Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (27) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vendredi ou la vie sauvage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция
essen (2016)

Издание:

Автор: Мишел Турние

Заглавие: Петкан, или дивият живот

Преводач: Добринка Савова-Габровска, Мария Георгиева, Нина Венова

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Първо издание

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: Роман и разкази

Националност: Френска

Печатница: Държавна печатница „Г. Димитров“

Излязла от печат: 26.X. 1987 г.

Редактор: Красимир Мирчев

Редактор на издателството: Жела Георгиева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Рецензент: Лилия Рачева

Художник: Киро Мавров

Коректор: Цветелина Нецова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1881

История

  1. — Добавяне

27.

Една сутрин Петкан се събуди от гласа на Робинзон, който го викаше по име. Той стана и се огледа. Нямаше никого. И все пак не беше насън. Изведнъж, точно над главата му, от клоните на храста, под който беше заспал, викът прокънтя отново:

— Петкане, Петкане.

Той стана и огледа листака на дръвчето. И тогава пред очите му една сиво-зелена птица излетя с нещо като кикот към горичката, където двамата приятели рядко стъпваха.

Петкан реши да си изясни какво става и се запъти към тази точка на острова. Не стана нужда да търси дълго — едно от най-красивите дървета, магнолията, изглеждаше отрупано с едри странни плодове, а те в действителност се оказаха гнезда на папагали.

Следобед се върна на същото място с Робинзон. Папагалите вдигаха голяма врява в клоните на магнолията, но при появата на двамата приятели изведнъж млъкнаха и Петкан и Робинзон се спряха под дървото сред пълно мълчание.

— Никога не съм виждал папагали на острова — каза Робинзон. — Трябва да са долетели всички вкупом, за да снесат яйцата си, и явно идват от някой немного отдалечен остров.

Петкан отвори уста, за да му отвърне, но го прекъсна какофонията на папагалите, които се разкряскаха отново:

„Никога не съм виждал, никога не съм виждал, никога не съм виждал“ — викаше единият „Някой остров, някой остров“ — повтаряше другият, „Всички вкупом, всички вкупом, всички вкупом“ — дърдореше трети, а цялата група зелени птици, кацнали на най-близкия клон, им кряскаха в ушите: „Много отдалечен, много отдалечен, много отдалечен“.

Оглушали от целия този шум, Петкан и Робинзон хукнаха към големите борове около плажа.

— Наистина за пръв път от корабокрушението насам ме тормози шум от гласове — извика Робинзон, който си спомняше за дългите години, прекарани в самота.

Шум от гласове, шум от гласове, шум от гласове — обади се някой от клоните на най-близкия бор.

Трябваше да избягат още по-надалеч, до самото море, където вълните с трясък се стоварваха на мокрия пясък.

Оттогава на Робинзон и Петкан им стана много трудно да си кажат каквото и да е, без някой подигравателен глас, идващ от храста или от съседното дърво, да не ги прекъсне начаса, повтаряйки част от думите, които бяха проговорили. На Робинзон му омръзна и вече не се движеше без тояга, която гневно мяташе по посока на гласа. Така и не можа да уцели нито един папагал, но често виждаше птицата да излита с вик, напомнящ подигравателен смях.

— А пък аз мисля, че това е добър урок. — Каза му Петкан няколко дни по-късно. — Ние прекалено много говорим. Невинаги е хубаво да се говори. В моето племе, при арауканците, колкото си по-мъдър, толкова по-малко приказваш. Колкото повече приказваш, по-малко те уважават. Най-бъбривите животни са маймуните, а сред хората — малките деца и бабите.

И този път той не се смути, когато току под краката му отекна едно безкрайно: „Малките деца, малките деца…“

Той показа на Робинзон няколко жеста с ръце, които можеха да изразяват най-важните неща.

Така Робинзон и Петкан прекараха в мълчание няколко седмици. Една сутрин, след като яйцата на папагалите се бяха измътили, папагалчетата се излюпиха и малките се научиха да летят, на брега се струпа голямо шумно сборище. После, тъкмо когато слънцето изгряваше, птиците като една излетяха към морето и един огромен облак, зелен и заоблен като ябълка, постепенно се смали и изчезна към хоризонта…

Робинзон и Петкан пак започнаха да си приказват и бяха щастливи отново да чуват звука от собствените си гласове. Но опитът им бе от полза и от този момент нататък често по взаимно съгласие двамата млъкваха и се разбираха само с ръце.