Б. Травен
Корабът на мъртвите (35) (История на един американски моряк)

35

— Станислав, защо все плюскаш маргарин? Не те ли е срам?

— Какво да правя, Пипип. Първо, аз съм гладен, и второ, не мога да си изваря парцалите, да сгъстя бульона от тях и да си го мажа на хляба вместо мармалад. Друго да си намажа нямам. А пък сухият хляб ми пресяда, човече, от него ставам съвсем шашав. На топка ми става в стомаха.

— Колко си глупав — казах аз, — знаеш ли, че сме натоварили мармалад?

— Знам, разбира се — рече Станислав и продължи спокойно да дъвче.

— А защо не свиеш една каса?

— Този мармалад не е за нас.

— Защо пък не?

— Той е добър за мароканци, испанци и французи и естествено за доставчиците. Но за нас, за тебе и за мене, това не е мармалад. Няма да ти понася. Може, но ако ти го напъхат в ребрата. Но тогава ще хукнеш да бягаш и ще бягаш така, че ще настигнеш и прадядо си.

Да не му е станало нещо?

Веднага изплюх камъчето:

— А знаеш ли какво има вътре? Да не си…

— Погледнал ли? Да не ме мислиш за будала? Тримата благородници бяха още в каютата при скипъра, а люкът горе беше още плътно затворен, за да не може никой да влезе там, а аз вече бях отворил една каса. Трябва ми само да прочета мармалад от сливи или желе, или датско чисто масло, или бекон, или сардини в масло, или шоколад, и аз знам какво се крие зад тези заглавия.

— Но вътре наистина има сливов мармалад.

— Вътре винаги има нещо. Но не може да се яде. Има силен дъх на зеленясал бакър. Ще умреш от отравяне на кръвта. При последното плаване, преди да дойдеш ти, имахме сланина. Разбира се, пак маскировка, но аз й смъкнах кожата из основи, това мога да ти кажа. Беше екстра. В нея нямаше нищо. Онова бе смазано добре и увито в пергамент. Понякога късметът ти работи. Беше добра американска стока. Отиде за Дамаск или някъде там.

— А какви й бяха кокалите?

— Кокалите ли? На сланината? Аха, кокалите искаш да кажеш. Карабини. Made in USA. Прекрасен модел. Тогава скипърът му отпусна края. Коняк, говеждо задушено, кокошка и пресни плодове. Запуши ни не само устата, но също и зъркелите, и носа. Един френски изтребител ни пипна, преди да се изпарим. Душиха, черпиха наред с цигари и франкове. Но пак трябваше да си свият опашката и да правят поклони на скипъра.

— А никой ли не се раздрънка заради франковете?

— При нас? На „Йорике“? Всички ние сме фъшкии и нямаме какво да издаваме. Ние сме мъртви. Ти също. Е, виж, да надникнеш някому в портмонето или в бюфета, или да отваряш сандъци в някоя барака или на „Йорике“, да светнеш един чук по тиквата на втория или на първия, всичко туй е почтена работа. Пак вириш високо главата, запазваш недоволството си, гордостта си. Но да свирнеш на полицията или да й помогнеш дори на нокът, това е мръсно. Не можеш да се погледнеш вече в очите. А пък ти си порядъчно момче, няма да отваряш очите на тези хубостници, я. Оставяй ги да правят каквото щат. По-добре да пукна на „Йорике“ или заедно с нея, отколкото да се сменя с някой полицай.

Легнахме на рейд до португалския бряг, за да вземем маскировъчен товар и да избистрим положението на „Йорике“. Внезапно почнаха да я подозират. Затова скипърът приемаше само автентични стоки и накара да съставят съвсем безупречни декларации, в които дори една точица не можеше да се изтълкува превратно. Товарите бяха много евтини, никой не би поверил на „Йорике“ по-скъпи. Особено пък ако я познава. Но има безкрайно много товари, които сами по себе си не представляват кой знае каква ценност, но трябва да се превозят и все пак са премного добри, за да отидат само като баласт. Стойността си те получават едва когато се доставят.

От пет часа следобед ние вече нямахме какво да правим, а работата почваше едва на следното утро в седем. Такова беше работното време, когато се намирахме на рейд или на кея в пристанище. В тия случаи работата бе най-често неприятна, но пък съвсем не така тежка, както при плаване.

Понякога тук можехме да поседим няколко часа и да си побъбрим на спокойствие. Всеки кораб е достатъчно голям, та можеш да се свиеш в някой ъгъл, без да си блъскате лактите.

На „Йорике“ бяхме колкото хора, толкова националности. Всяка нация си има мъртъвци, които живеят и дишат, но спрямо нацията са завинаги мъртви. Много държави съвсем открито държат мъртвешки кораби. Наричат ги Чуждестранен легион. Който издържи на тях, може би ще си купи нов живот. Той е придобил ново име, за което притежава документ, и е намерил ново място в една нова нация, сякаш още като бебе е бил роден там.

Всички команди на „Йорике“ се даваха на английски, всички разговори се водеха на английски, иначе не би било мислимо да се разбираме. Един във висша степен чудноват английски. Само скипърът говореше чисто, безпогрешно. Всички останали говореха на език, който нямаше с английския нищо общо. Това бе йорикски. Един собствен език.

Трудно е да се опише как звучеше и изглеждаше. Всеки моряк знае две дузини английски думи. И всеки знае три или шест думи, които другият не знае, но ги научава при съвместния живот на борда, щом се говори само на английски. За късо време всеки усвоява около двеста думи. Към тях се прибавят числата, наименованията на дните и месеците и това словно богатство позволяваше на всеки да изрази ясно и без недоразумения това, което иска да каже. С този речник той може да ти разкаже цели романи. Разбира се, той не може да прочете английска книга и още по-малко английски вестник. Никой друг европейски език не предлага на своите ученици такова предимство: да го приложиш лесно и бързо в живота.

Но преди да мога аз да разбирам и да се изразявам на езика на „Йорике“, изминаха много дни. Ако употребя думи и словосъчетания така, както съм ги чувал и бърборил от първите си мокри пелени, никой на „Йорике“, с изключение на скипъра, не би ме разбрал и едва ли би повярвал, че говоря английски.

Как се бе създал йорикският английски и как се създава английският на другите мъртвешки кораби?

Езиковата бъркотия между моряците от различни народности, които плаваха на „Йорике“, изискваше един общ език. Понеже всеки, който е плавал дори само няколко седмици знае и донася със себе си няколко английски фрази, съвсем от само себе си се поражда английският на командния и разговорен език.

Например думата First-Mate^[1], която знаят почти всички, или думат Money^[2], която знае всеки.

И ето идва живото развитие на езика не само на „Йорике“, но и за цели народи още в отколешни времена.

„Mate“ в Западен Лондон се изговаря съвсем различно от Източен Лондон, американецът произнася осемдесет процента от думите различно от англичанина, много от тях пише по съвсем друг начин и ги употребява в различни значения и словосъчетания.

Никога дърводелецът не е чувал думата First-Mate в Англия. Той я знае от един швед, който пък я чул от един моряк от Източен Лондон. Сам шведът не е могъл да я произнесе правилно, а освен това я чул на обичайния Petty-coat-lane^[3] или на кокни^[4] и си помислил, че тя се изговаря единствено така, нали я чул от истински англичанин. Можете да си представите как пък я произнася дърводелецът. Испанецът донася думата Money, датчанинът — Coal^[5], холандецът Bread^[6], полякът Meal^[7], французинът Thunder^[8] и германецът Water^[9].

Думата First-Mate минава през всички стадии на звуците, които човек може да издаде: фейст-моат, фюрст-мейт, форст-миет, фист-меет и още толкова, колкото хора има на „Йорике“. Но за късо време разговорните тъй разнообразни нюанси се шлифоват и се стига до еднакво произношение, което в отслабена форма съдържа всички звукови нюанси. И щом дойде някой нов, дори и да знае точно как правилно се произнася тази дума, дори и да е бил професор по фонетика в Оксфордския университет^[10], трябва да я изговаря на йорикски, ако иска някому да предаде заповедта, че първият офицер го вика при себе си. Иначе онзи няма и да разбере какво искат от него. И след кратко време професорът вече не забелязва, че изговаря думите на йорикски, защото само в тази форма ги чува и тъй ги запечатва в паметта си. Гласните нямат вече нищо общо с правилния разговор, но от съгласните е останало все пак достатъчно, за да разбереш думата, щом я чуеш няколко пъти. И така скелетът на езика си остава английски и той може да бъде пренесен на всеки друг кораб. Ако нямаше книгопечатане, щеше да има толкова самостоятелни езици, колкото са диалектите. Ако американците нямаха еднакъв правопис с англичаните, днес езиците на двата народа щяха да бъдат също тъй различни, както на холандците и немците.

Що се отнася до езика, морякът никога не се смущава. На който бряг да го захвърлиш, той може да се оправи, ще го разберат. А който е преодолял и преживял една „Йорике“, нищо не може да го уплаши, за него няма нищо невъзможно.