Б. Травен
Корабът на мъртвите (37) (История на един американски моряк)

37

Датската книжка нямала голяма стойност. В Дания стояли в бездействие толкова много кораби, че едва ли могъл да разчита на работа. А Станислав искал най-после да има пак една истинска моряшка книжка.

Отишъл в Морското управление и се надявал, че там ще му дадат книжката.

— Първо трябва да донесете удостоверение от полицията.

— Ето старата ми моряшка книжка.

— Тя е датска. Тук не се намираме в Дания.

Датската моряшка книжка носела друго име, не истинското име на Станислав.

Той отишъл в полицията, казал своето истинско име и поискал удостоверение, с което да получи моряшка книжка.

— Тук ли сте регистриран? — запитали го.

— Не. Пристигнах едва вчера. С един датски кораб — казал Станислав.

— Поискайте да ви изпратят първо свидетелство за раждане, иначе не можем да ви издадем удостоверение — рекла полицията.

Станислав писал в Познан и поискал свидетелство за раждане. Чакал една седмица. Свидетелството не дошло. Чакал две седмици. Свидетелството не дошло.

Станислав написал препоръчано писмо и приложил петдесет билиона марки за разноски.

Чакал три седмици. Нищо. Чакал четири седмици. Пак нищо. Какво ги е грижа в Полша за свидетелството за раждане на някакъв мъж, който живее в Германия. Там си имат други грижи. Най-напред Горна Силезия. И Данциг. А кой знае, къде е било записано раждането. Не можем да се оправим в тази бъркотия. Не е за нас всичко това. Парите, които Станислав донесъл, една хубава сумичка датски крони, отдавна отишли по дяволите. По дяволите ли? Не, а из целия Санкт Паули^[1]. В Санкт Паули знаят датските крони и ги ценят, те са почти наравно с долара. „Какво ще сториш, щом има момичета? Не можеш да избягаш. Нали ще кажат, че може би си малко така… Да, и кроните хвръкваха.“

— Само глупците и идиотите гладуват и тикат въглища за парата — казал Станислав. — Тънкият занаят винаги изхранва своя човек.

— Веднъж на сточната гара от един товарен вагон, чиято врата много лесно се отваряла, паднал сандък.

— Трябва просто да си там, когато падне, а не бива да го оставяш. Това е целият виц в тази история — рече Станислав.

После на пристанището се пръснали няколко чувала захар.

— Ако идеш там с една празна раница и от само себе си се пръсне някой чувал със захар или кафе, и цялата плячка ти се плъзне в раницата, нали няма да я обърнеш, да изсипеш кафето и да си заминеш по пътя? Би означавало да изкушаваш бога. И ако изсипеш кафето и те види някой, ще си помисли, че си го откраднал и ще те прати на курорт.

Имало също салварзан и кокаин.

— Трябва да имаш сърце за бедното страдащо човечество, не бива да отминаваш равнодушно. Не знам какво ще ти бъде, ако имаш нужда от салварзан, а не можеш да намериш. Не трябва да мислиш винаги само за себе си, понякога трябва да помислиш и за другите, щом искаш да ти е добре.

— Виж, Пипип — допълни Станислав своя разказ, — всяко нещо с времето си. Идва и време, когато трябва да си кажеш: а сега се огледай за нещо друго. Там е грешката, че мнозина не могат да си кажат овреме: Хайде слизай, иначе няма да се измъкнеш и ченгетата ще те лапнат. А аз си рекох: сега си намери едно корито, дори и да трябва да го откраднеш, и се махай, иначе работата ти е спукана.

Като дошъл до това убеждение, Станислав отишъл наново в полицията и казал, че удостоверението му за раждане не е дошло.

— Проклети поляци — казал инспекторът, — правят го само от проклетия. Ама и в пъкъла ще им стане горещо, нека първо французите в Африка и англичаните в Индия и Китай да затънат до гуша в мръсотията, тогава ще видят те каква песен ще им запеем.

Станислав, който не се интересувал от политическите убеждения на инспектора, но от учтивост го слушал, кимнал, ударил с юмрук по масата и рекъл:

— Ами как сега ще получа моряшка книжка, господин инспекторе?

— Не сте ли живели по-рано в Хамбург?

— Разбира се. Преди войната.

— Колко?

— Повече от половин година.

— Регистрирахте ли се?

— Естествено.

— В кой район?

— Тук в този район. В този участък.

— Вървете тогава бърже в Главната регистрационна служба да ви дадат извлечение от картата. Елате с него тук и донесете две или три снимки да ви ги подпечатам.

Станислав получил извлечението и бързал обратно при инспектора. Инспекторът казал:

— Извлечението е вярно, ако знаех със сигурност, че вие сте този, който е посочен в него.

— Мога да го докажа. Мога да доведа платнаря Андресен, при когото работих. Но ето и този вахмистър, той навярно още ме помни.

— Аз? Да ви помня? — запитал вахмистърът.

— Да. На вас трябва да благодаря за деветте марки глоба, която ми жулнахте по повод на едно сбиване. Тогава имахте една муха под долната устна, но сте я обръснали — казал Станислав.

— Да-а-а! Сега си спомням за вас. Правилно, вие работехте при Андресен. А имахме с вас и една друга история. Познан ви търсеше, понеже още като момче сте офейкали от къщи. Тогава ви оставихме тук, понеже бяхте на почтена работа.

— Е, всичко е наред — рекъл инспекторът. — Сега мога да ви издам удостоверение и да ви подпечатам снимките.

На следния ден Станислав отишъл с удостоверението в Морското управление.

— Удостоверението е добро. Инспекторът потвърждава, че ви познава лично. Но… но ние все още се съмняваме, че сте поданик на Райха. Ето, тук пише: поданик на германския Райх. Това трябва да ни докажете. — Тъй му казали в управлението.

— Та аз съм служил в кайзеровия флот и съм раняван при Скагерак.

Чиновникът високо дигнал вежди и направил с ръце такова движение, сякаш от онова, което щял да каже сега, зависело по-нататъшното съществувание на света.

— Когато сте служили във флота на кайзера и сте били ранен при Скагерак, гдето ние натрихме носа на онези побеснели кучета, тогава вие сте били поданик на германския Райх. Съмнение в това няма. Но дали и днес още сте поданик на германската държава, това вие ще ни докажете. И додето не го сторите, ние не сме в състояние да ви издадем моряшка книжка.

— А къде трябва да отида?

— Трябва да идете в полицейския президиум. Отделът за поданство.