Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (26) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vendredi ou la vie sauvage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция
essen (2016)

Издание:

Автор: Мишел Турние

Заглавие: Петкан, или дивият живот

Преводач: Добринка Савова-Габровска, Мария Георгиева, Нина Венова

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Първо издание

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: Роман и разкази

Националност: Френска

Печатница: Държавна печатница „Г. Димитров“

Излязла от печат: 26.X. 1987 г.

Редактор: Красимир Мирчев

Редактор на издателството: Жела Георгиева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Рецензент: Лилия Рачева

Художник: Киро Мавров

Коректор: Цветелина Нецова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1881

История

  1. — Добавяне

26.

През годините преди взрива и разрушаването на облагородения остров Робинзон се беше постарал да научи Петкан на английски. Начинът беше съвсем прост. Той му показваше маргаритка и казваше:

— Маргаритка.

И Петкан повтаряше:

— Маргаритка.

И Робинзон поправяше грешките в произношението, докато Петкан престанеше да ги прави. После му показваше козел, нож, папагал, слънчев лъч, сирене, лупа, извор, като изговаряше бавно:

— Козел, нож, папагал, слънчев лъч, сирене, лупа, извор.

Й Петкан повтаряше след него много пъти поред, докато накрая думата не започваше да излиза правилно от устата му.

Когато стана катастрофата, Петкан вече знаеше достатъчно добре английски, за да разбира заповедите на Робинзон и да назовава всички полезни предмети наоколо. Но ето че един ден Петкан показа на Робинзон едно бяло петно, което потрепваше в тревата, и му каза:

— Маргаритка.

— Да — отвърна Робинзон, — това е маргаритка.

Но едва беше изрекъл тези думи и маргаритката трепна с криле и отлетя.

— Виждаш ли — каза той веднага, — сбъркахме. Това не беше маргаритка, а пеперуда.

— Бялата пеперуда — обори го Петкан — е маргаритка, която лети.

Преди катастрофата, докато беше господар на острова и на Петкан, Робинзон щеше да се ядоса. Щеше да накара Петкан да признае, че цветето е цвете, а пеперудата — пеперуда. Но сега замълча и се замисли.

Друг път двамата с Петкан се разхождаха по плажа. Небето беше синьо и безоблачно, но тъй като беше съвсем ранно утро, на запад още се виждаше белият кръг на луната. Петкан събираше миди и изведнъж посочи на Робинзон едно гладко камъче, което се открояваше като бяло кръгло петно върху гладкия чист пясък. После вдигна ръка към луната и каза на Робинзон:

— Слушай, луната ли е небесно камъче, или това камъче е пясъчна луна? — и се заля от смях, сякаш предварително знаеше, че Робинзон не ще може да отговори на такъв странен въпрос.

После настъпи период на лошо време. Черни облаци се струпаха над острова и скоро дъждът започна да барабани по листата, да издига по повърхността на морето милиарди гъбки и да се стича по скалите. Петкан и Робинзон се бяха подслонили под едно дърво. Изведнъж Петкан изскочи под дъжда. С отметната назад глава остави водата да се стича по бузите му. После се приближи до Робинзон.

— Гледай — каза му той, — нещата са тъжни и плачат. Дърветата плачат, скалите плачат, облаците плачат и аз плача с тях. Ох, ох, ох! Дъждът е голямата скръб на острова, на всичко…

Робинзон започваше да разбира. Полека-лека приемаше, че най-далечни едно от друго неща, като луната и камъчето, сълзите и дъждът, могат да си приличат, и то така, че да се смесят, и че думите прелитат от едно нещо на друго, дори ако от това представите малко се объркват.

Той напълно навлезе в играта, когато Петкан му обясни правилата на „араукански портрет с пет белега“. Например казваше:

— То е майка и те люлее, то е готвач, който соли гозбата ти, то е армия войници и те държи в плен, то е огромно животно и се гневи, вие и блъска, когато духа вятър, то е змийска кожа с хиляди люспи и те проблясват на слънцето. Що е то?

— Океанът — тържествуваше Робинзон.

И за да му покаже, че е разбрал правилата на играта, на свой ред питаше Петкан:

— То е огромно руно, в което двама мъже се крият като бълхи, то е вежда, смръщена над огромното морско око, то е малко зелено посред много синьо, малко сладка вода посред много солена вода, закотвен, вечно неподвижен кораб. Що е то?

— Нашият остров Сперанца — викаше Петкан и бързаше сам да зададе друга гатанка: — Да беше дърво, щеше да е палма заради жълто-червеникавите косми по стъблото. Да беше птица, щеше да е тихоокеански гарван заради продрания и лаещ вик. Да беше част от моето тяло, щеше да е лявата ми ръка заради верността, с която помага на дясната. Да беше риба, щеше да е чилийска щука заради острите зъби. Да беше плод, щеше да е два лешника заради кафявите малки очи. Що е то?

— Тен, нашето добро куче — отвърна Робинзон. — Познах го по жълто-червеникавата козина, по неговия лай, верността му, острите зъби и по кафявите малки очи.

Но от пробудения спомен за добрия мъртъв Тен Робинзон почувствува как изведнъж му стана мъчно, някаква странна буца застана на гърлото му и го задави.

Петкан забеляза това и се ядоса на своята несъобразителност.