Б. Травен
Корабът на мъртвите (19) (История на един американски моряк)

19

Господ знае на колко кораби съм плавал. А пък съм виждал хиляда кораба, ще ми повярва и неверният Тома. Но никога преди това не бях виждал кораб, равен на този. Целият корпус — за да започна веднага — бе не само един страшен майтап, не, той бе невъзможен. Като погледнеш тази кофа, усъмняваш се, че още може да плава по водата. Много по-лесно е да повярваш, че тя би била отлично транспортно средство през Сахарската пустиня и с лекота ще бие най-добрите камили. Формата й не бе нито модерна, ни средновековна. Би било съвсем напразна мъка да я причисляваш към някой период от корабостроителното изкуство. На носа си носеше името „Йорике“. Но името бе тъй тънко и тъй избледняло, сякаш тя се срамуваше, че се нарича така. На кърмата трябваше според морския правилник да се чете нейното родно пристанище. Но къде беше то, не можеше никой да отгатне, навярно се срамуваше и от своето местожителство. Тя пазеше в строга тайна и националността си, очевидно паспортът й не беше съвсем в ред. Флагът, който се вееше на кърмовия флагщок, бе така избелял, че можеше да си избереш какъвто цвят искаш. Освен това той бе целият на парцали, сякаш бе предвождал воюващите флоти във всички морски битки през последните четири хилядолетия.

В каква боя бе облечена, не успях да проникна, макар че се включваше в специалността ми. По всичко можеше да се съди, че някога в много далечни времена тя е била снежнобяла, бяла като невинността на новородено детенце. Но то трябва да е било много отдавна, сигурно по времето, когато в древния Ур на Халдея Сара се е сгодила за Аврама. Перилата на релинга са били някога зелени. И то е било отдавна, отдавна. От онези далечни дни „Йорике“ бе преживяла няколко стотици пребоядисвания, съответно на хода на времената. Но палубните работници никога не са си давали труд да изчукат старата боя. По всяка вероятност им е било забранявано. Всяка нова боя идвала върху старата и „Йорике“ бе станала двойно по-дебела. Ако някой си бе направил труд грижливо да обели отделните пластове, би могъл точно да установи какви видове боя е употребявало всяко отделно столетие.

Разбира се, за да не се хвърля обвинение за преувеличаване, не бива да се бели боята само отвън, гдето „Йорике“ бе относително най-млада, понеже от време на време са я пращали в някой козметичен институт. Не, трябва да се смъкне боята от всички части на кораба, особено от вътрешното обзавеждане, за да се узнае в какви тонове е била издържана голямата тържествена зала на Навуходоносор, за което ние все още не сме наясно, а това ни създава много големи грижи.

Одеянието й сякаш бе прокълнато творение на дявола. Там, където палубните работници са правили опити с едно хубаво сочно болшевишко червено, имаше големи петна. Но изглежда собственикът или капитанът не е харесал този цвят и боядисването продължило с благородно синьо. Но червеното е струвало пари и спокойно са го оставили. Боята си е боя, а на разяждащата солена вода е все едно дали ще яде болшевишко червено или зеления цвят на „свободата“, важното е да има какво да ядат вятърът и вълните, иначе ще изядат кораба. Следният собственик пък е мислил, че един черен кораб е по-хубав и тлъсто черното по-добре ще замаже недоверчивите очи на застрахователните дружества, отколкото някоя друга боя. Но никой не се е осмелил да покачи разноските толкова, че да пребоядиса с новата боя и това, което веднъж вече е било боядисано, за да придаде еднороден нюанс на целия корпус. Само да няма прекомерни разходи, нали имаше — стоп, не искам да кажа нищо, понеже не зная. Но една стара соленоводна риба като мене отрано помирисва, а аз съм такава стара риба що се отнася до мирис.

А когато „Йорике“ е била на път или в пристанище, боята не стигнала и са продължили с тази, която са имали под ръка. Скипърът само е записвал: „Купена боя. Купена боя.“ Никой не може да живее само от заплатата си. И не са купували боя, а се е използвало всичко, което е било налице, безразлично дали кафяво, зелено, виолетово, цинобър, жълто или оранж.

Така изглеждаше „Йорике“ отвън. Рибарската връв щеше да ми изхвръкне из ръката от страх, щом за пръв път видях това морско чудовище.

Но всичко идва от това, че за палубните работници в пристанищата отпуск няма, от чисто скъперничество. Първият офицер не знае какво да ги прави и те боядисват от седем сутринта до пет следобед, боядисват, боядисват, докато на света има още една дръжка от четка и една тенекиена кутия с пласт втвърдена и корясала по ръбовете боя.

При боядисване на външните бордни стени палубните работници висят на дебели въжета или седят на тесни дъски, спуснати на въжетата. И ако внезапно целият сандък получи, порядъчен тласък било от някоя неочаквано голяма вълна, било от вълнението, предизвикано от минаващ гигантски кораб, или при смяна на прилива работникът не е обрал правилно въжетата, той изхвръква заедно със своята смъртоносна люлка. И понеже животът му е по-мил от кофата с боя, то естествено кофата се обръща и шареният сос се излива по бордната стена. Накрая кофата е спасена, и човекът също. Тя се е закачила на някое въже и човекът своевременно е уловил друго. Обаче боята! Боята! Вън по „Йорике“ още можеха съвсем точно да се преброят разните бояджийски опити, които доброто корабче бе претърпяло през последните десет години. Да се пребоядисват тези цветни излияния би било губене на време. Нали пак е боя и целта — с нежно чувство да се скрият някои дефекти в красотата на „Йорике“ — бе изпълнена чрез неочакваното произшествие. И така то е излязло скъпо, нали при този случай всичката боя не е останала върху „Йорике“, една част е изчезнала в морето, друга пък е увиснала върху панталоните на палубния работник, гдето и без това я има в изобилие. Но с тези боядисани панталони, които можеш да изправиш сами, без да паднат, събитието в никой случай не свършва. Тепърва идва разправията с първия офицер, който застъпва мнението, че боята е по-ценна от човека, и вместо да мисли за своя маловажен живот, той би трябвало да помисли първо за скъпата боя. Палубни работници той можел да събере по уличния паваж или да смъкне от бесилката, но боята струвала пари и скипърът ще му устрои дяволски ужасен спектакъл, понеже не може да се оправи с разходната книга и с рубриката „Купена боя“. Често този разговор свършва така: след като обичайните канонади от ругатни изчерпят целия муниционен парк, спасеният палубен работник си получава заплатата, натъпква си торбата, скача от борда и пожелава на кораба да избухне голям пожар в бункерите с въглища, щом се отдалечи на хиляда и петстотин мили от брега. Често лудият човек се познава по външността, по израза на лицето и по облеклото. Колкото е по-луд, толкова по-очебиен става неговият външен вид. Не можеше да се каже, че „Йорике“ прилича или дори само наподобява на разумен, душевно нормален кораб. Би било обида за всички други кораби от седемте морета. Външният й вид тъй сполучливо отговаряше на нейното душевно състояние, същност и поведение, че с право можеше да се съмняваш в душевното здраве на „Йорике“. И то не бе само във външното одеяние, не само в боята. Всичко, което се виждаше от нея, се намираше в пълно, непомрачено съзвучие с кожата и лицето й. Мачтите за товарене стърчаха като сухи клони, махащи във въздуха. Ако по дължината на комина й се изстреля куршум, дори и револверен, той никога не би излязъл от другия край. Но димът върви и по криви тръби, иначе „Йорике“ никога не би могла да пуши. Не и чрез комина. Не успях да издиря как мостикът е свързан с корпуса на кораба. Стори ми се, че ако той отплува, след един час пак ще се върне да вземе командния мост, останал в пристанището, защото от своето местостоене скипърът не би могъл да забележи, че от един час корабът е вече на път, и само ако стюардът отиде на мостика, за да каже на скипъра, че яденето му е сервирано в офицерската каюткомпания, щеше да се констатира, че мостикът заедно със скипъра не е тръгнал, а витае във въздуха или е залепнал някъде в последното пристанище.

И както седях на стената, усърдно зает с риболов, и видях „Йорике“, аз се разсмях, аз се разсмях толкова високо и възмутително, че добрата „Йорике“ се уплаши и се плъзна половин дължина назад. Тя не искаше и не искаше да излезе в морето. Дращеше и се търкаше по кея, че и куче ще завие от жал и ще изпита състрадание към окаяната леличка, която пак тикаха вън в жестокия свят на диви сили и стихии.

Но никой не изпитваше състрадание към нея.

Чувах скърцането и квиченето на винчовете и тяхното лудешко лутане назад-напред и знаех, че те ей сега основно ще опердашат и люто ще сгреят леличката и тогаз тя ще трябва да подскача. Как може едно самотно момиче да издържа на грубите юмруци? То може да дращи и да хапе, но ще го принудят да иде зад оградата и ще не ще да танцува. Щом една такава хладна и недостъпна дамичка чуе веднъж музиката, тя вече е най-бясната от всички. Така беше сигурно и с „Йорике“. Добере ли се щастливо до морето, тя ще препуска като млад дявол, за да стигне само по-бърже някое друго пристанище, гдето да си отдъхне и да помечтае за миналите времена, когато не я гонеха тъй, както в тези припрени дни. В края на краищата тя не е вече девойка и е малко тежичка в краката. Ако не бе така дебело навлечена, тя сигурно щеше да мръзне в студената вода, понеже кръвта не бяга тъй пъргаво в жилите й, както някога, когато е съзерцавала поздравителните тържества, устроени от Клеопатра в чест на Антоний.