Б. Травен
Корабът на мъртвите (45) (История на един американски моряк)

45

Може би не бива да обичаш прекалено много жена си, ако искаш да я задържиш. Тя се отегчава и бяга при друг, за да я бие.

Подозрително беше, много подозрително, че внезапно аз почнах да обичам „Йорике“ тъй искрено. Но щом си чул току-що грозната история за един грабител на деца и носиш в единия си джоб кутия мляко, а в другия пакет хубаво датско масло, твърде е възможно да ти дойдат любовни мисли и да заобичаш онази, която в своите дрипи е по-достойна за любов, отколкото грабителя на трупове в копринени дрехи.

И все пак бе подозрителна тази зараждаща се любов. Нещо не беше в ред. Случи се оная работа с повдигателната тръба за пепел. И все пак аз обичах „Йорике“ с гореща пламенност. Това не ми харесваше. Нещо тук не беше в ред.

В каютата не можеше да се издържа. Въздухът вонеше плътен и тежък и притискаше мозъка.

— Хайде пак да излезем — казах на Станислав, — ще поскитаме покрай водата, докато стане по-хладно. След девет сигурно ще лъхне бризът. Тогава ще се върнем и ще легнем на палубата.

— Имаш право, Пипип — съгласи се Станислав. — Тук не можеш нито да спиш, нито да седиш. Можем да се качим ей там на холандеца. Може би ще видя някой познат.

— Пак ли си гладен? — запитах аз.

— Не, но може би ще им поискам парче сапун или кърпа за лице.

Закретахме бавно. Беше станало съвсем тъмно. Пристанищните лампи светеха пестеливо. Никъде не товареха. Корабите мъждукаха сънливо през вечерния мрак.

— Не е много прочут тютюнът, който ни дадоха онези норвежци — казах аз.

Едва бях произнесъл това и Станислав се бе обърнал към мен, за да вземе огън, и получих мощен удар по черепа. Почувствувах го съвсем ясно, но не можех да се движа, краката ми станаха странно тромави и дебели и аз паднах. Около мен ужасно свистеше и трещеше и това ми причиняваше потискаща болка.

Стори ми се, че това не трая дълго. Станах, преодолях зашеметяването и исках да продължа. Но се ударих в стена, в една дървена стена. Как е възможно? Отидох наляво и там стена. И надясно стена, и зад мен пак стена. И пълен мрак. Главата ми бръмчеше и гърмеше. Не можех да мисля, уморих се и пак легнах на пода.

Когато за втори път се събудих, стените пак бяха там. Но аз не можех да стоя спокойно прав. Клатушках се. Не, не аз, подът се клатушкаше.

Дявол да го вземе, знам сега какво става. Аз съм на кораб и той е в открито море. Плува весело напред. Машините трещят и боботят.

С двата пестника, а накрая и с нозе аз блъсках по стените. Но изглежда никой не ме чу. След дълго време, когато пак и пак обработвах стените, а подпомагах тропането и с крясъци, отвори се един люк и някой светна с джобна електрическа лампа.

— Наспахте ли се след пиянството?

— Струва ми се, да — казах аз.

Няма нужда да ми разправят, вече знам какво е станало, отвлекли са ме. Намирам се на „Императрицата от Мадагаскар“.

— Трябва да дойдете при скипъра — казва мъжът.

Навън е ясен ден. Качвам се по стълбата, която мъжът ми тика през люка, и скоро съм на палубата.

Води ме при скипъра.

— Фини хора сте, трябва да ви кажа — крясвам веднага, щом влизам в кабината.

— Моля? — съвсем спокойно казва скипърът.

— Разбойници, крадци, мародери, това сте вие — крещя аз.

Скипърът остава невъзмутим, пали си спокойно една пура и казва:

— Изглежда, че вие не сте още съвсем трезвен. Ще трябва май да ви потопим в студена вода, за да ви мине.

Гледам го и нищо не казвам.

Скипърът натиска едно копче, стюардът идва и скипърът назовава две имена.

— Седнете! — казва той след известно време.

Влизат двама противни типове. Лица на престъпници.

— Този ли е човекът? — пита скипърът.

— Да, този е — потвърждават двамата.

— Какво правите тук на моя кораб? — казва ми сега скипърът с тон, сякаш е председател на съд със съдебни заседатели. Пред себе си има хартия, на която драска с молив.

— Бих желал да го узная от вас — отвръщам.

Сега говори единият от двамата престъпници. От начина, по който пелтечат английските думи, те приличат на италианци.

— Тъкмо искахме да почистим товарна камера единадесет и намерихме там този човек, лежи пиян в един ъгъл и спи дълбоко.

— Е, всичко е съвсем ясно — казва скипърът. — Вие сте поискали да се скриете на моя кораб, за да дойдете в Англия. Нали няма да го оспорите? За съжаление, аз не мога да ви хвърля зад борда, както всъщност би трябвало да го сторя. Заслужавате да наредя да ви влачат половин дузина пъти на товарната мачта и да ви ожулят малко кожата, за да си спомните, че един английски кораб не служи за укриване на престъпници, преследвани от полицията.

Какво да му отговоря. Ще накара тези италиански каторжници да ми строшат кокалите, ако му кажа какво мисля за него. Той може и да го стори заради това, което му казах още в началото. Но той има интерес към здравите ми кокали, не към строшените.

— Какъв сте? — попита той.

— Обикновен палубен работник.

— Вие сте огняр.

— Не.

— Та нали вчера сте се предлагали тук за огняр?

Да, направих го, и това беше грешката ми. Оттогава не са ме изпуснали от очи. Ако бях казал палубен работник, може би нямаше да се заинтересуват от мен. Имаха нужда от огняри.

— Понеже сте огняр и имате щастие, че двама мои огняри се разболяха, то можете да работите като огняр. Ще получавате английска огнярска заплата, в момента тя е десет лири и десет шилинга. Но аз не мога да ви назнача. Когато пристигнем в Англия, ще ви предам на властите. И вие — зависи как ще погледне съдията на вас — ще трябва да изтърпите от два до шест месеца затвор и после, естествено, депортиране. Но тук, докато сме на път, вие ще бъдете третиран като редовен член на екипажа на нашата „Императрица от Мадагаскар“.

Можем да се погаждаме добре, ако вършите работата си. Ако не можем да се погаждаме, няма да има вода, драги приятелю. Та мисля, че е по-добре да се погаждаме. В дванадесет започна вашата вахта. Вахтите ви са шест часа; двата часа повече на вахта ще ви се плащат по един шилинг и шест пенса на час.

Ето че бях огняр на „Императрицата от Мадагаскар“, на път към възпоминателния камък в селската черква. Аз нямах селска черква, така че не ми оставаше дори и тази чест.

Заплатата беше добра, можеше да се направят пари. Но в Англия затвор за незаконно промъкване на кораба и после навярно още години в тъмницата, за да чакам депортиране. Тъкмо там беше цялата работа. Заплатата си няма да получа, понеже рибите няма да ми я изплатят. Измъкна ли се жив и здрав, няма да получа нито грош, не съм редовно назначен. Никой английски консул не ще признае постъпването ми, маскирано като наказание. Затвор и депортиране не ме трогват. Ние няма да пристигнем в Англия. За това не се грижа. Хайде да разгледаме лодките. Лодките са готови. Значи цялата работа ще стане следващите дни. Първото условие е да си изясня всичко, за да изляза от котелното помещение при всички случаи. Още при най-лекото скърцане бягай от котелното и скачай горе като сатаната.