Б. Травен
Корабът на мъртвите (24) (История на един американски моряк)

24

Електрическа светлина на „Йорике“ нямаше. Очевидно тя в своята невинност и не знаеше, че има такова нещо. Каютата се осветяваше от една газена лампа. Сигурно така се нарича този осветителен апарат. Той се състоеше от един смачкан тенекиен резервоар с венец от стоманена ламарина, тъй измамнически обработена, та да повярваш, че е от чист месинг. Може би на времето е могло да се поддържа тази измама. Но понеже всяко дете знае, че месингът не ръждясва, а от този месингов венец бе останало само ръжда, която само по дълъг навик се държеше още във формата на цилиндър, така че измамата бе излязла наяве, наистина по времето, когато лампата не е могла вече да се смени, понеже гаранционният срок е изтекъл. Лампата имала някога и шише. Нищожният фрагмент от него би могъл да се окачестви като останка от годно за употреба лампено шише без съмнение само поради това, че от време на време през каютата свистеше въпросът; „Кой ще чисти днес шишето?“ Никой не се обаждаше, а и никога не се е обаждал някой. Този въпрос се поставяше също по стар навик, за да ни позволи да вярваме, че притежаваме лампено шише. Не съм и виждал някой да придобие смелостта да го стори. Не ще има вече случай да повтори. И най-лекото директно докосване до шишето би го разпаднало на прах и злодеецът ще бъде държан отговорен, ще му удържат от заплатата шишето и по този начин компанията ще получи ново. Не и корабът. Все някъде ще се намери къс от стъкло, което чрез въпроса; „Кой ще го чисти днес?“ ще получи формата на шише. Самата лампа бе една от тези, които са носили седемте бодърствуващи девици. При такива обстоятелства не би могло и да се очаква, че една моряшка каюта ще бъде дори и само оскъдно осветена. А и фитилът бе същият, който една от девиците отрязала от вълнената си фуста. Маслото, което получавахме за лампата и което по измамнически съображения наричаха газ, понякога дори диамантено масло, е било вече гранясало по времето, когато девиците са го наливали в своите лампи. А междувременно то не бе станало по-добро. Да се събличаш, уморен до припадък, или да се обличаш съвсем пиян от съня, когато те разтърсят здраво на печалната, твърде печална светлина на тази лампа, която по предписание трябваше да гори цялата нощ и сгъстяваше още повече задушаващо тежкия въздух, понеже никога не гореше, а само пушеше, би довело до по-големи катастрофи в това тясно помещение, отколкото би било прилично да се разправя, ако нямаше обстоятелства, които да смекчат положението. Нещата рядко стигат до пълната си острота. Да си призная истината, в повечето случаи ние не се събличахме и обличахме. Не че нямахме какво. Не беше така. Все имахме по нещо, което поне при добро желание можехме да покажем. Но какво да се прави, като нямаш дюшек, нито одеяло, нито нещо подобно?

Когато пристигнах, по възпоминание, останало от добрите кораби, запитах:

— А къде е дюшекът за койката ми?

— Тук не се полага.

— Възглавница?

— Не се полага.

— Одеяло?

— Не се полага.

Зачудих се, че компанията ни дава кораба, на който плавахме, и не бих се изненадал, ако ми кажеха, че всеки сам трябва да си донесе кораб. Бях дошъл на борда с шапка, сако, панталон, риза и един чифт…, когато бяха още нови, наричаха се обувки. Сега не би могло да се назоват така, нямаше да ми вярват. Но на борда имаше мнозина, които не бяха толкова богати. Един изобщо нямаше сако, друг риза, трети обувки, а един вид мокасини, които сам си бе направил от стари чували, капаци от сандъци и въже. По-късно узнах, че тези, които имаха най-малко, бяха гледани от скипъра с най-добро око. Иначе е обикновено обратното. Но тук колкото по-малко имаш, толкова по-малко се осмеляваш да слезеш и да предоставиш добрата „Йорике“ на съдбата й.

Койката ми бе прикрепена на коридорната стена. Отсрещните койки — на една дървена стена, която делеше каютата на две камери. От другата страна на тази дъсчена преграда също имаше две койки, а срещу тях на външната бордова стена още две. Така бе станало възможно тази каюта, прекалено тясна за четирима възрастни хора, да служи за постоянно жилище на осмина. Дъсчената преграда не минаваше през цялата каюта, иначе хората от външната камера, откъм бордовата стена, би трябвало да изпълзяват през страничния люк, който обаче не бе достатъчно голям, че да се промъкне през него човек. Тази преграда заемаше само две трети от дължината на помещението и там, където тя свършваше, започваше трапезарията, салонът за хранене. Според предписанията той трябваше да бъде отделен от спалните помещения. Тук това изискване бе щастливо разрешено. Всичките три помещения бяха всъщност само едно, разделено от стената на три, и само вратите бяха винаги отворени. Така поне можеш да си помислиш, понеже камерите нямаха отделни врати, а каютата имаше една обща, която водеше в коридора. В трапезарията имаше нерендосана маса за хранене, а по дължината й от двете страни пейки. В единия ъгъл до масата стоеше стара очукана тенекиена кофа, която винаги течеше. Тя беше кофа за миене, вана за къпане, умивалник за съдовете, всичко в един образ. Освен това тя служеше и за други цели, между които и да облекчава с по няколко кила тежко накандилканите моряци, ако своевременно успеят да стигнат до нея. Стигнат ли я много късно, обикновено някой незамесен се събуждаше в койката си, оплискан от проливен дъжд, който изливаше в койката всичко възможно, произвеждано на и под земята с единственото изключение: вода. Вода нямаше в този проливен дъжд.

В каютата имаше и четири шкафчета за дрехи. Ако в тях не висяха изгнили дрипи и стари чували, можеше да ги наречеш празни. Осем човека живееха в тази каюта, а те бяха само четири. Четири излишни шкафа, защото ако нямаш нищо за окачане, нямаш и нужда от шкаф. По тази причина бяха само четири. Предварително е било обмислено, че петдесет процента от екипажа на „Йорике“ нямат нищо, което заслужава да бъде съхранявано в шкаф. И врати нямаха вече четирите, от което можеше да се заключи, че сто процента от екипажа не се нуждаеха от шкаф.

Илюминаторите бяха поразително малки и мътни. Сегиз-тогиз изникваше въпросът кой да ги изчисти, но никой не отговаряше „аз“, а ако някой отговореше с „вие“ или „ти“, то бе оспорвано с гневно избухване, докато се съгласят на „той“. Който и да бъдеше този „той“, ако го назоват по име, той биваше на вахта и не можеше да вземе участие в гласуването, а и нямаше сега време да се тревожи за неизчистените илюминатори. За чистенето на единия така и така не ставаше въпрос, понеже стъклото му бе счупено.

По тази причина дори на ясна слънчева светлина каютата бе забулена в мистериозен здрач. Двата люка към палубата не биваше да се отварят нощем, понеже светлината смущавала вахтата на мостика. Затова течение нямаше, и въздухът в каютата беше тежък и застоял.

Веднъж в седмицата каютата бе обливана със солена вода, което ние наричахме миене и изтъркване. Нямаше ни сапун, ни сода, нито четки. Кой да ги достави? Не и компанията: А екипажът нямаше сапун да си опере една риза. Биваш честит, ако в джоба си имаш късче сапун да си измиеш сегиз-тогиз лицето. Но не бива да го оставяш. Дори и да е голямо колкото главичка на карфица, някой ще го намери, ще го задържи и никога няма да ти го върне.

Мръсотията бе така дебела и засъхнала, че трябваше да употребиш брадва, за да я разбиеш. Ако бях намерил сили да го сторя, щях да се заловя. Не от прекалено чувство за чистота, на „Йорике“ бърже го изгубваш, а от научна гледна точка. Носех в себе си твърдото убеждение, имам го и днес, че ако не бях уморен и изгреба на пластове мръсотията, сигурно щях да намеря финикийски златни монети. Какви съкровища бих открил, ако проникнех още няколко пласта по-дълбоко, не се осмелявам да помисля. Може би там лежаха изрязаните нокти на прапрадядото на Неандерталския човек, които тъй отдавна и напразно търсят и които са необикновено важни, за да се установи дали пещерният човек е чувал за мистър Хенри Форд от Детройт или е бил в състояние да пресметне колко долара печели мистър Рокфелер всяка секунда, докато почиства сините си очила, защото университетите могат да разчитат на частни субсидии само тогава, когато се съгласят да поемат част от рекламата на американския бизнес.

Ако поискаш да напуснеш каютата, промъкваш се по тъмен, смешно тесен коридор. На отсрещната страна имаше подобна каюта, не точно такава, а само подобна, понеже бе още по-мръсна, по-спарена и по-тъмна от нашата. Единият край на коридора водеше за палубата, другият до една шахта. Преди да стигнеш до шахтата, от двете страни имаше още по две микроскопични каюти, определени за дърводелеца, боцмана, помощник-механика и още някой, всички те принадлежаха към подофицерското съсловие и затова имаха собствени каюти, за да не са принудени да дишат същия въздух с обикновения екипаж.

Шахтата водеше до две камери, едната за веригите и оръжието, а другата наричаха камерата на ужасите. Нямаше на „Йорике“ човек, който да твърди, че е влизал в камерата на ужасите или е хвърлял поглед в нея. Тя винаги бе заключена здраво. Когато веднъж по някакъв повод, не знам вече какъв бе този нечуван повод, запитаха за ключа, оказа се, че никой не знае къде е той, а офицерите твърдяха, че бил у скипъра. Но скипърът се закле в душата си и в още неродените си деца, че ключът не е у него и най-строго забрани да се отваря камерата и да се влиза в нея. Всеки скипър си има странности. Този ги имаше много, в това число и тази никога да не инспектира каютите на екипажа, което според нарежданията бе длъжен да прави всяка седмица. Той обосноваваше каприза си с уверението, че ще го стори следната седмица, че не искал тъкмо днес да си разваля апетита, а и не било установено местоположението на кораба, с което ей сега трябвало да се залови.