Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (28) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

28.

Козите, опитомени и затворени в кошари от Робинзон, отново бяха подивели. Но както почти всички животни на свобода, те се събираха на групи, водени от най-силните и най-мъдрите козли. Тези пръчове главатари от своя страна се подчиняваха на един пръч цар, много едър и силен, наречен Андоар.

Когато стадото беше застрашено от опасност, то се скупчваше — обикновено на някое възвишение или скала, — всички животни от първата редица навеждаха глави и изправяха пред неприятеля непреодолима стена от рога.

Петкан си беше измислил опасна игра, която страшно му харесваше. Бореше се с козлите, като гледаше да ги изненада сами. Побегнеха ли, тичешком ги настигаше. Хващаше ги за рогата и ги поваляше. За да бележи онези, които вече бе победил по този начин, им окачваше на вратовете малки гердани от лиани.

Случи се така, че по време на такъв лов Петкан намери в една вдлъбнатина на скалата ранена козичка и я прибра. Тя лежеше със строшен предеш крак. Беше съвсем младичка, бяла и още без рога. Петкан измайстори шини от пръчки и ги завърза около счупената кост. Без съмнение някоя по-стара и по-мъдра коза щеше да свикне с това приспособление, което й пречеше да прегъва коляно. Но Анда — така я нарече Петкан — не можеше да стои на едно място. Подскачаше като луда, непрекъснато падаше на шините и много я болеше. Накрая неизменно успяваше да се освободи от тях и веднага се свличаше настрани и врещеше жалостиво.

Робинзон смяташе, че трябва да я заколят. По цял свят колят козите, овците и дори конете със счупени крака. Тези животни не понасят принудата на гипса или шините, стегнали неподвижно счупените кости.

Петкан се заинати на всяка цена да спаси Анда. Така да е — щом не може да върви, нито да тича, нито да скача, той ще я обездвижи напълно! И я завърза за нещо като дървена рамка, положена на земята. В началото Анда, легнала на една страна, се мяташе, за да се отскубне и врещеше сърцераздирателно. Постепенно обаче се примири и започна да приема дъхавата трева и прясната вода, която два пъти на ден й носеше Петкан.

След двайсетина дена Петкан я освободи. Козичката опита веднага да се затича, но мускулите й се бяха схванали. Залиташе като пияна. Трябваше наново да се учи да ходи. Търпението на Петкан се оказа безгранично. Придържаше я отстрани между двата си крака и напредваше стъпка по стъпка, докато малките копитца потрепваха и несръчно се препъваха в камъните. Най-сетне малката Анда започна отново да скача и да тича и представляваше чудесна гледка, докато се мяташе от скала на скала — ту зад Петкан, ту пред него, но тогава той с мъка я настигаше.

Да тича се научи, но за нищо на света не искаше да пасе сама. Сложеше ли я насред поляна, покрита с треви и цветя, или под нежната шума на някой храст — защото козите предпочитат листа пред тревата, — тя врещеше срещу Петкан и чакаше да й подаде с ръка листата, накъсани специално за нея.

Петкан и Анда бяха неразделни. Нощем Петкан се заравяше в топлата и жива козина на Анда, изтегната върху него. През деня тя не се отделяше ни крачка от него.

— Ще видиш — казваше той на Робинзон. — След време, като й дойде млякото, няма да я доя, както правехме преди. Ще бозая направо от нея, като от майчица.

И при тази мисъл се заливаше от радостен смях. Робинзон го слушаше с известна завист, защото се чувствуваше настрана от тази близост, която свързваше Петкан и козичката.

— От катастрофата насам ти искаш на Сперанца всички да са свободни — каза му той — и да няма вече домашни животни. Тогава защо задържаш Анда?

— Анда не е домашно животно — отвърна Петкан с достойнство. — Тя е свободна. Остава с мен, защото ме обича. Ако някой ден пожелае да си отиде, няма да я спирам.

Но една сутрин Петкан се събуди с чувството, че нещо се е случило, докато той е спял. Анда си беше в ръцете му, както обикновено, но въпреки това Петкан долови, че изглежда някак странно. А и наоколо се носеше някаква силна миризма, миризмата на пръч. Той не каза нищо, но мисли за това през целия ден.

През следващата нощ спа нащрек. И ето че в полунощ храстът, до който бе легнал, се разтвори като огромен цвят и в средата се показа най-красивата глава на козел, която някога беше виждал. Издължени златни очи пламтяха сред гъстата козина, изящна свилена брадичка се поклащаше под муцуната. От челото стърчаха огромни, черни и прешленести рога. В същото време лекият ветрец довя към Петкан ужасната смрад на животинска пот и мускус. Макар и никога да не бе го виждал, Петкан веднага позна Андоар, царя на козите от Сперанца. Но и Анда явно го бе видяла, защото започна леко да се дърпа от прегръдката на Петкан, сякаш искаше да се измъкне, без да го събужда. Петкан обаче я стисна по-силно, за да не избяга, и накрая големият козел изчезна. Точно тогава той се сети какво бе казал на Робинзон: „Ако Анда пожелае да си отиде, няма да я спирам.“ И се изчерви от срам под мургавата си кожа.

Целият следващ ден старателно плете от ярки лиани най-здравия и най-хубав гердан досега — гердана на цар Андоар. После тръгна към планината да търси съперника си.

Откри го на върха на една скала, застинал като огромна космата статуя. Петкан бавно изпълзя нагоре по скалата, стиснал в зъби шарения гердан от лиани, белега за неговата победа над Андоар. На върха на скалата мястото наистина не достигаше за двама. Но козелът продължаваше да стои, без да мръдне. Петкан не знаеше какво да прави. Да го предизвика ли? Той се приближи с гердана в протегнатата си длан. Насмалко да докосне козела, но той внезапно се метна с един метър напред и опаса Петкан през кръста с рогата си. Индианецът бе стиснат от великански клещи. После козелът врътна глава настрани, Петкан изгуби равновесие и полетя от скалата. За късмет, височината не беше кой знае каква, но в подножието растяха тръни и див чемшир и жестоко го издраха.

Наложи се Петкан няколко дни да лежи в хамака. Робинзон го налагаше с лапи от мокър мъх, а Анда му ближеше раните. Той говореше само за Андоар — как отново ще го открие, за да си премерят силите, и понеже бе достоен съперник, непрекъснато възхваляваше царя на козите. Присъствието на Андоар — казваше той — можело да се долови от сто метра по ужасната воня. Андоар никога не бягал, когато го доближат. Андоар не го нападнал след сгромолясването от скалата, за да го довърши, както щял да направи всеки друг козел…

Петкан беше доста изнемощял. Не ставаше изобщо, освен, за да наскубе трева и да донесе вода за Анда. Една нощ, съвсем изтощен, заспа дълбоко. На другата сутрин се събуди много късно — Анда беше изчезнала.

— Нали виждаш — каза той на Робинзон, — пожела да си отиде и си отиде.

Но Робинзон не се лъжеше толкова лесно и му се изсмя в лицето. Тогава Петкан се закле в себе си, че ще намери Андоар, ще му нахлузи гердана от лиани и ще си вземе Анда обратно.

Когато оздравя, Робинзон се опита да го възпре от повторно мерене на силите с царя на козите. Първо, заради миризмата, с която Петкан се връщаше целият просмукан след битките с козлите. Освен това играта беше наистина опасна, както го доказваха падането от скалата и раните му. Каквото и да му говореше обаче, всичко беше напразно. Петкан искаше да си уреди сметките и с усмивка приемаше всички възможни опасности. Една сутрин отново потегли към големите скали да дири противника си.

Не стана нужда да го търси дълго. Силуетът на огромния мъжкар се извисяваше сред множеството кози и ярета, които се разбягаха на всички страни, когато Петкан се приближи. Само една бяла козичка остана предано до царя и Петкан с голямо неудоволствие разпозна Анда. Тя едничка не пасеше. Това вършеше вместо нея Андоар: изтръгваше кичур трева и й го поднасяше. Козичката го улавяше със зъби и няколко пъти поклащаше глава, сякаш за да благодари. Ревността жегна Петкан.

Андоар изобщо нямаше намерение да бяга. Застанал бе сред нещо като арена, оградена от едната страна с отвесна каменна стена и отворена от другата към пропаст, трийсетина метра дълбока.

Петкан развърза гердана, навит около китката му, и предизвикателно го размаха под носа на козела. Животното веднага спря да дъвче — дълъг стрък трева остана да стърчи между зъбите му. После се изсмя в брадата си и се изправи на задни крака, сякаш да се попъчи малко. Направи така няколко крачки към Петкан, като махаше във въздуха с предни копита и разтърсваше огромните си рога — един вид поздрав към невидима тълпа, дошла да му се възхити. Петкан гледаше онемял това нелепо представление. Този миг разсеяност го погуби. Животното беше вече на няколко крачки от него, когато стъпи здраво на земята и се хвърли със страшен устрем към него. Летеше като стрела към гърдите на индианеца. Петкан отскочи настрани, но за малко закъсня. Страхотен удар в дясното рамо го завъртя на място. Той се удари болезнено в камъните и се простря на земята.

Ако скочеше веднага, нямаше да успее да избегне нова атака. И той остана да лежи възнак, а през полузатворените си клепачи виждаше само късче синьо небе. Изведнъж небето причерня и една космата и брадата глава с муцуна, изкривена в някакво подобие на хилене, се надвеси над него. Той понечи да се размърда, но рамото толкова го заболя, че изгуби съзнание.

Когато отново отвори очи, слънцето беше в най-високата си точка и го обливаше с непоносим пек. Той се подпря на лявата ръка и подви крака под себе си. Светлината отскачаше в каменната стена като в огледало. Козелът не се виждаше. Петкан се изправи с клатушкане и тъкмо да се обърне, чу зад гърба си тропот от копита по камъните. Шумът се приближаваше толкова бързо, че той не се и опита да се извърне с лице, а се изви наляво, откъм: здравото рамо. Удар под кръста го накара да политне с разперени ръце. Андоар се беше заковал внезапно на жилестите си крака. Петкан окончателно изгуби равновесие и се стовари върху гърба на козела. Андоар приклекна под тежестта, после се изправи и се втурна с пълна сила напред.

Рамото го болеше нетърпимо и индианецът гледаше само да се вкопчи колкото може по-здраво в животното. Стискаше рогата най-долу, в основата, краката му притискаха козината на хълбоците, пръстите на краката се заплитаха в нея. Козелът правеше невъобразими скокове, за да се отърси от това голо тяло, което го задушаваше. Обиколи няколко пъти каменната кариера, където беше срещнал Петкан, без ни веднъж да залитне сред скалите. Петкан чувствуваше непоносими болки, искаше му се да повърне и се страхуваше да не припадне отново. Трябваше да спре Андоар. Ръцете му се плъзнаха по черепа на животното и затулиха очите му. Щом не вижда, не може да не спре. Но Андоар не спря. Продължи право напред, сякаш нямаше никакви препятствия. Копитата му изчаткаха върху каменната плоча на ръба на пропастта и двете тела, слети едно с друго, полетяха в бездната.