Б. Травен
Корабът на мъртвите (27) (История на един американски моряк)

27

В пет и половина един негър внесе вечерята в каютата. В две смачкани и мазни баки. Тънка супа от грах, варени картофи и гореща кафява вода в една олющена емайлирана кана. Кафявата, вода се наричаше чай.

— Къде е месото? — запитах негъра.

— Месо днес няма — рече той.

Погледнах го и забелязах, че не е негър, а бял. Беше носачът на въглища от друга вахта.

— Да се носи вечерята е твоя работа — обърна се човекът към мен.

— Аз не съм кухненски юнга, да го знаеш — озъбих се.

— Тук няма кухненски юнга.

— Е-е?

— Тази работа вършат носачите на въглища.

Ударите се сипят. Приятна перспектива, няма що да се каже. Ясно ми е вече защо. Съдбата следва своя ход.

— Вечерята носи въглищарят от мръсната смяна.

Вторият удар. Вече не ги броя. Карай да върви. Само кожата ти става по-дебела.

Значи мръсната вахта. Трябваше да го предвидя. Вахта от дванадесет до четири, най-проклетата вахта, която са измислили, за да мъчат матросите. В четири те сменят. Миеш се. После носиш вечерята за цялата банда, понеже няма юнга, миеш сетне съдовете на цялата банда, носачът на въглища трябва всичко да върши. Сетне, лягаш в койката. Защото до осем сутринта няма вече нищо за ядене, а през нощта трябва да отиваш на вахта и не само да идеш, но и да работиш като вол, пък за това на вечеря трябва здраво да си подложиш, иначе през нощта ще клекнеш. А с пълен стомах не може да се спи. Свободните от вахта понякога са будни до десет часа и играят карти или нещо си разправят. Понеже няма друго помещение, гдето могат да идат, те седят тук. Не можеш да им забраниш приказките, иначе ще забравят да говорят, а и те си бъбрят тихичко, за да не смущават заспалите си другари. Но тихият говор смущава повече от високия. Около единадесет започваш да заспиваш. Дванадесет без двадесет те будят. Хайде пак долу. В четири си идваш от вахта. Миеш се. Може би. Строполяваш се в койката. Към пет и половина на черупката вече започва дневният шум. В осем ти прекъсват съня: „Закуската!“ Целия предобед на кораба се чука, кове, реже, командува. В дванадесет без двадесет не те будят, понеже е невероятно някой по това време да спи. Готов си и постъпваш на вахта. А в четири — да, и винаги пак отначало.

— Кой мие съдините, щом няма кухненски юнга?

— Носачът на въглища.

— А кой чисти клозетите?

— Носачът на въглища.

Това е съвсем достойно за уважение занимание, ако нямаш никаква друга работа. Но в този случай е свинщина. А ако някой видеше клозетите, щеше да каже: „Това е най-великата свинщина, която съм виждал в живота си.“ Аз пък отдавна съм научил, че свините са чисти животни и по чистота не отстъпват на конете. Ако поставя селянина или гледача на свини в една мрачна кочина, дълга две и широка две крачки, да го тъпча с храна, да не го пущам навън, само сегиз-тогиз да му хвърлям по няколко стръкчета слама и никак или много рядко да чистя отъпканата — нали му е добре така в лайната, — тогава да видя как ще изглежда селянинът в кочината след две седмици и кой е по-мръсната свиня — селянинът или неговото дебело прасе. Не се тревожете, на човека всичко ще бъде платено с лихвата, всичко, което той е сторил на конете, кучетата, свините, жабите и птиците. За това той някога ще се разкайва повече, отколкото за злините, които е сторил на своите собствени събратя. Не можеш да чистиш клозети, когато си премного уморен да вдигнеш дори лъжицата с ориз до устата си, no, Sir.

О, слънчева Испания, това е наказанието, задето те напуснах, теб, гостоприемната стопанка!

На всяко добро корабче има един надничар, когото вземат като прибавка. Той няма определени задължения, никога не се скъсва от работа, трябва да бъде навсякъде, получава заплата на палубен работник и, общо взето, води един съвсем приятен живот. Надничарят е момче за всичко. И всичко, което върви наопаки, приписват все на него. Той е виновен за всичко. Ако в бункерите избухне пожар, виновен е надничарят, макар че никога не си показва носа там: своевременно не вдигнал люковете. Ако на готвача загори яденето, надничарят отвлича кавгата, макар че не е надниквал в кухнята: бил затегнал водопроводните кранове, когато ги лъскал. Когато корабът потъне, виновен е надничарят, защото — е да, защото е надничар, а не капитан. На „Йорике“ надничари бяха носачите на въглища, а надничар на надничарите беше — кой мислите: носачът от мръсната вахта. Ако имаше да се върши нещо смрадно, неприятно, опасно за живота, първият инженер казваше на втория, че трябва да го свърши той. Този казваше на механика, той на смазвача, онзи на огняря, а огнярят: „Туй не е огнярска работа, то е работа на носача.“ И го върши носачът от мръсната смяна, защото трябва да го свърши.

И щом носачът излезе с кървящи и разбити, и изподрани кости, покрит с двадесет рани от изгаряне, и трябва да го издърпат за краката, защото иначе ще обгори целият, тогава огнярят отива при смазвача и казва: „Аз го свърших.“ Смазвачът на механика: „Аз.“ Механикът на втория инженер: „Аз.“ И вторият на първия, а първият инженер отива при Стария и казва: Бих искал да впиша в корабния дневник рапорт: „Когато пещите под котлите горяха в пълна сила, първият инженер с риск за живота си, за да не попречи на плаването, поправи строшаване на една тръба от първа степен. Корабът запази пълен ход.“ Компанията чете дневника и директорът казва: „На първия инженер на «Йорике» трябва да дадем по-голям кораб, човекът е достоен за по-добър.“ Носачът на въглища е получил белези, които никога няма да се махнат, и е станал инвалид. Но защо пък трябва да го свърши носачът? Нали и той може да каже като другите: „Няма да го направя, защото няма да изляза оттам жив.“ Но точно това той не може да каже. Той трябва, трябва да го направи. „Да, човече, ще оставите ли да потъне целият кораб и всички ваши другари да се издавят? Можете ли да носите отговорност пред съвестта си?“ Палубните работници не могат да го свършат, те нищо не разбират от парни котли. Носачът също не разбира от котли, той знае само да мъкне въглища. Инженерът разбира, нали му плащат като първи инженер, защото разбира и на изпитите е трябвало да прави такива неща. Обаче носачът на въглища работи пред котлите и до котлите и зад котлите, а той е носач на въглища, той е човекът, който не иска да носи отговорност за смъртта на толкова много хора, макар че неговият живот отива на бунището. Животът на един мръсен въглищар не е живот, никой не го брои. Заминал и край, да не говорим повече за това. Можеш да уловиш в млякото си една муха и да й подариш дребния животец, но носачът на въглища не е равен на мухата. Носачът на въглища е мръсотия, прах, парцал, той е добър само да мъкне въглища.

— Хей, носач! — вика първият инженер. — Ще пиете ли един ром?

— Да, шефе.

Но чашката пада от ръката му, ромът се излива. Ръката е опърлена, yes, Sir.

Вечерята бе на масата. Огладнял бях и си мислех, че добре ще си хапна. Такова беше намерението ми. Но да имаш намерение и да го изпълниш са две различни неща. Огледах се за чиния и лъжица.

— Остави чинията, тя е моя.

— Да, а къде да си намеря чиния?

— Ако не си донесъл, ще трябва да преживееш без чиния.

— Тук не дават ли съдове?

— Само туй, което притежаваш сам.

— Ами как ще ям без чиния, без вилица и лъжица?

— Твоя работа.

— Слушай, новия — викна някой от койката си, — можеш да използваш моята чиния, моята чаша и моите прибори. Но за това пък ти ще ги миеш винаги.

Един имаше само счупена чиния, а нямаше чаша; друг вилица, но не и лъжица. Когато яденето дойдеше в каютата, винаги се пораждаше спор кой пръв да ползува лъжицата или чашата, или чинията. Който пръв разполагаше с чиния или с лъжица, обираше естествено най-хубавото. Никой не можеше да му се сърди.

Това, което наричаха чай, бе гореща кафява вода. Често не беше и гореща, а топличка. На закуска и в три часа даваха друго, което пък наричаха кафе. Никога не видях кафето в три часа. Причина: мръсната вахта. От дванадесет до четири бях на вахта. Кафето даваха в три. В четири, когато ме сменят, от това кафе не оставаше вече ни капка. Понякога в кухнята още имаше гореща вода, но щом нямаш собствени кафеени зърна, не можеш да си направиш и кафе.

Колкото по-далеч бяха кафето и чаят на кораба от истинското кафе и чай, толкова по-голяма нужда имаш да ги подправиш със захар и мляко, за да възбудиш фантазията си. На три седмици всеки човек получаваше една малка кутия кондензирано и подсладено мляко, а всяка седмица половин кило захар, защото кафето и чаят се поднасяха от кухнята скромно, ще рече без мляко и захар.

Пипнеш ли млякото, отваряш кутията и като пестелив човек вадиш една пълна лъжичка, за да пуснеш в чая само едно малко облаче. После грижливо прибираш кутията, за да я използваш пак за следното кафе. Но докато се намираш на вахта, кутията не бива открадната, а само опразнена от другите до последен остатък. И понеже най-сигурното скривалище най-лесно се намира, само първия път ми се случи да ми изчезне млякото. Когато за втори път получих мляко, аз го изгребах наведнъж, единственото средство да спася дажбата си, средство, което прилагаха всички.

С половината кило захар се постъпваше по същия начин: гълташ го с един замах, щом ти го дадат. Веднъж дойдохме до споразумение. Захарта на цялата каюта бе изсипана в една обща кутия и всеки трябваше да си взема по една лъжица, когато донесат кафето или чая. Последицата от това споразумение бе, че цялата захар изчезна на втория ден, и пред мен се прозина само празната кутия.

Пресен хляб имаше всеки ден. И всяка седмица каютата получаваше една кутия маргарин, който щеше да ни стига. Но никой не искаше да го яде, защото имаше по-лош вкус от сапунената каша, с която механикът миеше омаслените си ръце.

В дните, когато трябваше да си държим устата и да си затваряме очите, на всеки човек имаше по две чаши ром и половин канче мармалад. Това бяха дните, в които се вършеше контрабанда.

На закуска даваха булгур със сливи или ориз с кървавица, или картофи и херинга, или маслини и солена риба. Всеки четвърти ден започваше пак с булгур и сливи.

В неделя на обед говеждо със сос от горчица или сланина с воден бульон, понеделник солено месо, което никой не ядеше, защото беше само сол и жилави кожи, вторник сушена риба, сряда сухи плодове и печени сливи в синьо водниста лигавица от картофено нишесте. Лигавицата се наричаше пудинг. Четвъртък започваше пак със солено месо, което никой не ядеше.

Вечерята беше една от поменатите закуски или обеди. Към всяко ядене имаше варени картофи, от които можеше да се използва само половината. Скипърът никога не купуваше картофи. Вземаха ги от товара, когато карахме южни картофи. Докато бяха млади и пресни, те имаха чудесен вкус и бяха деликатес, но ако дълго време не сме имали такава пратка, идеше редът на тези, за които говорих.

За маскировка на контрабандата карахме понякога не само картофи, но и домати, банани, ананаси, фурми, кокосови орехи. Само тези товари ни даваха възможност да издържаме и да не пукнем от погнуса към редовното меню. Който е участвувал в една световна война, той вероятно е научил какво може да изтърпи човек, без да хвърли топа, който обаче е плавал на истински мъртвешки кораб, той знае съвсем сигурно колко може да понася човек. Скоро преставаш да се гнусиш.

Приборите, които тъй пожертвувателно ми предложиха за употреба, не бяха съвсем комплект, състояха се само от една чиния. Когато събирах всички необходими прибори, използвах вилицата на Станислав, канчето на Фернандо, ножа на Рубен, вилицата на Херман, а самият аз притежавах лъжица. За жертвоготовността трябваше хубавичко да излъсквам приборите на всички, два пъти на всяко ядене. Веднъж, като ги взема, и втори път, след като съм се нахранил.

След вечерята трябваше да мия баките, тоест очуканите тенекиени легени, в които носехме яденето от кухнята. За това миене нямахме нужда от сапун, сода или четка, защото такива неща не бяха налице. Не е необходимо да ви разправям как изглеждаха баките, когато пак насипят в тях прясната храна.

В такава мръсотия не можех да живея. Тръгнах да чистя каютата. Веднага след храна момчетата бяха нападали в койките си като мъртви. По време на яденето никой не говори. Сякаш свини пред копаня. Три дни по-късно вече не правех това сравнение. Способността да правя сравнения или да пробуждам ясни възпоминания от един предишен живот бе угаснала.

— Не дават сапун — изрева някой от койката. — Четки също не. А сега стой мирен и не се мотай като муха без глава, искаме да спим.

Отидох веднага в средата на кораба и почуках на инженерската каюта.

— Ще чистя каютата и искам сапун и една здрава четка за дъски.

— Какво си мислите за мене? Да не искате да кажете, че трябва да ви купувам сапун или четки? Разкарайте се.

— Да, а за мен? Аз и за себе си нямам сапун. А нали трябва да работя пред котлите. — Исках да видя дали няма да получа сапун.

— То си е ваша работа. Щом искате да се миете, трябва да имате и сапун. Сапунът спада към всяка свястна моряшка екипировка.

— Може, за мен това е ново. Тоалетен сапун да, но не и за работа, а за черната банда сапун доставя инженерът или скипърът, или компанията. Безразлично ми е кой ще го даде. Що за безобразие? На всяко порядъчно корито ти дават на разположение всичко: дюшек, възглавници, чаршаф за леглото, одеяло, кърпа за лице, работен сапун и преди всичко прибори за ядене. Това принадлежи към екипировката на кораба, а не на моряка.

— При нас не. Ако не ви харесва тук, можете да си идете.

— Ах, какъв безсрамен тип.

— Вън от каютата или ще докладвам на скипъра и ще наредя да ви вържат.

— Ха, добре дошло за мене.

— Не е както си мислите, човече. Не сме толкова будали. Аз имам нужда от носач на въглища. Не, ще наредя да ви вържат с една цяла месечна заплата, ако още веднъж ми дойдете тук с такива приказки.

— Изпечени хора, няма какво да се каже. На всичкото отгоре ще ти вземат и няколкото гроша.

Мошеникът седеше и се хилеше. С бой нищо няма да излезе, а той ще ми резне две месечни заплати.

— Разправете всичко това на прабаба си — рече той. — Тя спокойно ще го изслуша. Обаче аз не. Сега вън, но по-живо. Марш в леглото, в единайсет отивате на вахта.

— Вахтата ми почва в дванайсет. От дванайсет до четири.

— Не при нас и не за носачите на въглища. Те почват в единайсет и до дванайсет изтеглят пепелта, а в дванайсет започва работната вахта.

— Тъй. А от единайсет до дванайсет не е ли работна вахта?

— При нас носачите на въглища изтеглят пепелта между другото.

— Но извънредният труд се плаща.

— При нас не. И не за вдигане на пепелта.

В кой век живея? В коя човешка раса съм попаднал? Полузамаян залитах към каютата.

Ето морето, синьото прекрасно море, което тъй много обичах и като всеки честен моряк никога не съм считал, че е ужасно да потъна в него. Та то би било великото тържествено бракосъчетание с жената, която бе тъй непостоянна, можеше тъй яростно да бушува и тъй пленително да се усмихва, която имаше тъй богат и жив темперамент, можеше да пее тъй очарователни приспивни песни и бе тъй чудно, ах, тъй безмерно хубава.

Ето същото море, по което плават хиляди и хиляди почтени, здрави кораби. И сега съдбата бе избрала мен, пратила ме бе да плавам на един кораб, който бе болен от проказа и все още се държеше на повърхността само с надеждата, че морето ще се смили над него. Но имах чувството, че сякаш то не иска да приеме прокажения кораб, за да не се усмърди. Още не. Не му бе дошло още времето. Морето още чакаше, още се надяваше, че не ще стане нужда да изтърпи тази чума, че този гноен цирей ще се пукне и ще изсъхне някъде на сушата или в някое омазнено забутано пристанище. Времето на „Йорике“ още не бе дошло. Аз още нямах предчувствие за смърт, гостът още не бе почукал на моята койка. И както стоях сега на релинга, над мен небето блеснало в звезди и пред мен зеленикаво искрящото море, и мислех за моя изгубен Ню Орлеан и за моята слънчева Испания, едно диво желание изведнъж ме връхлетя: Скачай, момко, плюй на всички въглищари и бързо, честно сложи край, за да не загубиш и последния остатък от своето Аз. Но тук щеше да остане само един беден, уморен, одрипан, гладен, измърсен и гонен въглищар, който ще работи на двойна вахта и тъй ще обремени последното ми пътуване, че пак ще трябва да се връщам тук горе.

По дяволите, плюй на всичко. „Йорике“ не може да те победи, мое момче. И консулите не могат. И „Йорике“ не може. И джебчията не може. Нали си от Ню Орлеан, момче. Хвърляй се в мръсотията и я преплавай. Пак ще има вода и сапун. Смрадът е само външен. Пльосни се в него, та да пръсне чак до небето.

Махай се от релинга и удряй в зъбите звяра, който иска да те победи! Плюй още веднъж и хайде в койката!

Когато се махнах от релинга, знаех, че макар да съм на мъртвешки кораб, с него аз няма да умра. Няма да помогна на застраховката. На „Йорике“ аз няма да стана гладиатор. Плюя ти в лицето, Цезар Август Император. Спести си сапуна и го изплюскай, аз нямам нужда от него. Но ти вече няма да ме видиш да хленча. Плюя ти в лицето, на теб и на твоята пасмина.