Б. Травен
Корабът на мъртвите (22) (История на един американски моряк)

22

Така че когато ме запитаха дали търся работа, бе съвсем естествено да кажа „да“. Бях вътрешно принуден да кажа „да“ и аз не можех да избягна тази принуда. Сигурно съм побледнял от смъртен страх, че ще трябва да ида на това корито.

— Старши матрос? — попита мъжът.

Късмет, ето ти го спасението. Те се нуждаеха от старши матрос, а аз не бях. Мъдро се опазих да кажа сега „Plain“^[1], понеже в извънредни случаи и палубният работник може да стои на щурвала^[2], особено ако времето е спокойно и няма големи промени в курса.

Затова отговорих:

— Не сър, не старши матрос. Black gang. Черна банда^[3].

— Екстра! — изкрещя мъжът. — Точно каквото търсим. Хайде, по-живо. Хоп горе!

Всичко ми стана ясно. Те вземаха, който и където им падне, защото тъй и тъй им липсваха много хора. Ако бях казал: готвач или дърводелец, или боцман, те все щяха да викат: „Хоп горе!“. Нещо тука не беше в ред. По дяволите, тя да не е… не, въпреки всички подозрителни обстоятелства „Йорике“ не приличаше на мъртвешки кораб.

Трябваше да изиграя последните си карти:

— Where ’re ye bound? Накъде отивате?

— Къде искате?

Ама че хитреци. Няма избавяне. Можех да викна Южния полюс, да, можех да викна Женева, те щяха да ми отвърнат, без да мигнат: „Точно там отиваме.“

Но аз знаех една страна, гдето това корито не би посмяло да припари, и тя бе Англия. Затова казах:

— Англия.

— Човече, ама че късмет имате! — кресна гласът. — Имаме товар дребни пратки за Ливърпул. Там можете да напуснете.

Ето че се издадоха. Единствената страна, гдето не можех да напусна, а също и всеки друг моряк, който не плава под английски флаг, бе Англия. Но не можех да се изплъзна от този отговор „Ливърпул“. Нали не можех да им докажа, че лъжат.

Изглеждаше много смешно. Естествено никой не можеше да ме принуди насила да подпиша договор за каквато и да било лодка, в никакъв случай, поне докато стоя тук на твърда земя, а не под подсъдността и законната власт на скипъра. Но нали винаги така става: Когато се чувствуваш най-добре и най-щастлив, искаш да бъдеш още по-добре, ако и това желание да е прикрито само с копнеж към промяна на пейзажа, а поддържаш и храниш една тиха вечна надежда, че всяка промяна трябва да води към по-добро. Вярвам, откак Адам е изпитал скука в рая, че в това се състои проклятието на човека, никога да не се чувствува съвършено щастлив и винаги да преследва едно по-голямо щастие. Когато си помисля за Англия с нейната вечна мъгла, нейното мокро и студено време, презрението й към чужденците, тъпо усмихващия се кронпринц^[4] със замръзналата маска на лицето и я сравня с тази свободна слънчева страна и с приветливите й обитатели и си представя, че трябва да изоставя всичко това, до смърт ми е жал.

Такава е била съдбата. Аз бях казал „да“ и като добър моряк, който държи на думата си, трябва да постъпя на това корито, дори и ако то отива право на морското дъно; на тази лодка, която осмях, високо и жестоко осмях, когато я видях за първи път, и наум не ми идеше да плавам на нея, па макар и да спре сетният ми дъх. Не с този кораб и не с този екипаж. „Йорике“ си отмъщаваше, че я бях осмял. Но така ми се пада, защо съм дошъл тук на кея да ме виждат от заминаващите кораби! Да не бях си пъхал носа, какво ме засягат тези кораби, щом не е моят собствен, остави ги на мира и не плюй след тях! Това винаги носи нещастие. Те не могат да го понесат.

Един моряк не бива да мечтае за риболов и да мисли за риба, не е хубаво. А аз се бях довлякъл тук и исках дори да ги ловя. Всяка риба или нейната майка си е хапнала от някой удавен моряк, затова морякът трябва да се пази от риба. Ако иска да яде риба, да си я купи от някой редовен рибар. Да ловят риба е техен занаят, на тях тя нищо не прави и ако такъв мечтае за риба, това означава пари, от нея той си вади хляба.

Изстрелях последния възможен въпрос:

— Как плащате?

— Английски пари.

— Каква е храната.

— Богата.

Сега бях вече в чувал. Никакво място за кръшкане. За съвестта ми нямаше ни едно-единствено извинение да взема обратно моето „да“.

Хвърлиха ми въже, аз го хванах, люшнах се с прострени напред крака срещу бордната стена и докато те прибираха на палубата въжето, аз се качих по стената и скочих горе през релинга.

Щом застанах на палубата, със забележителна бързина „Йорике“ тръгна с пълен ход и докато аз милвах с очи потъващата Испания, имах чувството, че сега съм прекрачил през онази голяма порта, на която са написани съдбоносните думи:

О вий, кои прекрачвате тоз праг,

надежда всяка тука оставете.