Б. Травен
Корабът на мъртвите (43) (История на един американски моряк)

43

Човек свиква. „Йорике“ бе станала поносима. Всъщност тя беше екстра корабче. Храната съвсем не беше така лоша, както изглеждаше. Сегиз-тогиз имаше закуска-след-буря. И какао с кейк от стафиди. И понякога половин водна чаша коняк или пълна водна чаша ром. Готвачът дори даваше извънредно по половин кило захар, когато му събереш за кухнята хубави избрани въглища от бункерите.

Мръсотията в каютата се търпеше. Нали нямахме четка и метла. Миехме с парцал от чувал. И сапун нямахме. И ако купехме едно парче за лична употреба, няма да го използваме за чистене на каютата. Да не сме луди.

И койката не бе толкова твърда, както отначало. От пакли си бях стъкмил възглавница. Дървеници? Има ги и другаде. Не само на „Йорике“. Всичко стана поносимо. И никой не изглеждаше вече тъй мръсен и тъй парцалив, както в първите дни. И съдовете за ядене не бяха вече тъй мазни.

С всеки изминал ден всичко бе ставало мъничко по-чисто и по-добро, и по-поносимо. Ако очите много дълго гледат едно нещо, те вече не го виждат. Ако всеки ден уморените крайници почиват на все същото кораво дърво, те скоро ще спят като на пух. Ако всеки ден езикът вкусва все същото, няма да знае какъв вкус имат другите неща. Ако всичко около теб се смалява, не виждаш как и ти си се съсухрил, а ако всичко, което те заобикаля, е мръсно, не виждаш колко мръсен си самият ти.

„Йорике“ беше наистина поносима. Със Станислав можеше да разговаряш добре. Той бе умен и интелигентен момък, много видял, всичко гледал с ясни очи и не допуснал да му клеяса мозъка. С огнярите също можеше да се говори. Знаеха да ти разправят по нещо ново. И палубните работници не бяха затъпели глупаци. Никога при мъртвите не идват глупаци, а рядко и хора на средно ниво. Защото на тях всичко им е в ред. Те никога не падат от стената, понеже никога не се катерят по нея, за да видят как изглежда отвъдната страна. Те вярват туй, което им разкажат. Вярват, че от другата страна на стената седят убийци и подпалвачи. Убийците и подпалвачите седят винаги от другата страна на стената. А който не вярва и иска да види, катери се по стената и пада долу, и съвсем правилно остава вън. А ако иска да отиде на другата страна, за да продаде на убийците и подпалвачите излишните копчета от панталоните си, то трябва поне да мине през вратата, за да се види кой е, да го види и нощният пазач, който държи над къщната си порта герба с орела и пилон за знаме, за да се знае, че именно той е нощният пазач на тази страна, и за да не загуби бакшиша. Който не може да даде бакшиш и няма в джоба си бележка, на която да е подпечатано, че той е син на майка си, трябва да си седи у дома. Свобода — да, но тя трябва да бъде подпечатана. Свобода за обитателите на земята да се преселват, където искат — да, но само със съгласие на нощния пазач. Аз имах у скипъра заплата за четири месеца. Да намалим около сто и двадесет пезети аванс. Остава една хубава сумичка. Дори и ако се пресметне в лири стерлинги.

А не исках моят труд да отиде напразно и да подаря на скипъра парите си. И така той ме държеше още по-здраво. Но къде, кога и как да се уволня? Няма начин. Напускането не ще бъде потвърдено в никое пристанище. Нямам документи, нямам родина. Няма да се отървеш от този човек. Не мога да напусна.

Имаше само едно уволнение. Уволнението на гладиаторите. Уволнение на рифа. Уволнение при рибите. Спасиш ли се, ще налетиш на някой бряг. Там не могат пак веднага да те изметат във водата. Корабокрушенец. Пробужда се съчувствието на хората, особено на тези, които живеят по крайбрежието. Към мъртвите няма милост, с корабокрушенците е друго нещо.

Тогава трябва да се подаде доклад и до нощния пазач на знамето, под което ти си отишъл на рифа. Той не плаща за човека, той плаща за рапорта, за да се замаже застраховката още по-добре. Щом не постъпи рапорт, трябва да се чака законният срок за безследно изчезналите, а това означава значителна загуба на лихви. Ако има рапорт, и съчувствието към корабокрушенците пресъхне, пак те причисляват към мъртъвците. Отначало съвсем бавно, после все по-бързо и по-бързо. Компанията носи отговорност за човека и тя е отговорна за неговото отстраняване оттам. Накъде? Никой скипър не го иска. Няма да може после да се отърве от него. Е, тогава на мъртвешки кораб. Той не иска, от последния път му е дошло до гуша. Ръкостискане, опит за дезертьорство, десет шилинга в ръката, Синият Петерлайн, хайде горе. Добро утро, ето ни пак тук.

Рибите могат да чакат. Той ще дойде. Някога ще дойде. Ще дойде или със стъклената тръбичка, или с повдигателната тръба, или с някоя лавина въглища в бункера, или на рифа. Но ще дойде. Не може да се пенсионира или да си вземе жена, или да започне амбулантна търговия с лодка. Трябва винаги да бъде на арената. Докато забрави, че е на арената, yes, Sir.

Лежим в Дакар. Едно съвсем порядъчно пристанище. Не може да се упрекне в нищо.

Почистване на котлите. Загасят пещите под котела, който се чисти, и то само за един ден, а съседният котел остава под пара. И това удоволствие в място, за което казват: Гледай там ония зелени стълбове за ограда с голямото Е на тях, там е ЕКВАТОРЪТ, можеш да го наречеш и обедната линия, но тогава трябва да отвинтиш А-то и да окачиш месингова табелка с едно голямо О. Но дали казваш обедна линия, или екватор, или изобщо нищо, тук е винаги еднакво горещо и нажежено. Щом пипнеш екватора, ръката ти веднага изчезва като отрязана, остава само една купчинка пепел. Ако на екватора туриш парче желязо, то се топи като масло. Ако държиш едно до друго две парчета, те се спояват автогенно. Гладко без ръб, трябва само да натиснеш.

— Зная аз — рече Станислав, — веднъж преминахме екватора, беше точно на Коледа. И тогаз той беше така горещ, че можеше просто с пръст да пробиеш дебелите железни бордови стени. Дори нямаше нужда да натискаш. Посочиш просто с пръст и става дупка. Скипърът видя това от мостика и викна: „Да не искате да направите от кораба сито за кафе. Тутакси да се затворят дупките.“ И ние мъничко погладихме отгоре с ръка или с лакътя и дупките пак бяха затворени. Желязото беше меко като кухненско тесто. Железните мачти се бяха съвсем извили като дълга восъчна свещ, която си сложил на гореща печка. То беше едно свинство, докато ги изправим пак. С екватора не бива да се шегуваш.

— Не бива ами — добавих аз, — нали затова от двете страни на екватора около цялото земно кълбо са направили ограда от летви с предупредителни табелки. Оградата се вижда на картата. Направили сте глупава грешка, че сте минали отгоре. Ние бяхме по-хитри. Преплавахме отдолу през подводния тунел. Там е хладничко. Не забелязваш, че плаваш под екватора.

— Знам за екваторния тунел. Но компанията не искаше да плаща таксите за преминаване през него. Събират по един шилинг на тон тунелни разноски. Как е там вътре в тунела?

— Съвсем проста работа — отвърнах аз, — в морето има една голяма дупка и корабът влиза в нея с носа напред и излиза от другата страна, където също има дупка във водата.

— Наистина съвсем просто — призна Станислав, — аз си мислех, че е много по-комплицирано. Мислех си, че пъхат кораба в нещо като водолазен костюм и сетне го теглят долу. Долу има машина, която тегли, той върви там по релси на зъбни колелета, а на другата страна пак го издърпват горе.

— Естествено, че и така биха могли да го направят — казах аз, — но е прекалено мудно. Не ще го направят за един шилинг на тон.

— В ада да се продъните, ще спрат ли скоро приказките там вътре в котела или не? — кресна вторият инженер, пъхнал главата си в отвора на котела. — Ако все така дърдорите, котелът никога няма да бъде изчистен.

— Влез вътре, куче, ако искаш един чук по кратуната! — Аз крещях като див, полулуд от жега. — Очукай си сам котела, проклет конекрадецо!

Много ми се искаше да подаде рапорт и да ме изгонят. Щях тогава да получа трудова книжка и парите си. Но и те бяха много хитри.

— Също както офицерите през войната. Можеш да ги обиждаш и да ги шибаш по мордата, не те обаждат — рече Станислав. — Предпочитат да си навън, отколкото да лежиш на сянка в затвора.

Чистене на котлите на екватора, когато огънят е угасен само за един-едничък ден и съседният котел е под пара. Господа! Който никога не е ял хляба си със сълзи, и той ще ги пие там като малинов сироп. Седнахме вътре голи, но стените бяха така нагорещени, че трябваше да се облечем и да си вържем дебели възглавнички от парцали на коленете, за да не ги изгорим.

Сетне чукаш. А котленият камък дига прах, не ти е работа. Сякаш със стъкло ти дращят дробовете и гърлото. Когато си мърдаш устата, хрущи между зъбите, сякаш мелиш пясък, и по целия ти гръбначен мозък пропълзява едно ужасно усещане, като че го пробиват със свредел от единия край.

Сам по себе си котелът не е твърде широк. А там вътре са и димните тръби, и трябва да лягаш по гръб, по корем, за да стигнеш навсякъде. В тръбите се извиваш като змия. А където пипнеш с гола ръка, толкова е горещо, сякаш хващаш горещата плоча на печката.

После ти скача в очите котлен камък. Коравото остро зрънце ти причинява такава болка, та мислиш, че ще полудееш. Опитваш се да го измъкнеш с мръсните и потни ръце, а окото се зачервява от мъките, които си му сторил. Върви добре известно време и хоп: пак остро парченце и мъчението почва отначало.

Предпазни очила? Те струват пари. За такива глупости „Йорике“ няма пари. Тъй са го правили преди хиляда години, тъй се прави и днес. Пък и очилата не са кой знае колко полезни. Или нищо не виждаш през тях, или ти убиват, или потта тече през плюшените уплътнители и ти влиза в очите.

Би имало малко облекчение, ако имахме електрически лампи. Но разполагахме само с лампите от Картаген. За пет минути в котела става черно от дим. Но трябва да се чука.

А чуковете гърмят в котела, сякаш хиляда гръмотевици блъскат по кожата на барабан. Не е пружиниращ резонанс, а твърдо вибриращ, пронизително отекващ трясък.

Пет минути и ние трябва да излизаме, за да поемем въздух. Врим в пот, горещите ни дробове ще изхвръкнат, сърцето бие, като че ли иска да експлодира в гърдите, а коленете ни треперят.

Въздух, само въздух. Да струва колкото ще. И ние стоим на морския бриз, който е сякаш снежна буря в Саскатчуан. Един широк твърд меч разсича тялото ни по цялата му дължина. Ние мръзнем от студ и се тресем и копнеем да се върнем в пламтящата жега на котела.

Пак пет минути и ние крещим: въздух. Всичките трима, които сме вътре, се натискаме на малкия отвор, през който трябва да се промъкнем. През него може да мине само един и трябва да се върти и гърчи като котка, за да излезе. В това време и полъх от въздух не идва в котела. На дупката съм втори и с мъка успявам да си измъкна мишците. Огнярят вътре припада и тежко се свлича. Той е в безсъзнание.

— Станислав, трябва да извадим огняря, той изнемогва — викам с последен дъх. — Ако не го изтеглим, ще се задуши.

— Ед-ед-на ми-ну-та, Пип. Още нямам въздух…

Не минава дълго, и мечът пак пронизва тялото ни, и ние копнеем за врящата горещина на котела.

Вземаме въже. Аз пак се вия през отвора и връзвам огняря. И се опитваме да го изтеглим. Това е най-мъчното. Да се гърчиш, навътре и навън можеш. Но измъкването на един безжизнен човек изисква безкрайно търпение, сръчност и познания по анатомия.

Главата минава бърже. Но раменете…

Накрая му свързваме раменете като пакет съвсем здраво и после можем да го издигаме, и ето го вън.

Не го носим в снежната буря, а го оставяме в котелното и дори го слагаме наблизо до огъня на съседния котел. Развързваме му раменете.

Дишането го няма. Съвсем го няма. Но сърцето тупти. Леко, но редовно. Изливаме на главата му вода и притискаме мокър чувал на сърцето. После му веем в лицето, духаме му, както се духат дървени въглища, и накрая го занасяме под тръбата на вентилацията.

Станислав се качва горе и обръща тръбата към вятъра, та пресният въздух да пада върху огняря.

Естествено, сега онова куче, конекрадецът, не се показва никакъв, но щом продумаме нещо в котела, веднага си пъха противната мутра в отвора и ни спира въздуха с недодяланата си кратуна. И си изпроси някой остър чук по вонящата мърша. Можеше поне да донесе една водна чаша ром за огняря, мерзавецът. Ние нямаше да я изпием. Само една глътчица, за да премахнем стъкления прах от гърлото и зъбите.

Огнярят се намира под вентилационната тръба и аз започвам с изкуствено дишане. Постепенно той идва на себе си. И му става по-добре. Когато го изправяме и го слагаме на куп въглища, ето ти и вторият инженер.

— Какво е това, дяволски синове — крещи веднага, — за лентяйство ли ви плащат или за какво?

Станислав или аз, или двамата заедно бихме могли сега да кажем:

— Огнярят беше…

Но и двамата усетихме еднакво чувство и нашият инстинкт пак беше верен. Работниците трябва да слушат само своя инстинкт, тогава ще действуват правилно. Едновременно, без да кажем дума, ние се наведохме, грабнахме във всяка ръка по една голяма буца въглища и в същата секунда ги запратихме върху кокалестата кратуна и по вонящата мърша на втория.

Той препусна навън с ръце около главата. Станислав потича няколко крачки след него и кресна:

— Ах ти, отровна крастава жабо, ако ни удържиш и половин шилинг за този бой, през последното плаване ще се намериш в пещта и после в каната с пепел и ти разрешавам да ми плюеш в лицето, ако не те бутна в огъня, инженерско говедо.

Говедото не докладва на скипъра. Пък и все едно ни беше. С висша наслада бихме отишли в Дакарския затвор. Не ни и удържа нито пени глоба. Докато чистехме котлите, а то трая няколко дни, той вече не наближи. От този ден той се отнасяше с нас като с рохки яйца и получи повече дипломатически способности, отколкото притежаваше първият. Действува като чудо, когато имаш на ръка въглища, чук или ръжен и знаеш да ги употребиш на място.

Когато котлите бяха чисти, получихме по две чаши ром и аванс. Хайде в града да позяпаме. Все си мислиш, че можеш да срещнеш някого, когото не си очаквал. Можех да се чупя с един френски, който отиваше за Барселона. Но не исках да подаря на скипъра четиримесечната си заплата. Защо трябваше да работя безплатно? Така оставих хубавия французин сам. Станислав можеше да се натовари на един норвежец, който отиваше в Малта. Но и той имаше същите основания. Заплатата. Щеше да остави много повече от мене.

Шляехме се из пристанището. Станислав отиде на норвежеца, а аз се повлякох по-нататък сам.