме внимателно.

Но има и Елемент Три: някой продава нашите АВУ — същите, които се предполагаше, че трябва да прибирам.

Което ме води към Елемент Четири: Сега откривам, че един от най-големите контрагенти в отбранителната промишленост на Германия е наел човек, за когото в занаята се казва ГЯ, или Гнила Ябълка, на име Франц Улрих, и че същият голям контрагент ме вижда и изведнъж вика полицаите, защото ме мисли за… крадец на крави.

Е, приятели, юпи уай-уай мръснико, както казва Брус еди-кой си в екшъните: „Умирай трудно“. Ако повярвате, че Франц и Лотар са се обадили за това, то мога да ви продам един много хубав мост в Бруклин — много евтино.

Ето какво стана всъщност. Франц ме позна — и двамата видяхме, че се опули. Стига до името ми по-бързо, отколкото аз до неговото и затова казва на Лотар кой съм, а Лотар натиска копчетата на добрия стар клетъчен телефон, за да се обади на своите приятелчета в някакво министерство в Берлин, та да разбере какво, мамицата му, прави един свиреп, косматогъз тюлен на име Марчинко, след като наоколо няма никакъв шибан водоем.

Искането на Лотар отнема около половин час, за да стигне по командната верига от Берлин до някой си. И тогава съвсем внезапно се появяват полицаите Брендел унд Ракел, в комплект с подкрепа. Те преглеждат картата ми, преброяват кой е тук и докладват всичко на шефа си.

Който го изпраща нагоре по командната верига. Унд сега Лотар и Франц знаят със сигурност, че аз съм аз и че съм на сцената с група тюлени колкото един взвод и че сме паркирали до едно голямо шибано пасище. И в средата на това голямо шибано пасище има помпена къща, без изобщо да е необходима там.

Според мен време е да спра да обяснявам нещата и да се заловя за шибаната работа, преди Франц и някои от приятелите му да се върнат и да видят какво могат да открият.

Унд така мазнахме се на Polizei и се приготвихме за тръгване. Качихме се върху и в своите превозни средства, тръгнахме, завихме и се отправихме обратно в посока горе-долу към Басенхайм, като полицай Брендел и приятелят му полицай Ракел ни следяха внимателно, докато не се загубихме от погледа.

Но не отидохме в Басенхайм. Намерихме приятна малка Bierstube в едно село на име Кютиг, навряхме се вътре и се почерпихме с двойноразмерни порции пушени свински пържоли — Kasseler на дойч, — купчини кисело зеле, rost картофи и два галона от местната Altbier. След това скоро след като се стъмни платихме сметката и се върнахме в пасището, където да продължим работата си необезпокоявани.