Б. Травен
Корабът на мъртвите (3) (История на един американски моряк)

3

Седнах на един голям сандък и проследих „Тускалуза“ по нейния път през морето. Надявах се и горещо й пожелах да се надъни в някоя скала, да бъде принудена да се върне или най-малкото да спусне екипажа в лодките и го изпрати обратно. Но сигурно е избягнала рифовете, защото не я видях да се връща. Във всеки случай от сърце й желаех всички злополуки и крушения, които могат да сполетят един кораб. Но най-ясно си рисувах как тя попада в ръцете на пирати, които плячкосват целия кораб от горе до долу и как измъкват от гадината Боб всичките ми вещи, които той е присвоил, и му шибват един такъв по ухилената мутра, че хиленето и будалкането да му преседнат за цял живот.

Тъкмо се канех да си помечтая за онова хубаво момиче, някой ме потупа по рамото и ме свести. Тутакси той почна да ми втълпява нещо с такава бясна бързина, че свят ми се зави.

Ядосах се и казах гневно:

— Глупости, оставете ме на мира, не мога да понасям бръщолевенето ви. А освен това не разбирам и думичка от вашето дрънкане. Измитайте се по дяволите.

— Вие сте англичанин, нали? — запита сега той на английски.

— Не, янки.

— Аха, значи американец.

— Yes, а сега ме оставяйте на мира и се махайте. Не ща да имам нищо общо с вас.

— Аз пък искам, аз съм от полицията.

— Ех, че късмет, драги приятелю, хубава служба — казах аз. — Какво има? Много ли сте загазил или си имате други тревоги?

— Моряк? — питаше той по-нататък.

— Yes, старче. Да нямате някоя служба за мене?

— От кой кораб?

— „Тускалуза“ от Ню Орлеан.

— Замина в три часа сутринта.

— Няма нужда да ми го разправяте. Нямате ли на склад някакъв по-хубав виц? Този е вече много стар и смърди.

— Къде са ви документите?

— Какви документи?

— Моряшката книжка.

Ай, шоколаден крем с ябълчен сок! Моряшката ми книжка! Тя бе сложена в якето ми, а якето беше в торбата за дрехи и торбата ми за дрехи си лежеше уютно под моята койка в „Тускалуза“, а „Тускалуза“ беше — да, къде ли можеше да е тя сега? Само ако знаех какво са получили днес за закуска! Негърът сигурно пак е изгорил сланината, ехе, ще му дам да разбере, когато ида да боядисвам камбуза.

— Е-е, вашата моряшка книжка? Нали разбирате какво имам предвид?

— Моряшката ми книжка. Ако това имате предвид, именно моряшката ми книжка. Та тогава трябва да ви призная истината. Аз нямам моряшка книжка.

— Нямате моряшка книжка? — Трябваше да го чуете с какъв слисан глас го каза. Приблизително така, сякаш искаше да каже: „Какво, вие не вярвате, че има морска вода ли?“

Непонятно му беше, че нямам моряшка книжка, и попита за трети път. Но още докато питаше, очевидно чисто машинално, той се съвзе от изумлението си и прибави:

— Някакви други документи? Паспорт или лична карта, или нещо друго от този род?

— Не — усърдно претръсках джобовете си, макар и да знаех сигурно, че нямам у себе си дори и празен плик с името си.

— Елате с мен! — рече тогава мъжът.

— Къде да дойда? — запитах, защото все пак поисках да узная намеренията на този човек и на кой кораб иска да ме замъкне. На някаква крайбрежна лодка не отивам, мога отсега да му заявя. Там и с десет коня няма да ме завлекат.

— Къде ли? Веднага ще видите. — Не мога да твърдя, че бе станал особено дружелюбен, но агентите за набиране на моряци стават страшно любезни само в случаите, когато не могат да пипнат жива душа за някое прокълнато от бога корито. Щеше значи да ме закара на някоя съвсем почтена таратайка. Не съм и мислил, че така бързо пак ще си намеря кораб. Късмет трябва да имаш, а не само да увесваш нос.

Накрая акостирахме. Къде? Улучихте, сър, в полицейския участък. Тутакси ме обискираха основно. И когато ме претършуваха така, че разнищиха и шевовете на дрехите ми, човекът съвсем сухо ме запита:

— Оръжие? Инструменти?

Е, сега ми се дощя направо да му светна един. Сякаш можех да скрия картечница в носа си или някой железен лост под клепача! Но хората са такива. Ако не намерят нищо, твърдят, че си го скрил, защото не могат да проумеят, а и никога не се учат да проумяват, че може пък да не притежаваш това, което те търсят.

После ме курдисаха пред една катедра, зад която седеше мъж, а той ме изгледа така, сякаш му бях откраднал шлифера. Отвори една дебела книга, в която имаше много снимки. Човекът, който ме докара, служеше за преводач, иначе нямаше да се разберем. Когато те се нуждаеха от нашите момчета през войната, тогава много хубаво ни разбираха. Но сега това отдавна е минало и затуй вече се правят на разсеяни.

Първосвещеникът, понеже на такъв приличаше той зад своята катедра, все разглеждаше снимките и сетне мен, по-точно лицето ми. Направи го повече от сто пъти и вратните му мускули не се умориха, толкова беше свикнал на тази работа. Явно имаше много време и се държеше съвсем безгрижно. Нали други плащаха, защо му трябваше да се разбързва.

Най-сетне поклати глава и затвори книгата. Очевидно не бе намерил моята снимка. Пък и аз не помнех някога да съм се фотографирал в Антверпен. Пък и той като куче се измори от това скучно занимание, и аз казах:

— Сега обаче аз съм гладен. Днес още не съм закусвал.

— Вярно е — рече преводачът и ме отведе в едно тясно помещение. Много мебели там нямаше, а наличните не бяха изработени в ателие за художествени произведения.

Ехей, какъв е тоя прозорец! Странно, в тази стая сякаш съхраняваха белгийското държавно съкровище. Тук то ще бъде на сигурно място, съвсем положително никой не може да се промъкне от вън, особено през прозореца, no, Sir.

Бих искал да зная, дали наистина туземците го наричат закуска. Кафе с хляб и маргарин. Те още не са се съвзели от войната. Дали пък не са я водили само за да си набавят по-солидни закуски? Тогава без съмнение те не са я спечелили, каквото и да пишат вестниците. Дори и преди войната те навярно са наричали тази мършава хапка с името закуска само поради това, че тя представлява минимума от количество и качество, за да може все още да се назове закуска и защото я получават именно сутрин.

Към обед пак ме откараха пред първосвещеника.

— Искате ли да идете във Франция? — попита ме той.

— Не, аз не обичам Франция, французите винаги се разпореждат и никога не си седят на задника. В Европа те винаги искат някого да окупират, а в Африка да всяват ужас. А всичко това ме прави нервен, навярно те много скоро ще имат нужда от войници, и нали аз нямам моряшка книжка, току-виж, че преднамерено сбъркат и помислят, че съм от техните. Не, във Франция не отивам в никакъв случай.

— Какво мислите за Германия?

Ех, че са се загрижили за мене тези хора!

— В Германия също не ми се ходи.

— Защо? Та Германия е много хубава страна, там ще можете пак лесно да си намерите кораб.

— Не, германците не ми се нравят. Когато им представят сметката, те се ужасяват, а когато не могат да я платят, окупират ги. И нали си нямам моряшка книжка, може би и там ще сбъркат, и аз ще трябва да плащам заедно с тях. А пък никога не ще припечеля толкоз като палубен работник, и никога няма да изпълзя до най-долния слой на средната класа и да стана достоен член на човешкото общество.

— Ей че много приказвате. Кажете просто, искате ли там или не.

Дали разбираха какво им казвам, не зная. Но изглеждаше, че имат много време и се радват от сърце, когато разговорът върви с пълна пара.

— Значи тогава кратко, ясно и край, отивате в Холандия — рече първосвещеникът, а преводачът пак ми го разтълкува.

— Но аз не обичам холандците — отвърнах и тутакси поисках да им разкажа защо, когато ме прекъснаха:

— Дали обичате холандците или не, съвсем не е наша работа. Оправяйте я с холандците. Във Франция щяхте да се приютите най-добре. Но вие пък не искате там. И в Германия не искате, тя не е достатъчно добра за вас, и сега просто ще идете в Холандия. Готово и край. Друга граница ние нямаме. Специално заради вас не сме в състояние да издирим някакъв друг съсед, който може би ще спечели вашето уважение, а засега още не искаме да ви хвърлим във водата, пък тя е единствената последна граница, която ни остава. Значи в Холандия и край. Радвайте се, че така евтино се отървавате.

— Но, господа, вие имате грешка, аз съвсем не искам в Холандия. Холандците седят…

— Тихо сега. Въпросът е решен. Колко пари имате?

— Нали претърсихте джобовете и хастара на дрехите ми. Колко пари намерихте? — Как сега да не се ядосваш! Часове те претърсват с увеличително стъкло, а после пак съвсем целомъдрено те питат колко пари имаш.

— Щом не сте намерили нищо, нямам пари — казах аз.

— Добре. Засега това е всичко. Отведете го пак в килията.

Първосвещеникът бе завършил своята церемония.