Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (35) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

35.

Зората още едва-едва бледнееше, когато Робинзон се спусна от своята араукация. Той мразеше печалните безцветни мигове преди изгрева на слънцето и имаше навика да става едва с първите му лъчи. А Петкан винаги се излежаваше до късно. Но тази нощ Робинзон спа лошо. Сигурно заради тежките гозби на „Бялата птица“ — след месата, сосовете и виното, сънят му бе неспокоен, прекъсван от внезапни събуждания и кошмари.

Той пристъпи няколко крачки по плажа. Както и очакваше, „Бялата птица“ беше изчезнала. Водата беше сива, небето — безцветно. Обилната роса свеждаше надолу растенията. Птиците никакви не се чуваха, сякаш бяха измрели. Робинзон почувствува безкрайна тъга. След няколко минути, най-много след час, слънцето ще изгрее, ще върне живота и радостта на целия остров. Робинзон нямаше търпение да дочака този миг и реши да отиде да погледа как Петкан спи в хамака си. Не, нямаше да го буди, просто чувствуваше, че присъствието му ще го успокои.

Хамакът беше празен. Най-изненадващо беше, че не се виждаха дребните предмети, с които Петкан се забавляваше през почивката си — огледалцата, свирките, духалките, стрелите, перата, топките и другите неща. Нямаше я и козичката Анда. Панически страх завладя изведнъж Робинзон. Ами ако Петкан бе заминал с „Бялата птица“? Той хукна към плажа: кануто и старата пирога си стояха там, изтеглени на сухия пясък. Ако Петкан е решил да отиде на английската шхуна, щеше да вземе една от двете лодки и да я изостави в морето или да я издърпа на борда. Защо ще се хвърля да плува посред нощ?

И Робинзон се зае да претърси острова, като през цялото време викаше Петкан. Тичаше от един плаж до друг, от брега до дюните, от гората до блатата, от грамадата скали до ливадите — все по-отчаян, препъвайки се и викайки, все по-убеден, че Петкан го е предал и изоставил. Но защо, защо?

Тогава си спомни за възхищението на Петкан от красивия бял кораб, затова, как скачаше от рея на рея и се люлееше с щастлив смях над вълните. Така е: Петкан е бил съблазнен от новата играчка, по-хубава от всички, крито сам си беше измайсторил на острова.

Горкият Петкан! Робинзон си спомни ужасните подробности, разказани от помощник-капитана Джоузеф за търговията с роби между Африка и памучните плантации в Америка. Без съмнение простодушният индианец е вече в трюмовете на „Бялата птица“, окован в робски вериги.

Робинзон се чувствуваше смазан от мъка. Той продължаваше да търси, но откриваше само спомени и сърцето му се късаше — еоловата арфа и хвърчилото, натрошени от хората на кораба, — когато изведнъж почувствува нещо твърдо под краката си. Беше каишката на Тен, мухлясала и полуизгнила. Тогава Робинзон опря чело о ствола на един евкалипт и плака до забрава.

Когато вдигна глава, видя на няколко метра от себе си пет-шест лешояди, които го наблюдаваха с червените си, свирепи очички. Робинзон искаше да умре и лешоядите го бяха почувствували, но точно това не искаше — тялото му да бъде разкъсано от тия готованци. Спомни си за дъното на пещерата, където беше прекарал толкова блажени часове. При всички случаи отворът на голямата пещера е бил затрупан от взрива, но той се чувствуваше така смален, така отслабнал, че можеше да се пъхне през някоя пролука между два камъка. И тогава ще се спусне до самото дъно на дупката — меко и хладно, — ще се свие там с глава, опряна на коленете, с кръстосани глезени и ще забрави всичко, ще заспи завинаги, скрит от лешояди и други животни.

И той се запъти с бавни крачки към хаотичната грамада камъни, които се изпречваха на мястото на пещерата. Дълго търси, преди наистина да открие тесен отвор, колкото да се промъкне котка, но се чувствуваше съвсем стопен от мъка и не се съмняваше, че ще успее да влезе. Пъхна вътре глава, за да разбере дали проходът наистина води до дъното на пещерата. И в този миг чу вътре нещо да шава. Един камък се заклати. Робинзон се дръпна. Някакво тяло изпълни пролуката и с една-две извивки се измъкна от нея. И пред Робинзон се изправи едно дете с ръка пред лицето, за да се запази от светлината или от някой шамар. Робинзон не можеше да дойде на себе си от смайване.

— Кой си ти? Какво правиш тук? — попита го той.

— Аз съм юнгата от „Бялата птица“ — отвърна детето. — Исках да избягам от този кораб, на него се чувствувах нещастен. Вчера, докато сервирах на масата на капитана, вие ме погледнахте с доброта. След това чух, че няма да тръгвате с кораба. Реших да се скрия на острова и да остана с вас.

— А Петкан? Виждал ли си Петкан? — припряно попита Робинзон.

— Тъкмо щях да ви кажа. Тази нощ се измъкнах на палубата и се канех да скоча във водата, за да се опитам да доплувам до брега, когато видях един човек в пирога до борда. Беше вашият прислужник, метисът. Качи се на кораба с една бяла козичка. Влезе в каютата на помощника, който, изглежда, го очакваше. Разбрах, че ще остане на кораба. Тогава доплувах до пирогата и се качих на нея. И после гребах до плажа.

— Значи затова и двете лодки са тук! — възкликна Робинзон.

— Скрих се в скалите — продължи юнгата. — Сега „Бялата птица“ е отплавала без мен и аз ще остана с вас.

— Ела — каза му Робинзон.

Той хвана юнгата за ръка и го поведе между скалите нагоре към върха, който стърчеше над каменния хаос. По пътя се спря и погледна новия си приятел. Бледа усмивка озари слабото лице, изпъстрено с лунички. Робинзон разтвори ръка и погледна неговата длан в своята — тънка и слаба, но загрубяла от тежката работа на борда.

От скалния връх се виждаше целият остров, все още потънал в гъста мъгла. На плажа приливът повдигаше кануто и пирогата и те започнаха да танцуват. Далеч на север в морето се открояваше една бяла точка, която се носеше към хоризонта — „Бялата птица“. Робинзон посочи с ръка към нея.

— Хубаво гледай! — каза той. — Може би никога вече няма да видиш такова нещо — кораб край бреговете на Сперанца.

Точката постепенно се стопяваше. Най-сетне изчезна. И тогава слънцето се показа. Обади се щурец. Чайка се спусна към водата и размахвайки криле, се издигна с рибка в човката си. Едно след друго цветята разтваряха чашките си.

Робинзон чувствуваше как животът и радостта се вливат в него и го изпълват целия. Петкан му бе разкрил дивия живот и си беше заминал. Но, Робинзон не беше сам.

Сега си имаше този малък брат, чиито коси — червени като неговите — вече пламтяха на слънцето. Двамата ще измислят нови игри, нови приключения, нови победи. Започваше съвсем нов живот, красив като острова, който се събуждаше сред мъглата в краката им.

— Как се казваш? — запита Робинзон юнгата.

— Ян Нелжапаев. Роден съм в Естония — добави той, сякаш за да се извини, че името му е толкова трудно.

— Отсега нататък — каза му Робинзон — ще те наричам Неделчо. Това е денят на празниците, на смеха и игрите. И за мен ти завинаги ще бъдеш детето на Неделята.