Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (34) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

34.

Петкан береше цветя сред безредно струпаните скали, когато забеляза една бяла точка към източната страна на хоризонта. Той хукна презглава да предупреди Робинзон, който тъкмо се бръснеше. Робинзон вероятно се развълнува, но с нищо не се издаде.

— Значи ще си имаме гости — каза той просто, — още един повод да довърша тоалета си.

Петкан не можеше да си намери място от възбуда и се изкатери на върха на едно дърво. Беше взел и далекогледа и го насочи към кораба, който вече ясно се виждаше. Беше марселна^[1] шхуна, източен платноход, създаден да пори колкото може по-бързо вълните, с две високи мачти: предната — с четвъртито платно, задната — с триъгълно. Носеше се с не по-малко от десет-дванайсет възли право към блатистия бряг на острова. Петкан побърза да съобщи всичко това на Робинзон, който разресваше с голям кокален гребен рижата си грива. После отново се качи в наблюдателницата си. Капитанът явно си бе дал сметка, че от тази страна островът е недостъпен, понеже корабът смени посоката и с леко събрани платна заплува успоредно на брега.

Петкан слезе да съобщи на Робинзон, че гостите заобикалят дюните и по всяка вероятност ще хвърлят котва в Залива на спасението.

Сега най-важното бе да се разбере националността на кораба. Робинзон отиде до последната завеса от дървета, ограждащи плажа, и насочи далекогледа към платнохода, спрял на около четиристотин метра от брега. Няколко мига по-късно се чу как подрънква котвената верига.

Робинзон не бе виждал такъв модел кораби, очевидно пуснат отскоро, но разпозна английското знаме, развято на вятъра. Екипажът беше спуснал лодка в морето и греблата вече удряха вълните.

Робинзон силно се вълнуваше. Той не знаеше от колко време е на острова, но имаше чувството, че е прекарал тук по-голямата част от живота си. Казват, че преди да умре човек, целият му живот минава пред очите му. Нещо такова стана и с Робинзон, който отново видя корабокрушението, правенето на „Избавление“ и неуспеха, страшното падение сред тинята, трескавото разработване на острова, после пристигането на Петкан, работата, с която Робинзон го товареше, взривът и разрушаването на цялото му дело; после дългия радостен и блажен живот, изпълнен с буйни и здрави игри, с винаги неочакваните хрумвания на Петкан. Нима всичко това ще свърши?

В лодката се виждаха струпани бурета за запасите прясна вода. Отзад стоеше прав въоръжен човек с ботуши и сламена шапка, нахлупена над черна брада — очевидно капитанът.

Носът на лодката застърга по дъното и се вирна нагоре, преди да спре. Мъжете скочиха сред разпенените вълни и я изтеглиха на пясъка, по-далеч от прибоя. Черната брада протегна ръка на Робинзон и се представи:

— Уилям Хънтър от Блякпул, капитан на шхуната „Бялата птица“.

— Кой ден сме днес? — запита Робинзон.

Учуден, капитанът се обърна към човека, който го придружаваше, навярно помощника му.

— Кой ден сме днес, Джоузеф?

— Събота, 22 декември 1787 година, сър — отвърна той.

— Събота, 22 декември 1787 година — повтори капитанът, вече обърнат към Робинзон.

Мозъкът на Робинзон трескаво заработи. Корабокрушението с „Вирджиния“ бе станало на 30 септември 1759 година. Значи са изминали точно двайсет и осем години, два месеца и двайсет и два дни. Умът му не можеше да приеме, че толкова дълго е прекарал на острова! Въпреки всичко, което се беше случило от пристигането му на тази безлюдна земя, струваше му се невъзможно да е изминал срок от над двайсет и осем години между корабокрушението на „Вирджиния“ и пристигането на „Бялата птица“. Имаше и още нещо: той пресметна, че ако сега е 1787 година, както казваха новопристигналите, значи той е точно на петдесет години. Петдесет години! Общо взето, възраст на застаряващ човек. А с този щастлив и свободен живот на Сперанца и най-вече благодарение на Петкан той се чувствуваше от ден на ден все по-млад. За всеки случай, от страх да не го сметнат за лъжец, реши да скрие от пришълците истинската дата на корабокрушението.

— Бях изхвърлен на този бряг, когато пътувах на борда на гальотата „Вирджиния“ с капитан Петер ван Дейсел от Флесинг. Аз единствен оцелях от катастрофата. За нещастие, от сътресението загубих отчасти паметта си и никога не можах да се сетя на коя дата се случи това.

— Не съм чувал за такъв кораб в никое пристанище — забеляза Хънтър, — но вярно, че войната с Америка обърка всички морски връзки.

Робинзон естествено не знаеше, че английските колонии в Северна Америка са се разбунтували срещу Англия, за да извоюват независимостта, и че войната е продължила от 1775 до 1782 година. Но той се въздържа да разпита по-подробно, за да не се издаде.

През това време Петкан помагаше на хората да разтоварят буретата и ги поведе към най-близкия водоизточник. Робинзон разбираше, че причината индианецът да предлага услугите си на моряците с такава любезност, е надеждата час по-скоро да го отведат на „Бялата птица“. Той също трябваше да си признае, че изгаря от любопитство да стъпи на борда на стройния платноход, създаден сякаш нарочно, за да подобри всички рекорди по бързина, вероятно стъкмен по последната дума на ветроходството. В същото време капитан Хънтър, помощникът Джоузеф и останалите, които се суетяха край него, му изглеждаха грозни, недодялани, груби и жестоки и се питаше ще успее ли някога отново да заживее със себеподобните си.

Поведе Хънтър из острова, да му покаже находищата на дивеч и зелена храна като мокреш и калдъръмче, с която екипажите се предпазват от скорбут в морето. Мъжете се катереха по люспестите стволове и сечаха със саби палмовите зелки, кънтеше смехът на онези, които преследваха козите с въжета в ръка. Ставаше му болно, като гледаше как тези развилнели се грубияни съсипват дърветата и изтребват животните на неговия остров, но не искаше да се покаже егоист към първите хора, които виждаше след толкова години. На мястото, където някога се издигаше банката на Сперанца, високи треви с копринен шепот се огъваха под вятъра. Някакъв моряк намери там една след друга две златни монети. Свика веднага с гръмогласни крясъци другарите си и след ожесточени препирни те решиха да опожарят цялата поляна, за да им е по-лесно да търсят. Робинзон не можа да отпъди мисълта, че в края на краищата това злато е негово, а след пожара животните ще останат без най-хубавото пасище в целия остров. Всяка новонамерена жълтица предизвикваше сбивания, лееше се кръв, кръстосваха се ками и саби.

За да отвлече вниманието си от това зрелище, Робинзон заговори Джоузеф — помощника. Той веднага разпалено започна да му описва търговията с роби, с която се доставяше работна ръка за памучните плантации в Южните щати. Грабват негрите от Африка, тъпчат ги в специални кораби, наблъскани като стока. В Съединените щати ги продават и натоварват кораба с памук, захар, кафе и индиго — изгоден товар за връщане, който намира добър пазар в европейските пристанища. Тогава Хънтър взе думата и през смях разказа как по време на войната потопил няколко френски кораба с войници, изпратени в подкрепа на американските въстаници. Всички се издавили пред очите му. Робинзон имаше чувството, че е повдигнал камък и наблюдава пъкането на черните мокрици.

Лодката бе направила вече един курс до кораба, претоварена със зеленчуци, плодове и дивеч, сред които се мятаха вързани ярета. Хората чакаха заповедта на капитана, за да тръгнат втори път.

— Ще бъде чест за мен да споделите трапезата ми — каза той на Робинзон.

И без да дочака отговор, заповяда да откарат прясната вода и да се върнат, за да го вземат заедно с госта му!

Първото нещо, което Робинзон видя на борда на „Бялата птица“, беше сияещият Петкан, пристигнал с предишния курс на лодката. Екипажът бе приел индианеца и той изглеждаше вече изцяло запознат с кораба, все едно се бе родил на него. Пред очите на Робинзон той пълзеше нагоре по вантите, стъпваше до вахтената площадка, оттам по стъпенките се добираше до края на реята и с буен щастлив смях се люлееше на петнайсет метра над вълните.

Тогава Робинзон се сети, че Петкан обича всичко, свързано с въздуха — стрелата, хвърчилото, еоловата арфа, — и този чудесен, строен платноход, лек и бял, сигурно е най-прекрасният въздушен предмет, който някога е виждал. Лека тъга сви сърцето му при мисълта, че индианецът много повече от него се радва на „Бялата птица“.

Робинзон едва бе направил няколко крачки по палубата, когато зърна една дребна човешка фигура — полугола, вързана за предната мачта. Беше дете, към дванайсетинагодишно, мършаво като оскубано пиле, гърбът му целият бе нашарен с кървави белези. Лицето му не се виждаше, но косите му образуваха червена къделя, разстлана по слабичките, изпъстрени с лунички рамене. Робинзон забави крачка.

— Това е Ян, нашият юнга — каза му капитанът. После се обърна към Джоузеф. — Какво пак е направил?

Тутакси едно червендалесто лице, окичено с готварска шапка, се подаде от люка на кухнята като дявол от кутия.

— За нищо не го бива — почна главният готвач. — Тази сутрин ми опропасти един пилешки пастет — посолил го три пъти от разсеяност. Нашарих гърба му с камшика. И още бой го чака, ако не се научи да си отваря очите.

И главата изчезна също тъй внезапно, както се беше появила.

— Отвържи го — каза капитанът на помощника. — Ще ни трябва за сервирането.

Робинзон обядва насаме с капитана и помощника му. Никой, нищо не спомена за Петкан, който навярно се хранеше с екипажа. Той едва се справи с гозбите и плувналите в сос изобилно подправени меса, които на няколко пъти сипваха в чинията му. Съвсем беше отвикнал от подобни тежки ястия, нали от толкова време вече поемаше само леки, пресни и естествени храни.

Юнгата Ян прислужваше до половината скрит в една огромна престилка. Робинзон потърси погледа му под непокорните коси, но момчето бе така погълнато от страха си да не сбърка в нещо, че изглежда, не го виждаше. Капитанът стоеше мрачен и не обелваше дума. Разговорът се поддържаше от Джоузеф, който обясняваше на Робинзон последните постижения на платноходната техника и корабоплаването.

След обяда Хънтър се оттегли в каютата си, а Джоузеф отведе Робинзон на командния мостик. Искаше да му покаже един уред, отскоро въведен в корабоплаването — секстант, — с който се измерва височината на слънцето над хоризонта. Докато слушаше разпалените обяснения на Джоузеф, Робинзон с удоволствие разглеждаше красивия предмет от мед, скъпо дърво и слонова кост, изваден от сандъчето.

След това Робинзон отиде на палубата, да си полегне както беше свикнал. Над него върхът на мачтата описваше неравни кръгове сред съвсем синьото небе, в чийто край се губеше прозрачният лунен сърп. Извиеше ли глава, виждаше Сперанца, ивица златист пясък, по-нататък гъста зеленина и отгоре хаотично струпани скали.

И тогава разбра, че никога няма да напусне острова. Тази „Бяла птица“ и хората с нея бяха пратеници на една цивилизация, към която не искаше да се връща. Усещаше се млад, красив и силен, но това бе свързано със Сперанца и Петкан. Без да знаят, Джоузеф и Хънтър му бяха разкрили, че за тях той е петдесетгодишен. Тръгнеше ли, щеше да бъде старец с посивели коси и достолепна осанка, глупав и лош като тях. Не, той няма да изневери на новия живот, в който го бе посветил Петкан.

Когато съобщи за решението си да остане на острова, само Джоузеф се показа изненадан. Хънтър ледено се усмихна. Вероятно дори посрещна с облекчение новината, че не ще се наложи да качва двама допълнителни пътници на тесния кораб, където мястото бе докрай разпределено.

— Приемам храната и златото, които натоварихме, за щедър дар от ваша страна — каза той любезно. — За спомен от нашето спиране на Сперанца, позволете ми да ви поднеса малкото разузнавателно кану, което и без това ни е излишно при двете спасителни лодки, задължителни според устава.

Това беше лека, добре запазена лодка, идеална за един или двама души при спокойно време. Щеше чудесно да замени старата пирога на Петкан. С нея Робинзон и неговият другар се върнаха на острова в настъпващия здрач.

Щом стъпи на земята си, Робинзон изпита огромно облекчение. „Бялата птица“ и нейните моряци бяха донесли хаос и разрушение на щастливия остров, където двамата с Петкан живееха в такава хармония. Но какво от това? С първите лъчи на зората английският кораб щеше да вдигне котва и да се върне на мястото си в цивилизования свят. Робинзон беше намекнал на капитана, че не желае хората от кораба да говорят за съществуването на неговия остров и да го нанасят на картите. Капитанът му обеща и Робинзон знаеше, че ще удържи думата си. Пред Робинзон и Петкан имаше още дълги години блажена самота.