Б. Травен
Корабът на мъртвите (12) (История на един американски моряк)

12

Експресът Париж — Лимож. Седя в него и нямам билет. Този път проверяваха. Но аз изчезнах безследно. Лимож — Тулуза. Седя вътре и пак нямам билет.

За какво ли пък все проверяват! Сигурно има много гратисчии, та толкова често проверяват. Но те имат пълно право. Ако всеки пътува без билет, кой ще плаща дивидентите. Нали не става така. Изчезвам безследно. Когато контролата замина, пак сядам на мястото си. Изведнъж кондукторът се връща, минава покрай мен и ме поглежда. И аз го гледам. Съвсем нахакано. Той продължава. Трябва само да знаеш как да гледаш кондукторите, че да не те закачат. Той се обръща и иде към мен.

— Моля, къде щяхте да сменяте влака?

Я гледай какъв изкусен момък бил този кондуктор.

В първия миг разбирам, само че ми говори за смяна, понеже трябва да си превеждам наум останалите думи. Но не стигам дотам, защото той веднага добавя:

— Моля, покажете ми билета си, ако смея да ви помоля.

Ех, приятелю, щом си толкова учтив и така учтиво молиш, много съжалявам, че не мога да изпълня желанието ти.

— Знаех си аз — съвсем спокойно и неочебийно казва той. — Убеден съм, че другите пътници дори и не обърнаха внимание, каква трагедия се разиграва тук.

Мъжът изважда бележника си, пише нещо и после отминава. Може би има добро сърце и ще ме забрави. Но в Тулуза на гарата ме чакат. Без военна музика, но с лека кола.

Това е един много хубав автомобил, огнеупорен и брониран, и по време на пътуването аз не мога да падна от него и от прозореца си виждам само част от най-горните етажи на сградите, край които профучаваме. Специална кола за гости, които са особено добре дошли, понеже цялото улично движение ни прави път. Всеки случай колите в Тулуза са от някаква марка, която още не познавам. Нито „Форд“, нито „Додж“ могат да разчитат тук на пласмент, ако не ги приспособят към тукашните изисквания.

Но аз вече зная къде ще се приземя. Щом нещо в нравите и обичаите на европейските страни изглежда малко странно, сигурно е, че се намирам на път към полицейския участък или под крилото на ченгетата. В Америка никога през живота си не съм имал работа с полиция или със съдилища. Тук може да си седя кротко на някой сандък или невинно да лежа в леглото, или да се разхождам из ливадите, или да пътувам във влака, все попадам в участъка. Нищо чудно, че Европа пропада. Там хората нямат време да работят, седем осми от живота си прахосват из полицейските участъци или с полицаите. И затова хората са все раздразнени и така охотно правят войни, понеже трябва вечно да се разправят с полицията и полицията да се разправя с тях. Не бива да даваме нито грош повече на европейските страни, та те чисто и просто ги харчат само за да умножават полицията си. Нито грош повече, no, Sir.

— Откъде идвате?

Първосвещеникът пак е седнал пред мене. Те всички са еднакви. В Белгия, в Холандия, в Париж, в Тулуза. Все питат и все искат всичко да знаят. И човек прави винаги все същата голяма грешка, че изобщо им отговаря. Трябва да мируваш, да не казваш нищичко и да ги оставиш да те съветват. Тогава всички те скоро ще отидат в лудницата или пак ще въведат изтезанията. Но не им ли отговаряш, ченгетата ще станат още по-глупави, отколкото са.

Но трябва първо да свикнеш как да си седиш или да стоиш прав, и те все да те питат, а ти нищо да не им отговаряш. Проклетата уста бърбори съвсем от само себе си щом ти изстрелят някой въпрос. Това прави дългата привичка. Не се понася да оставиш увиснало във въздуха някое въпросително изречение, без да го балансираш с отговор. Неотговореният въпрос не ти дава мира, все те преследва, напира в сънищата ти и ти ограбва спокойствието за работа и за мислене. Едната дума „Защо?“ с въпросителна зад нея е централният пункт на всяка култура, цивилизация и изобретение. Без тази дума хората не ще бъдат нищо друго, освен маймуни, а ако зададеш на маймуните тази вълшебна дума, те веднага ще станат хора. Yes, Sir.

— Откъде идвате искам да зная!

Направих опит да не отговарям, но вече не издържам. Трябва нещо да му разкажа. Да му кажа ли, че идвам от Париж? Или по-добре да кажа от Лимож. Ако кажа от Лимож, може би ще ми излезе с осем дни по-евтино, нали Лимож не е толкова далеч, колкото Париж.

— Качих се в Лимож.

— Не е вярно, човече, вие сте се качили в Париж.

Я гледай как хубаво можели да гадаят.

— Не, не съм се качил в Париж, а само в Лимож.

— Но в джоба си имате перонен билет от Париж. Пак са претърсвали джобовете ми. Дори не съм забелязал, вече съм свикнал и не ми прави впечатление.

— О, перонния билет имам отдавна.

— От кога?

— Шест седмици най-малко.

— Странно. Билетът има дата от вчера преди обед.

— Сгрешили са датата — казвам аз.

— Очевидно. И така, в Париж се качихте.

— Но от Париж до Лимож си платих.

— Непременно. И сте толкова добър платец, че освен билета за пътуване сте си купили още и перонен билет, който не ви трябва. Но ако сте имали билет до Лимож, къде е той?

— Предадох го в Лимож — отвръщам аз.

— Би трябвало тогава да имате перонен билет от Лимож. Но да оставим това. Нека да ви снемем самоличността.

Хубаво щом само ще ми снемат самоличността. Все пак е по-добре, отколкото мен да снемат в мазата.

— Националност?

Ето ти един деликатен въпрос. Такова нещо вече си нямам, откак не можах да докажа, че съм се родил. Да опитам ли с „французин“? Нали консулът ми разправи, че има хиляди французи, които не знаят френски и все пак са французи, щом става дума за поданството им. Но сигурно няма да ми повярва. Ще иска да види и доказателства. Ах, как исках да зная за кого е по-евтино да пътува без билет: за французи или за чужденци. Но пък чужденецът може да мисли, че във Франция няма нужда от билети и да е постъпил добросъвестно.

Пари обаче не намериха в джобовете ми и то е вече подозрително.

— Германец съм — експлодирам аз, понеже като мълния ме озарява идеята, че може да се види какво ще правят тия с един бош, когато го намерят без паспорт и без билет в своята страна.

— Германец значи. Гледай ти. Навярно от Потсдам?

— Не, само от Виена.

— Тя е в Австрия. Но то е все едно. Значи германец. А защо нямате паспорт?

— Загубих го.

И пак се изсипва цялата азбука. Във всяка страна те имат все същите въпроси. Изобретили са ги вероятно в Прусия, понеже всичко, що се касае до намеса в частния живот на човека, иде от там. Там хората са били най-търпеливи и са приемали всичко и са сваляли шапка дори на едно лъскаво копче. Понеже лъскавото копче е било страшният бог, когото почитат и комуто се кланят.

Два дни по-късно ми лепнаха четиринадесет дни затвор за измама на железниците. Ако се бях казал американец, може би щяха да изровят, че съм вече осъждан за измама на железниците и да ми излезе по-скъпо. Но името си пак няма да им кажа. Има си предимства, ако нямаш паспорт и моряшка книжка, които да намерят в джобовете ти.

Когато минаха подготвителните дни, бях причислен към трудовата група. Там имаше малки чудновати нещица, щанцовани от бяло тенеке. За какво се употребяват не знаеше никой, дори и надзирателите. Някои твърдяха, че е част от детска играчка, други казваха, че е част от броненосец, трети пък бяха убедени, че е от лека кола, а неколцина се кълняха и обзалагаха на контрабандно внесен тютюн, че тази ламаринена изрезка е важен детайл от управляем въздушен кораб. Аз твърдо държах мнението, че принадлежи към водолазна екипировка. Как стигнах до такова гледище не знам. Но тази идея се бе здраво загнездила у мен, а и някъде бях чел, че във водолазните екипи се употребяват голям брой неща, които иначе никъде другаде не се използват.

Трябваше да изброявам винаги по сто четиридесет и четири от тези чудновати тенекиени изрезки и да ги слагам на купчинки. Когато изброих едно купче и го сложих настрана и започнах да броя друго, дойде надзирателят и ме попита дали съм сигурен, че са точно сто четиридесет и четири и дали пък не съм ги сбъркал нещо.

— Броих съвсем точно, те са точно сто четиридесет и четири.

— Ама съвсем точно ли е, мога ли да бъда сигурен? Той ме погледна така загрижено, че аз наистина почнах да се съмнявам дали пък действително са сто четиридесет и четири и му казах, че навярно ще бъде по-добре да ги преброя пак. Надзирателят рече, че трябва да сторя така, при всички случаи било по-добре, за да не стане някаква грешка. Ако не били изброени съвсем точно, щяла да стане една такава свинщина, можел дори да загуби службата си, което би му докарало много неприятности, понеже имал да се грижи за три деца и стара майка.

Когато за втори път броих купчето и намерих, че количеството отговаря, надзирателят пак се приближи. Видях, че на лицето му пак легнаха грижовните бръчки и за да му спестя тревогите и да му покажа колко много му съчувствувам, казах, преди той да е имал време да си отвори устата:

— Мисля, че е по-добре да ги преброя още веднъж. Може би съм объркал с едно или дори с две.

През загриженото му лице пробяга такава лъчезарна усмивка, сякаш някой му бе разказал, че след четири седмици ще получи наследство от петдесет хиляди франка в брой.

— Да, направете го, за бога, по-добре пак ги пребройте точно. Ако има едно парче повече или по-малко и господин директорът ме изкомандува на рапорт, не зная какво ще сторя. Съвсем сигурно ще загубя службата си, а у дома са бедните червейчета и жената също не е съвсем здрава, а пък още и старата ми майка. Ох, бройте ги съвсем точно, сто четиридесет и четири, точно дванадесет дузини. Може пък да ги броите по дузини, така по-мъчно ще се объркате.

В деня, когато бях изслужил времето си и ме освободиха, бях изброил всичко на всичко три купчета от тези изрезки. И днес още не знам дали не бях сбъркал едната. Но лелея тихата надежда, че верният чиновник и славен грижовник на семейството си е накарал още две седмици да броят трите купчинки, така че не се налага аз да нося отговорността, ако изкомандуват човека на рапорт.

Получих в брой четиридесет сантима трудово възнаграждение. Едно е сигурно: ако още два пъти се возя без билет по френските железници и ме хващат, френската държава неминуемо ще фалира. Никоя държава няма да издържи, дори и да е много по-заможна от Франция.

Не ми се искаше да сторя такова зло, а не исках и след мен да казват, че навярно аз съм виновен, задето френската държава не може да плаща лихвите за изкрънканите на заем пари.

Затова трябваше да си обирам крушите оттука.

Не искам да премълчавам, че не само грижата ми за благополучието и редовното изплащане на лихвите от френската държава ми даваше повод да мисля за по-бързо тръгване. При освобождаването пак ме предупредиха. Този път много сериозно. Ако за четиринадесет дни не се измета от страната, ще ми друснат една година и после депортиране в Германия. Това ще струва не знам колко още на бедната държава и ме обхвана истинско съчувствие към тази изтерзана страна.