Б. Травен
Корабът на мъртвите (7) (История на един американски моряк)

7

Утрото, което последно щеше поне засега да ме види в легло, дойде по-рано, отколкото се надявах. Претърсих джобовете си и намерих, че имам точно толкова холандски цента, колкото да си позволя една ограничена закуска. Ограничените закуски не се радват на моето одобрение. Те винаги са увертюра на обеди и вечери, които няма да се състоят. А всеки ден не се намира по някой Фиби. Срещнех ли обаче друг, тъй смешно щях този път да му разкажа историята си, че да заплаче сърцераздирателно и да го осени анти идеята на Фибиевата пет хиляди доларова идея. От една идея можеш винаги да изстискаш пари, безразлично дали тя е за плач или за смях. Има и много хора, които обичат да плачат и за възможността да плачат плащат по няколко долара, както пък има хора, на които смехът доставя удоволствие.

— Доставя удоволст… Е-е, пак какво! Та не може ли човек за своя последен гулден спокойно да подремне още малко в леглото, преди да го напусне за неопределено време?

— Оставете ме да спя, дяволът да ви вземе. Аз платих снощи, преди да се кача. — Как само да не се ядосваш. Непрекъснато ти думкат на вратата.

И веднага пак се похлопа.

— Гръм да ви порази, не чувате ли, измитайте се! Искам да спя. — Само да отворят вратата, ще им запокитя кундура си право в муцуната. Такава некадърна за нищо и дръзка шайка.

— Отворете. Полиция. Искаме да поговорим с вас.

Съвсем сериозно се усъмних дали на света изобщо има още хора, които да не са полицаи. Полицията е измислена, за да се грижи за спокойствието, а никой така не смущава спокойствието, никой така не досажда на хората, никой така не довежда хората до лудост, както полицията. Съвсем сигурно, никой на света не създава повече беди от полицията, нали и войниците са пак в същност полицаи.

— Какво искате от мен?

— Искаме да поговорим с вас.

— Можете да го сторите и през вратата.

— Желаем да ви видим лично. Отворете или ще строшим вратата.

Щели да строшат вратата! И такива ще те пазят от грабители!

Добре, отварям. Но едва съм открехнал вратата, единият хубостник си пъхна крака в пролуката. Старият трик, с който те винаги много се надуват. Изглежда, че е първият трик, на който ги учат.

Влизат. Двама мъже в цивилни дрехи. Сядам на края на леглото и започвам да се обличам.

С холандския доста добре се оправям. Плавал съм на холандски кораби, а и тук понаучих нещичко. Двете птици обаче също знаят малко английски.

— Вие сте американец?

— Да, мисля.

— Покажете си моряшката книжка.

Изглежда, че моряшката книжка е централната точка на вселената. Сигурен съм, че само за това е била водена войната, за да те питат във всяка страна за моряшка книжка или за паспорт. Преди войната никой не те питаше за тях, и хората бяха истински щастливи. Но винаги са подозрителни войните, които се водят за свобода, за независимост и за демокрация. Подозрителни от онзи ден, когато прусите водиха своята освободителна война срещу Наполеона. Щом освободителните войни бъдат спечелени, след войната хората се освобождават от всяка свобода, понеже войната е спечелила свободата. Yes, Sir.

— Нямам моряшка книжка.

— Вие ня-а-а-а-мате моряшка книжка?

Бях чувал вече този слисан тон, и то по времето, когато в едно ранно утро така хубаво исках да си помечтая.

— Не, аз ня-а-а-а-мам, нямам, нямам, нямам моряшка книжка.

— Покажете си тогава паспорта.

— Нямам паспорт.

— Нямате паспорт?

— Не, нямам паспорт.

— Нямате и лична карта от тукашната полиция?

— Не, нямам и лична карта от тукашната полиция.

— Та вие знаете, че нямате право на престой в Холандия без документи, визирани от нашите власти.

— Не зная.

— Така ли? Не знаете? Може би през последните месеци, и години сте живели на луната?

Изглежда, че двете птици смятаха това за някакъв толкова хубав виц, та се изсмяха високо.

— Облечете се и елате с нас!

Бих искал да знам дали и тук екзекутират, ако не можеш да им представиш моряшка книжка.

— Някой от господата няма ли случайно една цигара? — запитах аз.

— Пура може, нямам цигара. Ще купим няколко по пътя. Искате ли пурата?

— Предпочитам я пред цигара.

Пуших пурата, докато се обличах и миех. Двамата седнаха, но съвсем близо до вратата. Много не бързах. Но колкото и бавно да го правиш, в края на краищата все ще се облечеш.

Излетяхме и се приземихме — къде? Улучихте. В един полицейски участък. На първо време тук пак основно ме обискираха. Този път имаха по-голям късмет, отколкото братята им в Антверпен. Намериха в джоба ми четиридесет и пет холандски цента. Парите за закуската. Сега можех да си ги икономисам.

— Какво? Нямате ли повече пари?

— Не, повече пари нямам.

— А с какво живяхте досега?

— С туй, което сега вече нямам.

— А, имали ли сте пари, когато сте дошли в Ротердам?

— Да.

— Колко?

— Не зная точно. Сто долара или нещо такова, може да са били и двеста.

— А откъде взехте тези пари?

— Просто ги бях спестил.

Това бе очевидно пак един хубав виц, защото цялата банда, която се бе събрала около мен в стаята за разпити, се пръсна от смях. Но всички внимаваха дали и първосвещеникът се смее. Когато почна той, тогава започнаха и те да се смеят, а когато спря, и те спряха така внезапно, сякаш бяха получили удар.

— А как сте дошли в Холандия? Така, съвсем без паспорт. Откъде се промъкнахте?

— Просто дойдох.

— Как? Дойдохте?

Консулът не ми беше повярвал как съм се промъкнал. И тия нямаше да ми вярват. Пък и не исках да опропастявам удоволствието на онези славни момчета от Белгия.

И казвам:

— Дойдох с един кораб.

— С кой кораб?

— С… с… с „Джордж Вашингтон“.

— Кога?

— Не знам точно.

— Така ли? Значи с „Джордж Вашингтон“ сте дошли. Това е някой наистина мистериозен „Джордж Вашингтон“. Доколкото знаем, такъв никога не е бивал в Ротердам.

— Не мога да ви помогна. За кораба аз не отговарям.

— Та значи вие нямате изобщо никакъв документ, никакво удостоверение. Нищо. Чисто и просто нищо, с което да докажете, че сте американец?

— Не. Но моят консул…

Изглежда, че умеех да казвам хубави вицове. Пак избухна адски смях.

— Ва-ши-ят консул.

Проточи го по-дълго от великите пости.

— Че нали нямате документи? Как ще ви помогне ва-ши-ят консул?

— Той ще ми даде документи!

— Вашият консул? Американският консул? Един американски консул? Не и следващите сто години. Не и без документи. Не, щом вие, така да се каже, не сте от заможните. А само някакъв скитник.

— Но аз съм американец.

— Възможно. Обаче трябва да го докажете на ва-ши-я консул. А без документи той няма да ви повярва. Без документи няма да повярва, че изобщо сте се родили. Ще ви кажа нещо за ваша поука. Чиновниците са винаги бюрократи. Ние също сме бюрократи. Най-лоши са обаче бюрократите, които са станали такива от вчера. А най-лоши от лошите бюрократи са тези, които са наследили бюрократизма от прусаците. Разбрахте ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да, господине.

— А ако ние ви заведем там, именно при вашия консул, пък вие нямате никакви документи, той ще ви предаде официално на нас и ние никога няма да се отървем от вас. Разбрахте ли и това?

— Надявам се, господине.

— Но какво ще ви правим? Който бъде заловен без документи, получава шест месеца затвор и после го депортират в родната му страна. Но вашата родна страна е спорна и ние трябва да ви пратим в лагер. Нали не можем да ви убием като куче. Може пък да излязат и такива закони. Защо сме длъжни да ви хрантутим? Искате ли да отидете в Германия?

— В Германия не искам. Когато представят на германците сметката…

— Значи в Германия не. Разбирам ви. Засега толкова. — Беше чиновник, който явно много е размишлявал или чел много хубави книги.

Извика едно ченге и каза:

— Отведете го в килията, дайте му закуска и идете да му купите някой английски вестник и едно списание, за да не скучае. И няколко пури.