Б. Травен
Корабът на мъртвите (32) (История на един американски моряк)

32

В шест часа сутринта моята вахта свърши. Не можах да оставя на Станислав никакъв запас от въглища. Не можех вече да държа лопатата. Нямах нужда от дюшек, от одеяло, възглавница и сапун. Паднах в койката както си бях, омацан, мазен и потен. Панталоните ми бяха завинаги погубени, също и ризата, и обущата. Зацапани дебело с масло, въглищен прах и петрол. Обгорели на дупки, опърлени, съдрани. А като застана сега на релинга в първото пристанище, сред редицата на останалите джебчии, грабители и избягали затворници, няма да се различавам от тях. Сега аз също имах затворнически дрехи не можех вече да сляза от кораба, веднага ще ме заловят и докарат обратно. Бях станал част от „Йорике“ и трябваше да вървя с нея на провал и смърт. Нямаше вече избавление.

Някой ме разтърси и ми крясна в ухото:

— Закуската!

Няма на света закуска, която би била в състояние да ме дигне от койката. За какво ми е закуска, за какво ми е ядене? Едно черно, плътно, мъгляво, тежко, неподвижно нещо. Мнозина казват: „Така съм уморен, че не мога да си мръдна пръста.“ Но те не знаят какво значи да си уморен. Да си мръднеш пръста? От умора не можех да затворя напълно клепачите си. Очите ми бяха полуотворени и аз възприемах мътната дневна светлина като тягостна болка, но не можех и не можех да си затворя клепачите. Те не се затваряха сами, не и по моя воля. Защото не можех да си събера и волята. Не изпитвах желание, а само някакво угнетяващо неприятно чувство: „Нека да се махне тази светлина.“

И когато не мислех, а без съпротива чувствувах: „Какво ти пречи светлината?“, тежката желязна кука на един товарен кран ме дръпна нагоре, лостът се изплъзна от ръката на краниста, аз профучах от трийсет метра височина, пльоснах тъпо върху товарния кей, а гъста тълпа от хора се втурна върху мене и крещеше: „Ставай, единадесет без двадесет, ще вдигаме пепел.“

Когато изхвърлихме пепелта, донесох от кухнята обеда. Изядох няколко сливи, които плаваха в някаква синя нишестена лига и се наричаха „пудинг“. Бях премного уморен да ям друго. Не се мих, тъй постъпих на вахта. Когато в шест вечерта пак ме смениха, пак бях преуморен, за да се мия. Вечерята беше студена и безвкусна. Това не ме трогна. Аз се сринах в койката.

Това трая три дни и три нощи. Нямах никаква друга мисъл, освен: единадесет до шест, единадесет до шест, единадесет до шест, единадесет до шест. В това понятие се концентрираше за мен представата за всемира и съзнанието за собствената личност. Бях угаснал. Вместо моето Аз нямаше нищо друго, освен единадесет до шест. Два неизразимо болезнени вика бяха чудовищно врязани в онова, което някога е било мозък, плът, душа, сърце. Те причиняваха страдание, което бе пронизващо остро. Може би такава крещяща болка изпитва човек, ако със стоманено перо драскат по голия мозък. Виковете идеха винаги отдалече, бяха винаги същите, винаги еднакво свирепи и болезнени: „Ставай, единадесет без двадесет! — Свети изнасилени разпътни — скарите паднаха!“

Като изминаха четири дни и пет нощи, аз огладнях, ядох и започнах да свиквам.

— Не било чак толкова лошо, Станислав — казах аз, когато отидох да го сменя. — Кюфтетата са екстра. Само да имаше малко повече мляко. Е, запасът, който ми оставяш, също не можеш да наречеш прочут. Ще се закачи на зъба само на пещ номер едно. А как може да се изкрънка от първия един ром?

— Много лесно, Пипип. Изглеждаш достатъчно грохнал. Ще ти повярва. Отиваш сега горе и казваш, че ти е разстроен стомахът и все повръщаш. Кажи, че не можеш да идеш на вахта, повръщаш зелено. Тутакси ще отмъкнеш една винена чаша. Два пъти в седмицата можеш да припкаш горе с тази рецепта. По-често не, няма да хване. Ненадейно ще ти налее рома наполовин с рициново масло, а ти ще забележиш това едва когато го изгълташ. А не можеш да плюеш в каютата му, после трябва да я чистиш. Хайде наздраве. Не давай другиму рецептата. Тя е само за нас двамата. Огнярите си имат отделна. Но не я казват, мошениците.

Аз все повече свиквах.

Сетне настъпи и времето, когато пак дойдох на себе си и не в помрачено от умората съзнание, а съвсем сухо кряснах на втория, че ако веднага не напусне котелното, да ме запрати беззащитен през борда, ако не халосам един чук по челото и един болт по темето на идиотската му кратуна, и че този път няма да ни се изплъзне през ходника.

А и наистина нямаше да се изплъзне. Такова чувство имаше и той. В ходника бяхме измайсторили една желязна щанга, така, че тя едва се крепеше. От задната стена на котелното към нея извеждаше един шнур. Побегне ли, единият от нас веднага ще скочи към шнура и ще го дръпне. Щангата ще загуби равновесието си и тъй ще му препречи пътя, че той е в капана. А дали изобщо ще се измъкне жив или само с начупени крайници, зависеше изключително от броя на падналите скари.

Понякога минаваха пет вахти, без да падне ни една скара. Но и скарите прегаряха и трябваше да се сменят с нови, защото огънят пропадаше долу. Сегиз-тогиз имахме късмет, че при наместването на новата се смъкваше само една съседна и ние с търпение и кръв се отнасяхме с двете така благоговейно, че се отървавахме само с тях. Но затова пък идеха още по-сурови изпитания, когато падаха не само шест, а осем скари, и не само в един канал, а в два или три, и то все в една вахта. Вярвайте, милост за нас нямаше.

Когато отивахме на Златния бряг, попаднахме на едно време, ама какво време! Господ да те пази! Чиста работа. Веднъж баките със супа и гулаш хвръкнаха от средата на кораба чак в каютата. И това бях жив да видя.

А пък как се дига пепел! Откачиш тежката кофа и я носиш в ръчички през палубата към пепелната шахта. Но преди да стигнеш там с любимата кофа. „Йорике“ се врътне като пияна, и ти, прегърнал я, хвърчиш през цялата палуба и хоп до стълбата. Надигне ли си „Йорике“ кърмата, ти, все още здраво с кофата в ръце, се озовеш долу на предната палуба. Оголи ли носа си, изтрополяваш към кърмата и се търкаляш нагоре и надолу по цялата задна палуба, а първият офицер крещи от мостика:

— Хей, носач, ако искате да скачате през борда, по-живо, никой не ви задържа, но оставяйте кофата тук. Тя не ви трябва да ловите риба.

Долу пред пещите е също много по-задушевно. Ако огнярят тъкмо иска с добре заучен замах да хвърли пълна лопата, обръща се внезапно и ти запраща въглищата право в лицето или между карантиите. При следващата вълна той не стига и до замаха, а сам лети с лопатата си върху куп въглища, изчезва в него и изплува едва когато „Йорике“ отново се наклони.

Удоволствието е още по-голямо в горните бункери, защото там има повече свобода за движение. Благополучно си натрупал двеста лопати от шахтата на десния борд и тъкмо започваш да ги хвърляш към шахтата на котелното. Хоп, „Йорике“ ляга на ляв борд. И носач, лопата и всичките му хубави двеста хвърлея въглища в дива бъркотия се отърсват наляво, „Йорике“ се оправя и си плава спокойно, ти се уравновесяваш и решаваш да изхвърлиш двестате лопати в шахтата. И тъкмо си метнал долу една лопата, за разнообразие „Йорике“ ляга на десен борд, цялата бъркотия, с носача в средата, мете към десния борд, отгдето е дошла. Но сега надхитряваш добрата „Йорике“. Няма време да се замисляш, шибваш веднага десет-петнадесет лопати в шахтата на десния борд, сетне препускаш бърже на ляво и когато лавината пак се изсипе при тебе, тутакси още петнадесет лопати в шахтата и отново като дявол към десния борд, лавината след теб, петнадесет лопати в шахтата и ето ти въглищата пред котела.

Носачът на въглища трябва да разбира от навигация също като капитана, иначе в такова време няма да смъкне до котлите и едно кило. Разбира се, цялото му тяло става кафяво и синьо, носът раздран, глезените пребити, ръцете и мишците изподрани. Весел е моряшкият живот, хой-хо!

Още по-весело е, че по седемте морета плават стотици „Йорики“, стотици мъртвешки кораби. Всички нации имат мъртвешки кораби. Най-гордите компании, които високомерно ветреят най-хубавите флагове, не се срамуват да експлоатират мъртвешки кораби. За какво плащат застрахователните премии! Не за удоволствие. Всичко трябва да носи печалба.

По седемте морета плават много мъртвешки кораби, защото има много мъртъвци. А откак водихме Великата война за свободата, има най-много мъртъвци. За онази свобода, която принуди човечеството да има паспорти и свидетелства за националност, за да му докаже всемогъществото на държавата. Бе победена епохата на тираните, ерата на деспотите, на абсолютните владетели, на кралете, кайзера и техните лакеи и метреси, а победител стана ерата на един по-голям тиран, ерата на държавния флаг, ерата на държавата и нейните лакеи.

Издигни свободата в религиозен символ и тя лесно ще развихри най-кървавите религиозни войни. Истинската свобода е относителна. Никоя религия не е относителна. А най-малко относителна е жаждата за печалби. Тя е най-старата религия, има най-добрите попове и най-хубавите черкви. Yes, Sir.