Б. Травен
Корабът на мъртвите (14) (История на един американски моряк)

14

Местността стана твърде пуста, все планинска страна, катерене и катерене. Селяните ставаха все по-малко, а хижите все по-бедняшки. Вода в изобилие, а храната оскъдна и мизерна. Нощем порядъчно студено и рядко по някое одеяло, а често няма дори и един чувал. Влизането в слънчевите страни често е пълно с теглила, изпитвали са го не само единични хора, но и цели народи. „Границата не е вече далеч“, казаха ми сутринта, когато напусках овчаря, в чиято мизерна колиба бях спал и който раздели с мен малкото си сирене, лук, хляб и тънко винце.

Намерих се на едно шосе, което се катереше високо в планините и пак се спущаше в долините само за да се изкатери наново и пак да се спусне.

И все по това шосе стигнах накрая до голяма сводеста врата, която изглеждаше много старинна. От двете страни на портата се издигаше стена, която трябва да е била също тъй сиво-жълта и стара като портата. Сякаш тази стена ограждаше голямо имение. Шосето водеше право под свода на вратата.

Трябваше да се върви по шосето, нямаше никакъв друг път. Надявах се, че то води през двора на имението и на срещуположната му страна има друга подобна порта, която пак извежда навън.

Замарширувах напред, минах през вратата и продължих направо, без да видя някого.

Но изведнъж от ъгъла изскочиха двама френски войника с пушки и натъкнати щикове, приближиха ме и попитаха за паспорт. Изглежда, че тука дори и войниците разпитват за моряшката книжка.

Обяснявам им, че нямам паспорт. Тогава те казват, че не ги интересува паспорт за пътуване, а биха желали само да видят паспорта, който е издаден от френското военно министерство в Париж и ми дава правото да се шляя тук из укрепленията.

— Не знаех, че тук има укрепления — казвам аз, — движих се само по шосето и мислех, че това е пътят към границата.

— Пътят към границата завива надясно един час по-рано. Там има табела. Не я ли видяхте?

Спомням си сега, че видях едно шосе да завива надясно. Но си спомням също така, че през последните дни видях голям брой шосета да завиват надясно и наляво. А аз сметнах за най-добре да продължавам право на юг. Това бе посоката на моята цел. Видях толкова много табели. Но какво ме засягаха те? Когато назоваваха името на някое селище, аз не знаех дали то е близо или далеч от границата. Накрая щях да се въртя все в кръг и никога нямаше да ида в Испания, ако бях търчал подир всички табели. Нали нямах карта, на която да разчитам имената на селищата.

— Трябва да ви отведем при дежурния офицер. — Двамата войници ме сложиха по средата и ме поведоха.

Дежурният офицер беше още много млад мъж. Той стана твърде сериозен, като чу какво е станало. После рече:

— Трябва да бъдете разстрелян. В срок от двадесет и четири часа. По военния граничен закон, член — тук той назова едно число, което не ме интересуваше.

Когато младият офицер каза това, побеля като стена и едва произнасяше думите. Сякаш ги изкарваше удушени.

Получих разрешение да седна, но двамата войници застанаха до мен прави с натъкнати щикове. Младият офицер придърпа лист хартия и се опита да пише. Но бе много развълнуван и заряза писането. Накрая извади от сребърната си табакера цигара. Понечи да я пъхне в устата, но тя падна и аз видях как ръцете му треперят. За да го скрие, той измъкна втора цигара и с вдървено бавно движение я сложи в устата. Счупи три клечки. Преди да драсне четвъртата, той ме запита:

— Пушите ли? — После натисна едно копче и влезе ординарец, комуто заповяда да вземе от лавката два пакета цигари за негова сметка. После получих цигарите и запалих, докато двамата войници стояха до мене като истукани и не мърдаха.

Когато офицерът се успокои, взе една книга, потърси нещо из нея и чете на няколко места. После пак взе друга книга, чете и в нея, като диреше различни пасажи и ги сравняваше с други.

Странно беше, аз, който все пак бях жертвата, не изпитвах и следа от вълнение. Когато офицерът ми каза, че ще ме разстрелят в срок от двадесет и четири часа, не ми направи по-дълбоко впечатление, отколкото ако бе казал: „Измитайте се оттук, ама скорострелно.“

Бях студен като паве.

Всъщност, казано съвсем без майтап, аз отдавна вече бях мъртъв. Не бях се родил, нямах моряшка книжка, никога в живота си нямаше да получа паспорт и всеки можеше да прави с мен каквото иска, защото аз бях един Никой, изобщо ме нямаше официално на света, а поради това не можех и да изчезна. Ако някой ме пребие, нямаше да бъде извършено убийство. Защото нямаше да липсвам от никъде. Един мъртвец може да бъде осквернен, ограбен, но не и убит.

Действително това са съчинени фантазии, които са невъзможни, дори щяха да бъдат симптоми на лудост, ако нямаше бюрокрация, граници, паспорти. В ерата на държавата са възможни и още много други неща, и още много други неща могат да бъдат изтрити от вселената, камо ли няколко души. Най-интимните, най-първичните закони на природата могат да бъдат отречени и заличени, когато държавата иска да уголеми и да задълбочи своята вътрешна мощ за твоя сметка, за сметка на отделния човек, който е основа на вселената. Защото вселената е изградена от индивиди, не от стада. Тя се състои от съвместната дейност на индивидите. И ще рухне, ако свободното движение на отделните индивиди бъде ограничено. Индивидите са атомите на човешкия род.

Навярно и затова не ми направи никакво впечатление оповестения разстрел, защото веднъж вече го бях вкусил, и то с цялата гама от ужаси, които са свързани с него. Но повторенията отслабват интереса дори и ако се касае до повторение на смъртна присъда. Избавиш ли се веднъж, избавяш се завинаги.

Каквато и да е била причината за слабото въздействие от заплахата със смъртно наказание, за мен тя беше безразлична.

— Гладен ли сте? — запита офицерът.

— Като вълк, повярвайте ми.

Офицерът се изчерви като рак и високо се разсмя.

— Ама и нерви имате! — рече през смеха си. — Да не мислите, че се шегувам?

— За какво? Да не би с предложението за ядене? Това никак не ми харесва.

— Не — отговори лейтенантът и стана малко по-сериозен, — за разстрела.

— Възприемам го също така сериозно, както вие се изразихте. Буквално. Щом го има в закона ви, трябва да го изпълните. Но вие казахте още, че по закона това трябва да стане в срок от двадесет и четири часа. Пък сега е минал само четвърт час, а вие едва ли смятате, че ще гладувам останалите двадесет и три и три четвърти само защото ще ме разстрелват. Щом ще ме разстрелвате, можете да ми дадете и нещо хубаво за ядене. Та аз не искам да го оставя даром на френската държава.

— Трябва да получите нещо хубаво за ядене. Ще разпоредя. Неделен офицерски обед, двойна порция.

Да видя какво ядат в неделя френските офицери. Лейтенантът не сметна за необходимо да ме подлага на разпит или да ме пита за моряшката книжка. Срещнах най-сетне човек, който не искаше да узнае нищо за частния ми живот. Дори не ми пребъркаха и джобовете. Но офицерът имаше право. Щом твърдо ще има разстрел, не си струваше трудът да устройват разпити или да претърсват джобовете. Нали резултатът ще бъде все същият.

Доста време мина, докато си получа яденето. После ме заведоха в едно друго помещение, гдето имаше маса с покривка и на нея прелъстително бяха наредени приборите, които трябваше да ми улеснят и разкрасят храненето. Бе сервирано само за едного, но чинии, чаши, ножове, вилици и лъжици имаше в такова количество, че можеха да стигнат за шестима.

Часовите междувременно бяха сменени, отредили ми бяха двама нови. Единият стоеше сега до вратата, а другият зад стола ми. Двамата с натъкнати ножове, пушки при нозе. Но през прозореца видях навън, че още двама патрулират с пушки на рамо. Почетна стража.

Нямаше какво да се плашат, спокойно можеха да идат в лавката и да играят карти. Докато не погълна в търбуха си неделния офицерски обед, двойна порция, нямаше и крачка да направя.

Ако се съди по многото различни ножове, вилици, лъжици, големи чинии, малки чинии, стъклени чинийки и големи и малки винени и ликьорени чаши, които се намираха пред мен, би трябвало да очаквам нещо, от което не би могло да ме отблъсне дори и трикратно смъртно наказание.

Сравнено с онази мазна хартия, в която получих белгийското си предсмъртно ядене, тук явно ми предстоеше не картофена салата и лебервурст. Имах само една-единствена грижа: дали ще мога да изям всичко, дали няма да стане нужда да оставя нещо, което ще изпълва последните часове на съществуванието ми с адските мъки на съжалението, понеже непрекъснато ще мисля как е било възможно да оставя точно него.

Стана един часа и по-късно един и половина. Вратата се отвори и празникът започна.

За пръв път в живота си узнах какви варвари сме ние и колко култивирани хора са французите, узнах още, че продуктите за изхранването на човека не бива да се варят, пържат, задушават или пекат, но че те трябва да се приготвят и че това приготвяне е изкуство, ах не, не изкуство, а дарба, която се влага още в люлката на благословения и избрания, чрез нея той става гений.

На „Тускалуза“ храната беше добра, превъзходна. Но след ядене винаги можех да кажа какво е имало. Тук не можах. Какво беше и какъв вкус имаше, не зная, то бе като поема, при която сънуваш и потъваш в блаженство, и ако по-късно те попитат: „Какво си ял?“, за свое велико учудване трябва да признаеш, че не си обърнал внимание на това.

Артистът, който бе сътворил тази поема, бе наистина велик човек на изкуството. Той не ми причини никакво чувство на съжаление заради изоставени стихове. Всяко блюдо бе така грижливо претеглено и преценено във всички свои хранителни и вкусови качества, че не оставяш парченце дори колкото връхчето на вилицата, очакваш следващия ход с нарастваща наслада и когато той дойде, искаш да го приветствуваш с фанфари. Този празник трая около час и четвърт или повече, може да е траял и четири часа, и аз не оставих нищичко. И все идеше още някой деликатес, после пак друго късче, после някой кандиран плод, сетне крем, и след всеки рунд ти се иска да видиш следващия. А когато най-после всичко свърши — нали хубавото преминава по-бързо от грозното, когато всички ликьори, вина, винца и глътчици минаха по реда си, когато бе изпито накрая и кафето, сладко като момиче през първата нощ, горещо като нея през седмата и горчиво като клетвите на майката, когато го узнае, аз се чувствувах напълнен като чувал, но благодатен и райски сит с един лек, нежно загатнат копнеж към вечерята. Господа! Това се вика ядене, това наричам аз произведение на изкуството. За такова нещо с радост се оставям всеки ден по два пъти да ме разстрелват.

Пушех вносна пура, от която всмуквах всички аромати и слънчеви танци на Западна Индия. После се излегнах на походното легло в помещението и гледах сините облаци.

О, колко хубав е животът! Чуден! Толкова хубав, че с благодарна усмивка на уста ще се оставиш да те разстрелят, без да смутиш с мърморене и хленч прекрасната хармония на живота.