Б. Травен
Корабът на мъртвите (38) (История на един американски моряк)

38

Станислав пак трябвало да се върне на тънкия занаят, за да не умре от глад. Нямал друг изход. Не било по негова вина. Работа нямало за грош. Всичко бозаело от помощта за безработните.

Станислав не направил опит да се възползува от нея. Предпочел тънкия занаят.

— Толкова е потискащо да стърчиш сред безработните и заради няколкото пфенига да търчиш там всеки ден и да висиш половин ден на опашка. По-добре да причакваш хората нощем по тесните улици или да дебнеш дали някого не ще засърби кесията — каза Станислав. — Вината не е моя. Ако ми бяха дали книжката още първия път, отдавна да бях заминал. Щях да си намеря кораб.

В полицейския президиум го питали:

— В Познан ли сте роден?

— Да.

— Удостоверение за раждане?

— Ето разписката за препоръчаното писмо. Не пращат.

— Удостоверението на инспектора от вашия участък ми е достатъчно. Остава поданството. Оптирахте ли за Германия?

— Да съм направил какво?

— Оптирахте ли за Германия? Заявихте ли лично с протокол пред компетентно германско учреждение, че искате да останете поданик на германската държава, когато трябваше да отстъпим полските провинции?

— Не — рекъл Станислав. — Не съм сторил това. Не знаех, че е нужно да го сторя. Мислех, че щом съм германец, ще си остана такъв. Аз бях във военния флот и се бих при Скагерак.

— Тогава сте били германец. Тогава провинцията Познан принадлежеше още на Германия. Къде се намирахте, когато трябваше да се направят опциите?

— На далечно плаване. По света.

— Трябвало да идете при някой германски консул и да дадете там опцията си в протокола.

— Но за това аз нищо не знаех — казал Станислав. — Когато си на плаване и работиш като роб, не ти остава време да мислиш за такива глупави неща.

— А вашият капитан нищо ли не ви каза?

— Аз плавах на датски кораб.

Чиновникът помислил малко и после рекъл:

— Няма какво да се прави. Заможен ли сте? Имате ли имение или къща?

— Не, аз съм моряк.

— Да, както казах, няма какво да се прави. Всички срокове, дори и сроковете за пропусналите, са изтекли. А вие не можете да се позовете на непреодолима сила, която ви е попречила да оптирате. Не сте били корабокрушенец в някоя страна, която се намира извън обичайните съобщения. По всяко време сте могли да потърсите германски консул или консулът на друга държава, която ни представлява. Призивът за опцията беше публикуван в целия свят и то многократно.

— Не ни оставаше време да четем вестници Немски няма, други не разбирам. А ако някога се добереш до вестник, то в него този призив е липсвал, нали не са го помествали във всеки брой.

— Нищо не мога да сторя, Козловски. Съжалявам. Бих ви помогнал с удоволствие. Но аз нямам неограничена власт. Можете да се обърнете към министерството. Но процедурата е дълга, а дали ще успеете, е въпрос. Поляците не се отзовават никога. Защо трябва ние да перем кирливите им ризи? Навярно ще се стигне дотам, че ония в Полша ще изселят всички, които са оптирали за Германия, а естествено и ние ще сторим същото.

Навсякъде излагали на Станислав политическите си възгледи, вместо сериозно да му помогнат. Щом някой чиновник не иска да помогне, казва, че би го сторил с удоволствие, но няма власт и неограничени пълномощия.

А щом на някой чиновник заговориш високо или го изгледаш съзерцателно, озоваваш се в затвора за обида на държавен служител и за съпротива срещу държавната власт. Тогава изведнъж самият той става държавата, въоръжен с всички пълномощия и власт, брат му произнася присъдата, а другият му брат те заключва в килия или те налага с тояга по кратуната. Каква стойност има държавата, щом не може да ти помогне в беда?

— Мога да ви дам само един съвет, Козловски — казал чиновникът, като се люлеел на стола си, — идете при полския консул. Вие сте поляк. Той трябва да ви издаде полски паспорт. Длъжен е. Вие сте роден в Познан. Ако имате полски паспорт, можем да направим изключение и да ви издадем германска моряшка книжка, понеже сте се установили тук, а и по-рано тук сте живели. Ето всичко, което мога да ви посъветвам.

На следния ден Станислав отишъл при полския консул.

— Роден сте в Познан?

— Да. Моите родители още живеят там.

— Живели ли сте в Познан или в някоя от провинциите, отстъпени от Германия, Русия или Австрия по време на отделянето им?

— Не.

— А от хиляда деветстотин и дванадесета до деня на създаването на полската държава?

— Не. Плавах по море.

— Не искам да зная какво сте правили и къде сте плавали.

— Станислав, та тъкмо тогаз е било времето да го измъкнеш през бариерата му.

— Знам, Пипип, но исках първо да взема паспорта, а после, час преди отплаването на кораба, да му шибна един по чутурата.

— Заявихте ли лично с протокол пред някое полско учреждение в територията на Полша, компетентно за това, и то в указания срок, че искате да останете поляк?

— Та аз вече ви казах, че през последните години не бях в Познан или в Западна Прусия.

— Това не е отговор на моя ясен въпрос. Да или не?

— Не.

— Заявихте ли лично с протокол пред надлежно оторизиран полски консул в чужбина, изрично упълномощен да приема волеизявления от такъв характер, че искате да останете полски поданик?

— Не.

— А какво търсите тук? Вие сте немец. Измитайте се при немските власти и не ни досаждайте повече.

Станислав разказваше всичко това не с гняв, а по-скоро с тъга, че поради причини от друг характер не могъл по моряшки маниер да изкаже на консула мнението си.

— Виждаш ли — казах аз, — какво си позволяват тези нови държави? Така е вече навсякъде. Ще стигнат и още по-далеч. Трябва да видиш докъде е стигнала Америка в тая дисциплина и как се трепе да стигне още по-далеч и да надмине най-мухлясалите и най-опрашените пруско-кайзерски чиновнически мозъчета по плесенясалост и ограниченост. Иди в Германия или в Полша, или в Англия, или в Америка и с червено вино, карамфил с ябълков сос и разни други шашарми помогни на своята миличка да пометне, тутакси ще отвлечеш една годинка, ще ти дойде като гръм от ясно небе. Държавата не бива да губи нито един човек. Но щом израснеш, никой не те бръсне за слива. Нали нямаш състояние, нямаш имение и къща. Държавите харчат милиони долари, държат хиляди беседи, правят филми и печатат книги, за да убеждават младежите да не отиват в Чуждестранния легион. Но ако дойде някой младеж и няма паспорт, дават му един ритник по задника. И той трябва да иде в Чуждестранния легион или на мъртвешки кораб, което е много по-лошо. Народът, който пръв премахне паспортите и пак въведе положението отпреди Великата война за свободата, а то не вредеше никому и правеше живота на всички по-лек, народът, който пръв извърши този акт, ще върне живота на мъртвите от мъртвешките кораби и ще развали кефа на притежателите им.

— Възможно е — рече Станислав. — Но от „Йорике“ няма никой да се избави. Както стоят нещата днес, никой. Има само един изход: ако тя хвърли топа, а ти не го хвърлиш заедно с нея. Но и то не е сигурно, лесно можеш да кацнеш после на някоя друга „Йорике“.

Станислав отишъл пак в полицейския президиум, отдела за поданство.

— Полският консул не ме иска.

— Можеше да се предвиди. Какво да правим сега, Козловски? Вие трябва да имате документи; иначе кораб няма.

— Сигурно, господин комисар.

— Добре, ще ви издам едно удостоверение. Утре в десет идете в паспортната служба. Ето тук, стая сто тридесет и четири. Ще получите паспорт. С паспорта ще си вземете моряшка книжка:

Станислав се зарадвал, а германците доказали, че са хора, които най-малко можеш да наречеш бюрократи. Отишъл в паспортното, дал удостоверението и снимките, подписал своя хубав паспорт, платил четиридесет трилиона марки и го получил.

Всичко в паспорта било наред. Бил един добър документ. Никога в живота си Станислав не бил имал такъв добър документ. С него можел да отплава право за Ню Йорк, толкова добър бил документът.

Всичко било наред: име, дата на раждането, професия, месторождение. А, това пък какво е? „Без поданство.“ Нищо, нямам нужда. Ще докопам моряшка книжка. А това, какво ли значи това? „Не е валиден за вътрешността на страната.“ Навярно чиновниците си мислят, че с параходи плават и по Люнебургската степ или ще управлявам каици по Елба.

Още един ден и Станислав се озовал в Морското управление.

— Моряшка книжка ли? Не можем да ви издадем. Вие нямате поданство. А то е основното, за останалите данни може да послужи и инвалидната карта.

— Ами как ще си намеря кораб? Кажете ми! — Станислав стигнал до края на мъдростта си.

— Нали имате паспорт, на всеки кораб ще ви вземат. От паспорта се вижда кой сте, какъв сте и че живеете тук, в Хамбург. Вие сте обигран мъж, за вас е играчка да си намерите кораб. Всеки чуждестранен ще ви ангажира, ще печелите повече, отколкото на немските кораби при това бясно падане на марката.

Станислав намерил кораб. Един хубав холандски. Добра заплата. Когато посредникът видял паспорта, казал му:

— Чиста работа.

Капитанът рекъл:

— Добри документи, такива обичам. Хайде при консула за регистрация.

Консулът регистрирал и нанесъл името Станислав Козловски.

— Моряшка книжка?

И Станислав отговорил.

— Паспорт.

— Все едно.

— Паспортът е съвсем нов, тук от президиума, от два дни. Всичко в ред. Мъжът е добър — казал скипърът и запалил пура.

Консулът взел паспорта, разлистил го, кимнал доволно, понеже той бил майсторско творение на добре смазаната бюрокрация. На консула се нравели такива неща.

Изведнъж той спрял и замръзнал.

— Не можем да го назначим.

— Какво? — викнал Станислав.

— Какво? — викнал и скипърът и от удивление изпуснал кибрита на пода.

— Няма да го назнача — казал консулът.

— А защо не? Аз лично познавам чиновника от президиума, който е подписал. — Капитанът ставал нетърпелив.

— Паспортът е напълно безупречен. Но не мога да потвърдя назначаването. Той няма поданство — разлютил се консулът.

— Майната му — отвърнал скипърът. — Аз искам този човек, моят първи го познава, а корабите, на които е плавал са топ. Как искам всичките ми хора да са като него.

Консулът затворил паспорта, плеснал го на лявата си длан и рекъл:

— Искате ли го, господин капитан? Ще го осиновите ли?

— Глупости! — излаял капитанът.

— Ще поемете ли лично отговорността, че ще можете да се отървете от този мъж?

— Не разбирам — изръмжал скипърът.

— Той не бива да отсяда в никоя страна. Може да ходи на сушата само докато корабът е в пристанището. Щом корабът замине и го хванат, компанията или вие, капитане, трябва пак да изведете човека от страната. Къде ще го заведете?

— Той винаги може да се върне тук, в Хамбург — казал скипърът.

— Може. Може. Но, не може. Германия може да откаже да го приеме и ще го предаде на компанията или на вас. Германия не е длъжна да го приеме, щом веднъж е минал границата. Той има само един изход. Да се снабди с удостоверение, че по всяко време може да се върне в Хамбург или в Германия и да живее тук. Но такова удостоверение може да издаде само министерството, а то едва ли ще го стори, защото това удостоверение е равносилно на германско поданство. И тогава пак се връщаме на изходната точка. Ако е могъл да придобие поданство, щеше вече да го има, нали е германец, роден е в Познан. Но нито Германия, нито Полша го признават. Само ако вие или вашата компания поемете пълна отговорност за него…

— Как мога? — неволно изкрещял капитанът.

— Тогава не мога да го назнача — казал консулът спокойно, зачеркнал името в книгата и връчил на Станислав паспорта.

— Слушайте — скипърът още веднъж се обърнал и рекъл на консула, — слушайте, не може ли да направите изключение? Много искам този човек. Той е превъзходен кормчия.

— Съжалявам, капитане, моята компетентност не се простира до там. Трябва да се придържам към предписанията. Аз съм само служител. — Консулът вдигнал рамене чак до ушите.

— Проклети формалности, проклети да сте — кряснал скипърът, хвърлил ядосан пурата на пода, стъпкал я диво, излязъл и тръшнал вратата.

Вън в коридора стоял Станислав.

— Какво да правя с тебе, момче — рекъл старият капитан. — С удоволствие бих те взел. Но не мога да те назнача и при форс мажор, консулът знае името ти. Ето ти два гулдена, прекарай весело една вечер. А аз трябва да си потърся друг старши матрос.

Скипърът и хубавият холандски кораб заминали.