Б. Травен
Корабът на мъртвите (44) (История на един американски моряк)

44

И ето там настрани „Императрицата от Мадагаскар“, английски кораб, девет хиляди тона, може би и повече. Какво коритце, тъкмо да се пръждосаш с него и да се опиташ за известно време да станеш от гроба и да си направиш една разходка. Фина нова лодчица. Като лакирана, толкова чиста. Дори златото не се е олющило. Нова-новеничка, сякаш излязла от кутия. Но там няма шанс, там няма свободно място, на едно такова меко като праскова девойче. Усмихва се кокетно, намига с боядисаните си миглички и ти се кокори с подчертаните очни ябълки, истинска радост. Хайде натам, да погледнем отблизо това нежно творенийце.

Дявол да го вземе, да не беше заплатата, наистина щях да почукам там. Но няма да си оставя магарето в калта. Ако можех да докарам втория дотам, че да ме изрита. Дали да му направя малко болшевишка пропаганда? Но те не дават пет пари за такава работа. Подстрекавай колкото можеш, няма да те изритат. А направиш ли го прекалено шарено, ще ти смъкнат заплатата за две седмици. Работиш без пари.

Ако „Императрицата“ отплава по-рано от „Йорике“ и се кача на нея с форс мажор, повече няма какво да се иска. Но къде ще ме стовари „Императрицата“? В Англия тя не може да ме вземе, там няма как да ме освободи. Трябва да ме освободи. А къде? Ще ме захвърли на някой мъртвешки кораб някъде по пътя или в което и да е пристанище.

Но питането не струва пари.

— Ало.

— Ало! What is up?^[1] — Този, който викна, има бяла фуражка.

— Ain’t no chance for a fireman, chap?^[2] — викам аз нагоре.

— Документи?

— No, Sir.

— Sorry^[3]. Нищо не може да се направи.

Нали си знаех. Чиста госпожичка. Трябва всичко да бъде в ред. Нужно й е разрешение за женитба. Има си майчица, която още я пази. Майчица Лойд в Лондон.

Вървя покрай коритото. На задната палуба седи екипажът. Играят карти. По дяволите, какъв английски говорят те? Та това е йорикски. И то върху един гладко лакиран англичанин, където златото не се е още излющило? Нещо не пасва. Играят карти, но не се чепкат и не се смеят.

Нека да видим. Чудна работа, седят си и играят, сякаш седят върху собствения си гроб и залагат червеите си. Хранят се добре, изглеждат добре угоени. Но тази печална игра на карти и тези мътни лица, и всичко това на един чисто нов англичанин? Нещо не е в ред. И изобщо какво търси в Дакарското пристанище? Какво е товарил оттук?

Желязо, старо желязо. На западния бряг на Африка? Точно до екватора? Старо желязо? Well, дамата императрица си отива у дома с баласт и взема старо желязо. За Глазгоу. Плаща си поне половината от пътя. Старо желязо е по-добре, отколкото пясък или камъни.

Въпреки това. Хубаво ново корабче, а не може да намери товар от Африка за Англия!

Ако се кротна тук на брега, за три часа ще науча какво става с тази лъскава императрица. Да не би пък? Е, ама и ти си един шантав, на всяка крачка виждаш призраци. „Императрицата от Мадагаскар“, това нежно като праскова и преливащо от хубост девойче от Глазгоу тъкмо тук ли ще излезе на лов за мъже? Изчервено и набелено?

Не, тя не е изчервена. Всичко е природно. Тя няма и три години. Всичко е истинско. Дори един нит по нейната рокличка не се е изтрил. Всичко е облизано и ухае отгоре и отдолу. Но екипажът, екипажът. Тук нещо не е в ред.

Какво ме засяга? Всяко дете се радва по свой начин.

Връщам се към норвежеца.

Отивам горе. Станислав е още там. Седи в каютата и бъбри с неколцина датчани. В джоба си има една кутия хубаво датско масло и парче великолепно сирене.

— Пипип, идваш тъкмо навреме, ще вечеряш с нас, една истинска датска вечеря, пълноценна и чиста — казва Станислав.

Не караме да ни принуждават и вечеряме с тях.

— Видяхте ли англичанина оттатък, „Императрицата“? — питам аз, докато седим всички в трапезарията и се тъпчем.

— Отдавна лежи тук — казва един.

— Фино момиченце — опитвам почвата аз.

— Отгоре коприна, отдолу се пази! — вика един от датчаните.

— Да се пазя ли? Защо да се пазя? Напълно истинска е.

— Истинска е, да — намесва се друг. — Можеш, да постъпиш, ако искаш. С мед и шоколад. Получават всеки ден ядене, каквото се полага на осъден на смърт. Пудинг и печено.

— Дявол да го вземе, кажи най-сетне ясно — думам аз. — Какво има? Аз питах за работа, нищо не може да се направи.

— Драги приятелю, ти нямаш вид да си глътнал вчера за пръв път морска вода. Тя е катафалка, като всеки друг мъртвешки кораб.

— Ти трябва да си луд или намацан с катран — викам аз.

— Катафалка, казвам ти — повтаря датчанинът и си налива кафе. — Искаш ли още кафе? Ние няма нужда да икономисваме млякото, захарта и маслото. Можем да се заровим в тях. Можеш да си вземеш една кутия мляко. Искаш ли?

— Само въпросът ме трогва до сълзи — казвам аз и си пълня чашата с кафе, истинско кафе.

Бях забравил вкуса му, понеже „Йорике“ даваше само кафе — заместител с двайсет процента кафе, за да не си повредим сърцето.

— Катафалка, казвам ти още веднъж.

— Какво разбираш под това? Да не вози трупове от Франция за Америка, та майките им да си ги посадят в саксии за цветя, да се радват на високата чест и да се въодушевяват от войната, която ще сложи край на всички войни?

— Не говори така купешки, човече. Тя вози трупове, но не трупове на бойци от Франция.

— Ами?

— Малки ангелчета. Моряци — ангелчета. Моряци — трупове. Ама и ти си един шаран, ако най-после не разбереш.

— И императрицата ги държи на борда?

— Човече, с твоята глава можеш да пробиеш и стените на бункера. Разбира се, че лелката ги държи на борда. Седем осми от тях са свършили. Спокойно могат да ги надращят у дома, в селската черква, на възпоминателното табло за моряци. Няма нужда вече да ги изтриват. Ако искаш и твоето име да попадне на възпоменателната плоча в селската ти черква, трябва само да идеш с тях. Ще изглежда много представително, ако до името ти е написано: „Императрицата от Мадагаскар“. Звучи някак особено. Изглежда по-добре, отколкото ако отстрани пише „Берта“ или „Ема“, или „Нордкап“. И за това трябва да се мисли, кого ще напишат до теб на таблото. „Императрицата от Мадагаскар“, в това име се крие замах, момче.

— А защо трябва да си отиде заради застраховката? — Тая работа не ми беше никак ясна. Сигурно пак само приказки. Чиста завист, че самите те не са там, на това ново корито.

— Детинска работа.

— Та тя е най-много на три години — подхвърлих аз.

— Ей, накрая доказа, че отдавна си излязъл от пелените. Тя е точно на три години. Била строена за далечни плавания, Източна Азия и Южна Америка. Трябвало да прави дванадесет възли. Такова било условието. Но когато слязла от стапела, правела по четири, а ако върви добре, четири и половина. На такъв ход няма да издържи.

— Че те могат да изменят конструкцията.

— Вече на два пъти се опитвали. Ставало все по-лошо. Първоначално стигала дори шест възли, след реконструкцията само четири. Тя трябва да потъне, да донесе застраховката. Сигурно са изпипали застраховката фино, Лойд няма да загуби. И всичко ще отиде по дяволите.

— И сега тя трябва да издрънчи?

— На два пъти вече гръмна. Но не й провървя. Първия път заседна на пясък. Чистичко, да я погладиш отзад. Онези в Глазгоу сигурно са направили вече гуляй. Но се надигнала буря със страшно течение и благородната дама се издигнала от пясъка като на възнесение с тромпети и литаври. И весело заплувала. Как ли я проклинал скипърът. Втория път, това било миналата седмица, ние бяхме вече тука тя се заклещила там навън между подводните скали. Заседнала екстра. Безжичната станция хвръкнала. Естествено. Трябвало скипърът да сложи флагове. От благоприличие. Все таки наоколо имало свидетели. И тъкмо скипърът благодушно наредил да спуснат лодките, пристигнал един френски патрулен катер. Патрулът сигнализирал с флаговете: „Чакайте. Иде помощ!“ Скипърът пак псувал. Бих искал да знам как ли е турил в ред бордовия дневник. Та той го бил вече измагьосал. Момче, момче, здравата трябва да е трил. Той направил грешка. Разправял, че нямало как. Заседнал при отлива. И сега дошли три влекача и го измъкнали от скалите по време на прилива. Съвсем елегантно. Не получил драскотина. Ето ти беда. Трябва да плаща сега и разходите по спасителната акция. Намаляват ги от застраховката. Пита се дали застрахователната компания ще носи целите разноски. Зависи от корабния дневник.

— А сега?

— Сега е отчаян. Има защо. Ако не сполучи и третия път, ще загази. Застрахователната компания ще направи разследване и ще зачеркне застраховката. Ще изиска друг скипър, който ще й бъде по-верен. Тогава ще стане една. Трябва да бракуват „Императрицата“. Тя не може да плава.

— А защо седи тук толкова време, щом не прави ремонт?

— Не може да тръгне. Няма огняри.

— Глупости. Щяха да ме вземат. Аз им казах, че съм огняр.

— Имаш ли документи?

— Не бъди толкова щур, човече.

— Щом нямаш документи, няма да те вземе. Той трябва да запази благовидност. Мъртъвците са за него подозрителни. Но дали ти си зулус, или хотентот, или глухоням, това му е безразлично. Трябва само да имаш документи и да си опитен. Неопитните хора не са добри, застрахователното дружество може да го подозира и да му прави истории. Огнярите му излязоха вън от строя. Получили обгаряния и лежат в болницата, иначе не биха могли да се махнат. Там огнярите са най-зле, няма да се измъкнат, когато коритото отчаяно се хвърли на дъното. Водата тутакси ще нахлуе в котелното, а обикновено котлите веднага изхвръкват до небето, ако изведнъж получат студен душ. Пипва ги възпаление на дробовете и те веднага експлодират.

— А ще чака ли, докато огнярите излязат от болницата?

— Това няма да го ползва. Не са вече длъжни да отидат, щом не искат. Могат да се уволнят чисто. Имат екстра документи и могат на спокойствие да чакат някой друг.

— Как смята лелката да си замине?

Хората се засмяха, а този, които, изглежда, най-добре бе проучил случая, каза:

— Търсят. Тръгнали са на грабеж на деца. Ще отвличат. Мога да ти прошепна на ухото, момче. Да, една фина, елегантна дама, императрицата от Мадагаскар. Отгоре коприна, отдолу се пази. Пази се да минеш наблизо.

Че в сравнение с нея „Йорике“ е една високоуважавана дама. Тя не се преструва. Както изглежда отвън, такава е. Почтена до мозъка на костите. Почти започвам да обичам „Йорике“.

Да, „Йорике“, аз трябва да ти призная: обичам те. Обичам те истински заради самата теб. Имам на ръцете си шест черно-сини нокти, а на нозете си четири черно-зелено-сини. Всичко заради теб, любима „Йорике“. Върху нозете ми падаха скари, а всеки нокът има своя болезнена история. Гърдите ми, гърбът ми, мишците, краката имат белези от страшни рани от изгаряне. Всеки отделен белег е роден с вик на болка, която дължа на теб, любима.

Твоето сърце не лицемери. Твоето сърце не плаче, ако не чувствува плач, не ликува, ако не чувствува радост. Твоето сърце не се преструва, то е чисто и прозрачно като чисто злато. Когато се смееш, любима, смее се душата ти, смее се тялото ти, смее се твоята весела циганска одежда. А когато плачеш, горещо обична, тогаз плаче дори студеният риф, край който минаваш.

Не ще те напусна никога, любима, дори и за всички съкровища на света. Искам да странствувам с теб, с теб да пея, с теб да танцувам и с теб да спя. Аз искам с тебе да умра, в твоите прегръдки да сторя последната си въздишка, моя циганко на морето. Ти не се надуваш със славното си минало и с древното си родословно дърво при леличка Лойд в Лондон. Ти не се надуваш със своите парцали и не си играеш с тях. Те са твоето подходящо одеяние. Ти танцуваш в своите дрипички радостна и горда като кралицата и пееш своята циганска песен, своята дрипльовска песен.

Танцова песен на мъртвешкия кораб

Какво ви засягат моите дрипи?

По тях има радост и много сълзи.

Какво ви е грижа дали аз ридая?

За вашата милост аз не пълзя.

 

Защо ви е грижа какво ми харесва?

Тук вече е моят, не вашият свят.

Небето ви аз не искам да зная,

добре ми е само в горещия ад.

 

За вашата милост не искам да зная.

И мъртви ли нося или богове,

не ще ви призная. Какво ви засяга?

С проклятие никой не ще ви зове.

 

Аз плюя на мита за бога възкръснал.

Не вярвам в небето и Страшния съд.

Възмездие адско не ще ме уплаши.

За мен е единствен широкият път,

 

Хопла, хей, в открито море,

хопла, хопла, хей!