Б. Травен
Корабът на мъртвите (34) (История на един американски моряк)

34

Щом не работиш до затъпяване, веднага почваш да мислиш за други неща и си пъхаш носа там, гдето не му е мястото, а на ум ти идат идеи и намерения, които могат да станат гибелни, ако ги подклаждаш. Моряче, стой си на щурвала или при гърнето с боята, и ти винаги ще бъдеш един славен моряк и порядъчен момък.

Инженерът бе наредил да развият болтовете на един бункер с въглища близо до котлите, понеже им дотрябвал за друг товар. Сега шахтите на котелното можеха да се напълнят до горе. И когато свършихме тази работа, а бункерът се изпразни, и „Йорике“ прие новия товар, започна сладостно време. То трая само три дни, сетне шахтите пак се изпразниха, но пък бяха хубави, незабравими дни.

Такива дни се падат на робите от галерата, когато всички платна са опънати и корабът напразно кръстосва морето. Те пак са оковани, за да не загубят навика, пак ги бият, за да не загубят страха си и да не мислят за бунт, пак работят, за да не им омекнат мускулите. Но сегиз-тогиз те могат да си отдъхнат и да опрат глава на ремъците.

Товарът беше взет пак в открито море. Трябва да е било някъде към брега на Португалия, защото хората от лодките говореха португалски. Цялата история протече подобно на разтоварването край африканския бряг.

И тук на борда дойдоха отначало трима мъже, които приличаха на рибари, при все че не бяха мароканци. Те също отидоха със скипъра в каютата му. После товариха, викаха се пак числа на английски и ги писаха на арабски. Лодките с товара си от риба и портокали пак се пръснаха на всички посоки. Последни слязоха в лодката си тримата и се отдалечиха.

Този път нямаше голяма закуска-след-буря, а само какао и кейк със стафиди. Нямаше и за какво да се кълнем.

— Що ти трябва да се кълнеш? — рече Станислав. — Ако някой дойде и дигне люка и надникне вътре и види сандъците, какво ще му се кълнеш? Нали не можеш да се закълнеш, че там няма никакъв сандък, щом човекът може да ги пипне с ръка. Но няма и да стигне до клетви. Сандъците са там и край. Само скипърът може да се кълне за къде се е запътил с тия сандъци. И ще им се закълне, че пушек се дига.

Сега аз и Станислав имахме екстра вахти. Щом се извади сгурията, издърпваш подложката за пепелта, сетне дигаш покривката на шахтата и котелното е пълно с въглища, включително и резервата.

И през една нощна вахта аз се промъкнах в трюма. Понякога там се намират приятни неща. Орехи, портокали, тютюн на листа, цигари и други. Понякога отваряш сандъците и гледаш дали вътре няма нови ризи или обуща, или сапун. Та нали ти четат морал тези, които имат всичко, само за да го задържат за себе си. Моралът е маслото за ония, които нямат хляб.

Трябва пак да затвориш добре сандъците и не бива веднага да нахлузиш ризата и обущата. Ако е за пушене, най-добре е да го продадеш на първото пристанище. Всеки ще го вземе. Морякът е евтинджия. Нали не плаща наем за дюкян, може да продава под фабричните цени.

Но пък имаш и разноски. Не е тъй лесно да стигнеш до сандъците. Трябва да си човекът — змия. Аз го бях научил. Тренинг всеки ден по няколко пъти. Изоставиш ли се, чувствуваш го веднага по опърлените мишци и изгорелия гръб. Трудно е също да се ровиш из трюмовете, да търсиш стоката и да я вземеш. Плъзне се сандък, след него няколко други и току-виж, че си попаднал в капан или те сплескат на пита. Нямаш и светлина да осветиш стоката, а само кибрит.

„Йорике“ не превозваше истински ценности, а само със стойност за мъртъвци. Стари болтове, застраховани като бекон. Но това товарене и разтоварване не оставяше на мира търговския ми дух. Там нямаше стари болтове и циментов баласт. Познавам мароканците, те нямат нужда от болтове и печен цимент. Освен това бях забелязал, че бе приготвена само една спасителна лодка и че офицерите уважаваха скипъра. Двамата офицери бяха ангажирали лодка номер две, те не биха посмели и да припарят към първата лодка, ще ги пребият заедно със скипъра, понеже се знаеше какво ще стане. Трябваше да подготвят втора лодка. Другите две лодки бяха за боцмана и старшите матроси, за Черната банда и един инженер. Ако вторият офицер се качи заедно със скипъра в лодка номер едно, никому не ще направи впечатление, но двамата офицери не биха посмели. Докато значи не приведат в изправност втората лодка, с „Йорике“ нищо нямаше да се случи. А случи ли се, ето ти капанът, всичко ще се струпа в първата лодка, и за когото няма място, ще го хвърлят в морето като мръсно коте. Тогаз пипат здраво. Тогаз не е и нужно да се кланят на свидетели. Всеки, който се завърне у дома, ще бъде най-добрият свидетел, че е станало едно истинско погребение, и за застраховката няма никой да каже гък.

Излиза, че лодка номер две ще е сигналът за погребението ми. Тя беше още суха като треска, а на борда на „Йорике“ би трябвало да има още ценни неща, а не само чисти мъртъвци. Ако и да са контрабанда, аз исках да ги зная какви са. Понякога познанието бива заплатено.

Ето ме и вътре в трюма. Разглеждах сандъците.

„Гарантирано. Неподправен швабски мармалад от сливи.“

Гарантирано. Чисти плодове и захар.

Без примеси от боя.

„Първа швабска фабрика за сливов мармалад Акц. Д-во Оберндорф на Н.“

Ама че сме магарета! Плюскаме мръсния сапун, наречен маргарин, а тук лежи натрупан на стиф най-хубавият швабски мармалад от сливи. „О, Станислав, аз те смятах за интелигентен момък, а ти си бил най-голямото говедо на света.“

Това бе първата ми мисъл. Станислав винаги имаше голяма уста, все вършеше умни работи, все знаеше къде отива „Йорике“ и къде не отива. Но не бе открил сливовия мармалад.

Да се отворят сандъците е играчка, щом имаш тренинг. Фини големи кутии. Утре ще падне плюскане, дебело намазан топъл хляб. В устата ми се събраха слюнки. Гарантирано. Чисти плодове и захар. Не военни заместители. Чисти плодове и захар. Мароканците знаят кое е хубавото. По-хубаво от фурми и стафиди, швабски сливов мармалад от първата мармаладена фабрика. Веднага отворих една кутия с длетото, с което разковах сандъка. Бях изпълзял с две кутии в бункера, където спокойно оставих лампата да гори. Никой не можеше да влезе, бях дръпнал дъската, която водеше за люка. Пък и никой от инженерите не би минал по нея, искаше се кураж. Дъската не беше особено здрава, а не беше и вече съвсем нова. Не бе изключено да се счупи днес или утре. А щом се счупи, и ти си на нея и поради някой неочакван тласък на „Йорике“ загубиш равновесие, ще се изтърсиш долу в котелното от двадесет фута височина и по пътя ще си строшиш кратуната, ако имаш късмет. Ако нямаш, все едно е дали един или десет пъти ще си строшиш кратуната. Но все пак покритото мляко котките не лочат, затова издърпах дъската. Ето ти кутията отворена. Нямаше менти, дявол да го вземе. Наистина гарантирано чист сливов мармалад. Очевидно съм се надявал, че оттам ще излезе златен пясък, защото много се зачудих. Не си мислех тъй за „Йорике“. Тя возела чиста, истинска стока. А аз подозирах бедната женичка, че замазва декларациите и вози контрабанда. Когато имаш работа с жени, не бива прибързано да осъждаш. Не бива прибързано…

Има ли хубав вкус? Има. Има вкус на… е-е… чакай малко… да, да, нещо граниво. Не, има вкус на… на дявол знае какво. Сложили са му вътре бакър, свините. Турили са медни монети, за да запазят цвета на сливите. Гарантирано без примес на боя. Не е боя, пък има такъв дъх. Да опитаме още веднъж. Да, по дяволите, има дъх на меден окис, направо на месинг. Не ще мога да го ям на хляб. Не мога да премахна този вкус. Набива ти се на езика и ти лепне клисаво на небцето.

Може би е лош само отгоре. Да бръкнем с пръст надълбоко в мармалада! Я, какво е това! Та там са останали и целите костилки на сливите. Ама че мармалад. На истински швабски прилича, щом са му оставили всичките костилки вътре.

Ей? А какво е това? Чудновати сливи, истински швабски сливи. Много мистериозни костилки имат. Та костилките са от олово, действително от олово. И да не се повреди оловото, то има бяла стоманена броня. И всяка костилка е пъхната в месингова гилза. Оттам и месинговият вкус. А в гилзите? Какво има вътре? Захар. Фина захар. Сигурно е швабска захар. Черна и съвсем солена. Гарантирано. Чисти плодове и захар. Екстра маскировка. Не бива да осъждаш прибързано, „Йорике“…

Тръгнах на второ пътешествие. Ето ти и капани за мишки. Не ми се вярва мароканците да са толкоз петимни за мишеловки. Наистина в сандъците имаше капани за мишки. Но когато им потърсих костилките, намерих маузери.

Имаше и сандъци с детски играчки. „Метални автомобили с навиваема пружина.“ Не си правих труд да им търся костилките, защото автомобилчетата с пружина произхождаха от „най-старата фабрика за детски играчки в Зул^[1]“. Англия пък беше представена по-добре от Белгия и съседните и страни. Белгия бе принесла дела си — захарни изделия, а Англия — тенджери от бяло тенеке. Мароканците имат пълно право. Испания на испанците, Франция на французите и Китай на китайците. Няма да пуснем китайците у нас. Но ако те не ни пуснат у тях, тогава нашето червено-бяло-синьо-ура-ура-ура^[2] е опетнено, омърсено, оплюто и трябва да се измие с кръв, yes, Sir.

Хей, скипър, можеш да разчиташ на мен. Ти правиш гешефта, а аз си правя кефа.