Б. Травен
Корабът на мъртвите (40) (История на един американски моряк)

40

Паул не бил единственият носач, погълнат и смлян от „Йорике“, откак Станислав бе тук. Имало един Курт, момче от Мемел, който също не оптирал. По това време скитал из Австралия, но не го пипнали, за да го интернират. Накрая го обхванала безименна, носталгия и трябвало да иде в Германия. Пък и забъркал нещо в Австралия. Някаква история с пердах над стачкоизменници и един от тези каналии останал на земята и вече не станал. Курт не могъл да иде при консула, за да се махне по редовния път. Щом се касае за стачка или за истории, които намирисват на комунизъм, всички консули се изправят веднага на задните си крака и се поддържат, макар че няколко месеца по-рано са искали взаимно да си плюят в лицата. Консулът щял сигурно да пошушне на полицията и Курт щял да отмъкне двадесет години. Всеки консул винаги стои на страната на държавата и на държавната идеология, тази велика, августейша дума, която предизвиква само безчинства и превръща хората в номера. И тази държавна идея е така силно развита у консулите, че заради нея те продават и своите собствени синове, само държавата да излезе права. Стачката е насочена срещу държавата. Ако е истинска стачка, а не подстрекавана от господарите.

На Курт се удало да стигне до Англия без документи. Но Англия е гибелно нещо. Всеки остров е винаги гибелен. Можеш да влезеш, не и да излезеш. Курт не могъл да излезе. Трябвало да отиде при консула. Консулът поискал да знае защо той се махнал от Бризбейн в Австралия, защо не потърсил там немския консул и защо нелегално дошъл в Англия.

Курт не могъл да разкаже това, пък и не искал. Англия не била за него по-сигурна от Австралия. Англичаните веднага ще го предадат на австралийците, за да го изправят пред съда.

В кабинета на консула — то било в Лондон или Саутхемптън или някой друг английски град, — където всичко напомняло за отечеството. Курт получил тъй всеобхватна тъга за родината, че започнал горчиво да плаче. Консулът му изкрещял да не прави театър, иначе ще го изхвърли навън, такива нехранимайковци познавал достатъчно. Курт му дал единствения правилен отговор, какъвто един истински момък разполага за такива случаи, и за да придаде подобаващ акцент на предизвикателството, грабнал пресата или каквото било там и цапнал консула по главата. Тутакси почнало да тече кръв, консулът се разкрещял, но Курт изхвръкнал като дявол.

Той могъл да си спести пътя до консула, нали бил от Мемел и не оптирал, та консулът не бил в състояние да му помогне. Не му достигали пълномощията. Както обикновено. Нали той бил само слуга на идола.

С това Курт бил вече окончателно мъртъв и не можел да види отново родината си. Едно служебно лице му потвърдило, че неговата носталгия е само театър. Знае ли служебното лице, че и един нехранимайко, един дрипав скитник по света също може да изпитва тъга за родината? Такива чувства са запазени само за онези, които имат чисто бельо и всеки ден могат да си вземат от скрина чиста носна кърпа. Yes, Sir.

Аз нямам носталгия. Аз научих, че това, което трябва да бъде родина и отечество, е турено в саламура и подшито в папки, че то се представлява от държавни чиновници, които могат така сигурно да прогонят носталгията ти, та и следа да не остане от нея. Къде е моята родина? Там, където съм и където никой не ме безпокои, никой не иска да знае кой съм, никой не иска да знае какво правя, никой не иска да знае откъде съм дошъл — там е моята родина, там е моето отечество.

Момъкът от Мемел се лепнал за един испанец и накрая дошъл на „Йорике“ като носач.

На „Йорике“ нямаше предпазни съоръжения. Първо, те струват пари и, второ, пречат на работата. Мъртвешкият кораб не е детска градина. Отваряй си очите, а ако нещо отиде по дяволите, то е само разложена плът или някой негоден пръст, който вече не може да работи.

Стъклото за нивото на водата в котлите нямаше предпазна мрежа. Един ден то се пръсна, когато Курт бил на вахта. Нямаше и дълга ръчка, за да може от сигурно място да се спре водата в тръбата, която води за стъклото. Кипящата вода пръскала, и котелното помещение се напълнило с гъста гореща пара.

Тръбата трябвало да се затвори. Но спирателният кран се намирал точно под строшеното стъкло, на два цола от отвора, гдето пръскала водата. Трябвало да се затвори, иначе коритото за половин ден ще спре, а ако връхлети лошо време, корабът не може да маневрира и ще го издуха, та и треска няма да остане.

Кой ще я затвори? Носачът, естествено. Вагабонтинът жертвува своя живот, за да остане „Йорике“ маневрено способна и да иде при рибите чак тогава, когато й се заповяда.

И Курт я спрял. После паднал, инженерът и огнярят го занесли в койката.

— Такива крясъци не можеш и да си представиш — разказваше ми Станислав. — Не можеше да легне на гърба си, нито на корем, нито настрани. Кожата му висеше на парцали като съдрана риза, цялата в мехури и мехури, дебели като копче и един до друг. Ако бяха го занесли в болница, не знам, може би щяха да му помогнат, като му присадят кожа. Но би трябвало да употребят една цяла телешка кожа, за да го закърпят. И крещя, крещя, крещя! Как исках да го чуе в съня си консулът, вече не би се избавил от този крясък. Седят си на масата и попълват формуляри. Сто мили зад фронта на голия живот.

Храброст на война? Глупости! Храброст в бойното поле на труда. Но там няма да получиш орден. Там ти не си герой.

Курт крещя до смърт. Вечерта го пуснаха през борда, момчето от Мемел. Е, Пипип, трябва да снема шапка, не ме зяпай такъв. Тук трябва да направиш „Пушки за почест!“ Не можеш другояче. През борда, с буца въглища на крака. Приличаше на затворник. Вторият инженер погледна долу след него и после рече: „Проклета история, сега пак нямаме носач“. Ето всичко, което каза. А точно той беше човекът, който трябваше да го направи, защото беше отстраняване на повреда, а такива ремонти не са за носачите. Да, такъв беше Курт. И той не е записан в корабния дневник. Вторият инженер е записан. Готвачът видял, когато отишъл в кабината на скипъра да краде сапун. Ето какво се пада на хората от нашата черга.