Б. Травен
Корабът на мъртвите (33) (История на един американски моряк)

33

Ако си толкова съсипан от работа, та не можеш да си кажеш името, никак не те е еня за това, което се върши около теб. Нека да става каквото ще, само да се стовариш в койката и да спиш. Можеш така да капнеш, че преставаш да мислиш за съпротива, преставаш да мислиш за бягство, преставаш да мислиш за умората. Ставаш машина, ставаш автомат. Около теб могат да грабят и убиват, ти не виждаш, не чуваш, само спиш, спиш и нищо друго.

Стоях замаян на релинга и спях прав. Наблизо се въртяха множество фелуки^[1] с чудновато островърхите си платна. В това нямаше нищо особено. Винаги около нас се навъртаха такива. Рибари, контрабандисти и с всякакви други занимания, за каквито не смееш дори да си помислиш.

Аз трепнах и се свестих. Не можах да схвана какво ме разтърси. Сякаш някакво мощно бучене. Но после съзнах, че не беше бучене, а някаква тежка тишина и покой. Машината бе спряла да работи, а то предизвиква странни чувства. Ден и нощ чуваш тропота и грохота на машината, в котелното тя трещеше като буреносен гръм, в бункерите като тъпо тежко чукане, в каютата като въртящо се пулсиращо пухтене и туптене. Вмъква се в плътта и мозъка ти. Чувствуваш го във всички фибри на тялото. Цялото ти тяло се превръща в едно грапаво туптене. Човек попада цял в ритъма на машината. Той говори, храни се, чете, работи, слуша, гледа, спи, бди, мисли, чувствува и живее в този ритъм. И внезапно туптенето на машината спира. Чувствуваш една своеобразна болка. В теб става празно, сякаш фучиш в асансьор с бясна скорост. Земята потъва под краката ти и чувствуваш, че подът на кораба е паднал и ти потъваш на морското дъно.

„Йорике“ бе спряла и се люлееше леко върху гладкото спокойно море. Веригите издрънкаха и котвата падна.

В този миг мина Станислав с каната кафе.

— Пипип — повика ме той и рече полугласно, — сега трябва да скачаме долу, гръм да ги порази. Ще дигаме парата на сто деветдесет и пет.

— Ти си побъркан, Станиславски — казах аз, — та ние веднага без спиране ще хвръкнем до Сириус. Още на сто и седемдесет ни се тресат карантиите.

— Нали затуй се мотая тук горе, колкото може — захили се Станислав, — иначе ще си блъскаш тиквата в стената. Ще отскочиш нагоре като гумена топка и преди парчетиите ти да се върнат, вече ще плуваш. Още като видях тези подозрителни фелуки наблизо, като луд трупах въглища, за да имам възможност да се кача горе. На огняря казах, че имам диария. Следния път ще трябва да му измислиш друго, не можеш да му разправяш все същите менти, иначе сам ще излезе горе и ще хване номера.

— Какво става?

— Ама че си овца. Контрабанда. Капитанът събира проценти за застраховката. Такова магаре като тебе в живота си не съм виждал. Как си мислиш, къде се намираш?

— На катафалка.

— Поне туй ти е ясно. Но те няма да запратят това корито на дъното без музика. Не си въобразявай. „Йорике“ е осъдена. Смъртният акт се намира вече в компанията, те трябва само да турят датата. Е, виждаш ли, човече, щом се свири на последната струна на цигулката, всичкото е вятър работа. „Йорике“ може да прави каквото си ще, тя е отчаяна. Записана е в списъка на умрелите. Може всичко да рискува, разбираш ли? Скиф горе на мачтата. Там виси боцманът с далекогледа и зяпа дали въздухът е чист. Но после ще видиш как „Йорике“ припка. През първия четвърт час дъртата износена кутия ще ти направи такъв скок, че страх да те побие при такова налягане. Или право на луната, или напред с тридесет и пет мили. Тогаз да видиш „Йорике“. А след половин час ще свири и пуфти от всички дупки и четири седмици ще има астма. Но е офейкала. А то е главното. Сега обаче трябва да слизам. Веднага ще дойда пак, само да нарина няколко лопати. Да видим как ще се изкопча.

Обикновено ние плавахме с налягане сто и петдесет, пък и сто петдесет и пет, когато „Йорике“ трябваше да се бори с лошо време. Сто и шестдесет означаваше за нея „Внимание!“, сто шестдесет и пет „Предупреждение!“, сто и седемдесет „Опасно!“. Тогава тя тръбеше с вой, който те пронизва до мозъка на костите. За да прогонят виенето, бяха затегнали сега слъзните й жлези. Ако имаше настроение, тя можеше да плаче само вътрешно, да оплаква своята жестока съдба и с тъга да си мисли за онова време, когато и тя е била почтена розовобуза девойка. В дългия си богат живот тя бе преминала всички стадии на жената — авантюристка. Била е на блестящи балове, като царицата на празненството, ухажвана от най-хубавите господа. Много пъти се омъжвала, бягала от мъжете си, намирали я в долнопробни хотели, развеждала се трийсет пъти, отново имала щастие и пак била приета в обществото, пак правила глупости, по едно време се отдала на пиянство и контрабандирала шотландско уиски в Норвегия и в рачешките дупки по брега на щата Мейн^[2] и накрая тя бе станала сводница, интригантка, отровителка и производителка на ангели. Така дълбоко може да затъне една жена, която идва от добро семейство и въоръжена с отлично възпитание и с копринени роклички и пъстри перца се втурва в живота. Но нещастието на много хубавите жени е, че не знаят да умрат навреме…

Отвориха товарните люкове и почнаха усърдно да бъркат в червата на „Йорике“.

Фелуките наближиха, а две от тях привързаха по дължината на кораба. Екипажът им бе от марокански рибари. Като котки изпълзяха на борда. Нашите издигнаха товарните мачти и всички с писък заработиха. Трима мароканци, които бяха облечени като рибари, но не приличаха на тях, а имаха умен и интелигентен вид, отидоха с втория офицер в каютата на скипъра. Офицерът пак излезе и надзираваше претоварването. Първият стърчеше на мостика и шареше с очи навсякъде: към хоризонта, във водата, по кораба. Отпред на колана си бе затъкнал тежък броунинг.

— Чисто ли е, боцман? — изкрещя той горе към мачтата.

— Чисто навсякъде, навсякъде, сър.

— Ол райт! Внимавайте!

Весело се люлееха сандъците във въздуха и падаха във фелуките. Долу други мароканци ги подреждаха с чевръсти ръце под товарите с риба и плодове. Щом натовареха една фелука, отвързваха я и тя отплуваше. Веднага на нейно място идваше друга, залепваше на кораба и поемаше товара. Всяка натоварена фелука отблъсваше, дигаше платна и отлиташе. Всяка плаваше в различна посока. Някои в посока, гдето в никой случай нямаше бряг — дали пък не се отправяха за Америка?

Вторият офицер държеше един бележник с индиго и молив. Броеше сандъците. Един от мароканците, който навярно ръководеше товаренето, му викаше едно число, офицерът го повтаряше и записваше. Шефът на товаренето също пишеше на къс хартия. Викаха числата на английски.

Накрая спряха да вадят сандъци и затвориха люковете. Последната фелука с товар бе вече далеч. Първите не се виждаха. Бяха изчезнали зад хоризонта или погълнати от мъглата. Други се виждаха как плуват в различни посоки като малки бели късчета хартия.

Привързаха друга фелука, последната. Тя не бе взела товар. Носеше си само рибата.

Тримата мароканци, които бяха в каютата със скипъра. Излязоха заедно с него. Смееха се и приказваха помежду си. Сетне с тържествени жестове се сбогуваха, слязоха по въжената стълба, качиха се на корабчето си, отблъснаха, дигнаха платна, стълбата бе изтеглена горе, котвената верига задрънка и „Йорике“ се втурна с пълен ход.

След десетина минути скипърът излезе на палубата:

— Къде се намира?

— Шест мили от брега.

— Браво. Измъкнахме се.

— Yes, Sir.

— Елате да закусим. И да се чукнем. Дайте на кормчията курса и идвайте.

Призракът си бе отишъл.

Но призракът бе оставил нещо. Всички ние получихме голяма закуска-след-буря. Пържени наденици, шунка, какао, пържени картофи и по цяла водна чаша ром да си намажем гърлото. Тази закуска трябваше да ни запуши устата. Тапата за устата на скипъра беше друга. Тя не се яде, а се слага в портфейла.

Но пък и ние бяхме доволни. Със скипъра ще доплаваме и в ада, ако ни каже: „Хайде, момчета!“ И никаква инквизиция не би могла да изтръгне от нас какво сме видели.

Бяхме видели, само че машината стопи лагер и ние трябваше да пуснем котва, за да поправим повредата, и че в това време дойдоха фелуки, които ни предлагаха риба и плодове. Готвачът купи риба за две яденета, а офицерите — ананаси, пресни фурми и портокали.

Можехме да се закълнем, защото е истина, yes, Sir.

Такъв добър капитан не се оставя в калта, no, Sir.