Б. Травен
Корабът на мъртвите (17) (История на един американски моряк)

17

Когато в Севиля ми стана твърде скучно, изтеглих се в Кадис. А щом в Кадис не ми достигаше въздуха, отправях се пак към Севиля. После пък нощите на Севиля не ми допадаха и наново се упътих за Кадис. Така мина зимата и сега можех за грош да продам моя копнеж за Ню Орлеан, без да изпитвам угризения на съвестта. За какво ми е пък точно Ню Орлеан?

И сега в джоба си нямах никакъв документ, както и в онзи далечен ден, когато за пръв път стъпих на тази земя. И никога ченге не се заинтересува за документите ми или откъде съм, накъде и защо. Те имаха други грижи. Бедните дяволи без паспорт бяха най-малката им тревога. Ако нямах пари за подслон и си легнех в някой ъгъл, събуждах се пак там на следната утрин така спокойно и невинно, както си бях легнал вечерта. А ченгето сто пъти бе минало край мен и сто пъти е наглеждало да не ме обере някой по погрешка. Дори не се осмелявам да си помисля какво ще сполети другите държави, ако един беден момък или дори цяло семейство прекара нощта в някой вход или на някоя пейка, без да бъдат арестувани и да изчезнат в затвора или в трудово общежитие, обвинени в скитничество и бездомност. Сигурно тутакси Германия ще бъде унищожена от земетръс и Англия от потоп, ако човекът, който е посмял да няма покрив над главата, не бъде арестуван и одрусан по всички правила. Има множество страни, гдето е престъпление да нямаш подслон и средства за препитание. А пък случайно това са същите страни, където едно добре организирано гангстерско нападение, щом не те заловят, не е престъпление, а първото стъпало, за да станеш уважаван гражданин.

Случваше се да лежа на пейка и някое фанте да ме събуди, за да ми каже, че ще завали и ще бъде по-добре да ида хей под онзи вход или в бараката на другия край на улицата, където имало слама и ще спя по-удобно, а нямало и да ме намокри.

Когато бивах гладен, отивах в някоя хлебарница и казвах на мъжа или на жената, че нямам пари, но затова пък съм още по-гладен и получавах хляб. Никой не ми отравяше съществуванието с дотегливия въпрос: „Защо не работите, та вие сте силен, здрав момък!“

Това им се струваше груба неучтивост. Щом не работя, сигурно си имам основателни причини, а считаха за непорядъчно да ме разпитват за тези причини.

А какви кораби заминаваха! Някой ден по половин дузина. Сигурно на някои имаше работа. Но не ме беше грижа. Не търчах за работа. И защо? Тъкмо бе настъпила испанската пролет.

Да се тревожа за работа? Аз съществувах, аз бях жив, аз живеех, аз дишах. Животът бе тъй чаровно хубав, слънцето беше тъй златно и топло, страната тъй приказно мила, всички хора тъй приветливи, дори и когато ходеха в парцали, всички люде тъй учтиви, а отгоре на това имаше една голяма и истинска свобода. Нищо чудно, тази страна не бе взела участие във войната за световната свобода и демокрация. Затуй и войната не бе спечелила свободата тук, а хората не я бяха загубили.

Нали е нечувано смешно, че всички страни, които твърдят за себе си, че са най-свободни, в действителност предоставят на жителите си най-ограничената свобода и цял живот ги държат под настойничество. Подозрителна е онази страна, гдето много се говори за свобода. И когато при влизане в пристанището на някоя велика страна аз видя гигантска статуя на свободата, няма нужда да ми разправят какво става зад статуята. Там, гдето се крещи високо: „Ние сме народ от свободни хора!“, там искат само да прикрият факта, че свободата е отишла по дяволите, или така е огризана от стотици хиляди закони, наредби, инструкции, указания, правилници и полицейски бичове, та са останали само крясъкът, екът на фанфари и богините на свободата. Никой в Испания не говори за свобода, а в една друга страна, гдето също не се говори за свобода, чух веднъж да споменават думата „несвобода“. Тази дума изникна при една огромна демонстрация. В нея участвуваше цялото население, почтените граждани не се страхуваха да вървят след знамената на комунистите и анархистите, а комунистите не считаха, че са прекалено изискани, за да маршируват под знамената на родината. Демонстрацията бе протест срещу полицията, която по прусашки модел се опитваше да въведе нещо като задължение за регистрация на жителите. Тоест, тя само бе предложила на всеки гражданин веднъж в годината да дава на полицията адреса, името, възрастта и професията си. Но населението веднага надуши злия умисъл и още от първата дума знаеше, че това е само началото на едно редовно задължение за регистрация.

Днес няма човек на земята, който не знае какво означава Германия. Войната с Англия и Америка бе най-добрата реклама за Германия и за германската дисциплина. Само малко хора на земята обаче знаят, че има страна Прусия. Когато в Америка и в много други страни се чуе думата „Прусия“, тя никога не се свързва с държавата Прусия или с нейните жители, а е синоним за задушаване на свободата и за полицейски намордник.

Когато бях в Барселона, минавах край една голяма сграда и чух човешки крясъци, ридания и стонове.

— Какво става? — попитах един минувач.

— Това е военният затвор — каза ми той.

— А защо хората там крещят така сърцераздирателно?

— Хората ли? Не, те са комунисти.

— Не е необходимо да крещят, щом са комунисти.

— Но вие не разбирате ли? Сега ги бият и изтезават.

— Защо?

— Та нали са комунисти.

— Казахте ми го вече три пъти.

— И затова ги трепят. Довечера ще ги изнесат и погребат.

— Престъпници ли са?

— Не, но са комунисти.

— И затова ли ги изтезават и пребиват до смърт?

— Да, те искат всичко да променят.

Всяка епоха и всяка страна, била тя и най-цивилизованата, си има преследване на християните, изгаряне на еретици и изтезания на вещици. В Америка не третират еретиците по-добре, отколкото в Испания. Печалното, достойно за окайване, но истински човешкото е, че точно тези, които вчера сами са били преследвани, днес са най-зверските преследвачи. Напористите; носителите на прогрес са винаги преследвани. Човекът, който преди пет години е емигрирал в Америка и вчера е получил документ за американско поданство, днес най-диво крещи: „Затворете границите, не пущайте вече никого.“ А пък всички те са емигранти и синове на емигранти, без да се изключва президентът…

Защо да си търся работа? Ще застанеш пред онзи, който дава работа, и ще те третират като нахален просяк: „Сега нямам време, елате по-късно.“ Но ако веднъж работникът каже: „Сега аз нямам време и настроение да работя за вас“, наричат го революция, стачка, раздрусване основите на общественото благо и полицията идва, а цели полкове гражданска милиция настъпват и поставят картечници. Чиста истина: понякога е по-малко срамно да просиш хляб, отколкото да търсиш работа. Но може ли капитанът да кара своя кораб сам, без работниците? Може ли инженерът да строи своите локомотиви сам, без работниците? Но работникът трябва да моли за работа с шапка в ръка, трябва да виси като бито куче, трябва, макар че не му е до смях, да се смее на глупашкия виц, който работодателят разправя само за да поддържа настроението на капитана, на инженера, на майстора, на надзирателя или на този, който има власт да произнесе могъщата дума „Назначаваме ви!“

Ако трябва така верноподанически да прося работа, мога и да си изпрося обеда в някоя гостилница. Готвачът не ще се отнася с мен така високомерно, както са ме третирали хора, които съм питал за работа.

Е, защо да препускам за работа, щом слънцето тъй златно сияе, навсякъде има място за спане и всички хора са приветливи и учтиви, никой полицай не ме разпитва и никое ченге не ми претърсва джобовете да търси изгубената рецепта как може да се направи еластично стъкло.

Прииска ми се риба и си помислих, че най-простият начин да се яде риба е да я имаш; а за да я имаш, трябва да я уловиш. Хляб, супа и една риза можех да си набавя лесно, но да ида и да прося рибарски уреди ми се стори прекалено модерно. Затова почаках да пристигне пътнически кораб и пътниците да напуснат митницата. Тикнаха ми в ръката един куфар и когато го връчих на неговия собственик в хотела, наброиха ми три пезети.

С тия пари отидох в един магазин и купих рибарски конец и въдица. Струваха около една пезета. Покрай другото разказах на продавача, че съм моряк и съм загубил кораба си. Той се засмя, грижливо уви покупката в хартия и ми я подаде с едно „Favor!“ Посегнах към касовата си бележка, но продавачът се усмихна, с един елегантен жест я разкъса, с друг елегантен жест я хвърли през рамо, поклони се учтиво и каза:

— Платено, благодаря много! Приятен риболов, господине.

И в такава страна да препускам за работа? Да напусна такава страна? Нали не бих бил достоен да ме огрява испанското слънце.