Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (33) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

33.

Малките мравки се бяха потрудили съвестно. Нямаше помен от дългите бели и кафяви косми, от брадата и месото. Дори отвътре главата беше идеално почистена. Този ден Петкан се върна при Робинзон, стиснал в ръка един чудесен бял череп, съвсем сух, с два великолепни прешленести черни рога във формата на лира. Случайно бе намерил и цветния гердан, увесен около врата на Андоар и го върза в основата на рогата, както се украсяват с панделка косите на момиченце.

— Андоар ще пее! — обеща той с тайнствено изражение на загледалия се в ръцете му Робинзон.

Първо издяла от сиколюрово дърво две малки пръчки с различна дължина. С по-дългата свърза върховете на двата рога през дупки, пробити в краищата й. После закрепи и другата отпред, успоредно на горната, точно в средата на черепа. Малко по-горе, между очните кухини, постави една борова дъсчица с дванайсет тесни улея на предната страна. Най-накрая свали червата на Андоар, които все още се развяваха в клоните на дървото — тясна жилава каишка, изсушена от слънцето, — и ги наряза на еднакви части, по един метър.

Когато го видя с клинчета да изпъва между двете пречки дванайсетте отрязъка от червата, които щяха да красят челото на Андоар, Робинзон разбра, че майстори еолова арфа. Еоловата арфа е инструмент, който се оставя на открито или на течение и свирач е вятърът — той опъва струните. За да трептят всички едновременно, в хармония, трябва да се настроят в унисон или в октави.

Петкан привърза от двете страни на черепа по едно крило от лешояд, което да насочва към струните и най-слабия полъх на вятъра. Сетне еоловата арфа намери мястото си в клоните на един изсъхнал кипарис, извисил тънкия си силует сред скалите на едно ветровито място, открито от всички страни. Щом Петкан я нагласи, тя тутакси се обади с ясен, кадифен и жалостив глас, въпреки че не се чувствуваше никакъв полъх. Петкан дълго седя заслушан в тази музика, така тъжна и сладостна, че сълзи напираха в очите. Най-сетне изкриви пренебрежително лице и показа на Робинзон два пръста. С това искаше да каже, че вятърът е съвсем слаб и от дванайсетте струни трептят само две.

Трябваше да изчакат един месец до следващата буря и едва тогава Андоар се съгласи да запее с пълен глас. Робинзон си бе избрал жилище в клоните на една араукария — там си направи навес от обелена кора. Една нощ Петкан дойде при него й го дръпна за крака. Извил се бе буреносен вятър и в оловносивото небе луната като хвърлен диск устремно се плъзгаше сред разпокъсаните облаци. Петкан затегли Робинзон към кипариса. Още преди да стигнат до дървото, на Робинзон му се счу някакъв небесен концерт, в който се долавяха гласове на флейти и цигулки. Вятърът се усили още повече, когато двамата приятели стигнаха до пеещото дърво. Хвърчилото, завързано изкъсо за най-високия клон, потрепваше като кожа на барабан, ту застиваше и само глухо потръпваше, ту рязко сменяше посоката. Под постоянно променящата се лунна светлина двете крила на лешояда се свиваха и разтваряха по волята на поривите на вятъра. Летящият Андоар и пеещият Андоар сякаш си бяха дали среща на това злокобно тържество. И над всичко се извисяваше музиката — тържествена и прекрасна, безкрайно покъртителна, все едно жалбата на големия козел, загинал, спасявайки Петкан.

Робинзон, Петкан и козичката Анда, сгушени под една скала, не можеха да откъснат широко отворените си очи от тази страховита гледка и в безмълвен унес слушаха песента, която сякаш едновременно се лееше от небето и извираше от недрата на земята.