Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (13) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

13.

Робинзон на няколко пъти още слиза в дупката, за да се озове сред вълшебния покой на детството. Стана му навик всеки път да изпразва водния часовник, защото в дъното на пещерата часовете спираха своя ход, времето не съществуваше. Но го завладяваше тревога, питаше са дали отново там не го привлича мързелът, както преди го беше подтиквал да се рие в тинята.

За да насочи мислите си другаде, реши да посее торбите с ориз, които пазеше от самото начало. Досега винаги бе отлагал заради непосилния труд, необходим, за да се изгради оризище. Оризът трябва да расте под вода, а нейното равнище непрекъснато да се наблюдава и при нужда да се променя. Така че се захвана да прегради на две места една река — веднъж в долния край, за да се наводни една поляна, и втори път по-нагоре, с канал за отвеждане на водата, та да може да се спира притокът и да се пресушава поляната. Трябваше също да се направят и диги, да се изградят две врати, които да се отварят и затварят при нужда, а освен това след десет месеца, ако всичко вървеше добре, за жътвата и лющенето на ориза щяха да отидат цели дни непосилен труд.

Когато оризището беше готово, а оризът посят и покрит с вода, Робинзон за сетен път се запита защо си налага толкова много труд. Да не беше сам, да имаше поне жена и деца, или един-едничък другар, щеше да знае за какво работи. Но самотата обезсмисляше всяко негово усилие.

И със сълзи на очи той отново се спусна долу в пещерата.

Този път стоя толкова дълго време, че за малко да остане съвсем без сили, за да се изкачи отново, и така да умре на дъното на дупката си. И той започна да търси за какво да се залови, за да може да живее като човек и да се справя с цялата тази безкрайно отегчителна работа.

Спомни си, че баща му го караше да чете дневниците на Бенджамин Франклин, американски философ, учен и държавен деец. В тези дневници Бенджамин Франклин излага морални правила, които възвеличават работните хора, печелещи пари. Робинзон си помисли, че ако изпише правилата из целия остров, така че да му са винаги пред очите, няма да се отчайва и по-рядко ще се поддава на мързел. Например той наряза кръгли колчета, заби ги в пясъка на дюните и образува с тях следното изречение:

„Бедността лишава човека от всякакво достойнство: може ли празният чувал да стои изправен?“

По стената на пещерата инкрустира с дребни камъчета, наредени като мозайка, друго изречение: „Ако лъжата е вторият порок, първият е да вземаш на заем, понеже лъжата е дъщеря на дълговете.“

Борови цепеници, увити в кълчища и разположени върху основа от камъни, бяха готови да лумнат и да обявят в подредбата си: „Ако мошениците познаваха изгодите от добродетелта, щяха да станат добродетелни от мошеничество.“

Най-накрая имаше и една сентенция по-дълга от останалите, съставена от 133 букви. Робинзон си науми да остриже по една буква върху гърба на всяка от своите кози, така че по силата на случая козите, движейки се, да могат правилно да подредят 133-те букви и да се получи следното изречение: „Заколиш ли една свиня, затриваш всички свини, които биха се родили до хилядно коляно. Пропилееш ли една-единствена пара от пет шилинга, затриваш купища жълтици.“

Робинзон тъкмо се канеше да се заеме с тази работа, когато целият изтръпна от изненада и страх: в небето се издигаше тънка струйка бял пушек. Идваше от същото място, както и първия път, но нямаше ли сега всичките тези надписи, пръснати из острова, да издадат присъствието му на индианците? Докато тичаше към укреплението, следван от Тен, той проклинаше своето хрумване. После се случи нещо непредвидено, малко смешно, но той съзря в него лоша поличба: подплашен от ненадейния бяг, един от най-дружелюбните му козли яростно го нападна с наведена глава. Робинзон едва успя да избегне удара, но Тен с квичене се изтърколи като топка в гъстата папрат.

След като постави едрите камъни на мястото им и изтегли мостчето, Робинзон се затвори в крепостта с Тен, но веднага взе да се пита дали постъпва разумно. Защото, ако индианците откриеха присъствието му и решеха да превземат с пристъп крепостта, предимството щеше да бъде на тяхна страна не само поради броя, но и поради възможната изненада. Напротив — ако те не идваха нарочно заради него, изцяло погълнати от кръвнишките си обреди, какво облекчение за него! Той искаше да бъде наясно. Неотлъчно следван от накуцващия Тен, Робинзон грабна една от пушките, пъхна пистолета в колана си и тръгна през дърветата към брега. Но трябваше да се върне обратно, защото беше забравил далекогледа, а можеше да му потрябва.

Този път имаше три пироги, изтеглени на пясъка, успоредно, една до друга. Но кръгът на мъжете около огъня сега беше по-широк и когато Робинзон ги разгледа с бинокъла, стори му се, че са съвсем други. Един нещастник вече беше насечен с мачете, а двама воини тъкмо отстъпваха от кладата, където горяха останките му. И тогава се случи нещо, явно необичайно за подобни церемонии — магьосницата, клекнала на земята, изведнъж скочи, затича се към единия от мъжете с протегната към него мършава ръка и със зейнала уста, от която се лееха потоци проклятия, които Робинзон отгатваше, без да ги чува. Нима този ден щеше да има и друга жертва? Мъжете явно се колебаеха. Най-сетне един от тях се запъти с мачете в ръка към посочения виновник, когото двамата негови съседи бяха сграбчили и проснали на земята. Острието се спусна и препаската отхвърча във въздуха. Преди да се стовари за втори път, сега вече върху голото тяло, нещастникът скочи на крака и хукна към гората. В далекогледа на Робинзон изглеждаше, че подскача на място, преследван от двама индианци. Всъщност тичаше с невиждана бързина право към Робинзон. Не бе по-едър от останалите, напротив — изглеждаше доста по-слаб, създаден сякаш само за надбягване. Кожата му беше по-тъмна и приличаше повече на негър, отколкото на индианец. Може би точно, заради това посочиха него за виновник — защото сред група хора този, който се отличава от другите, винаги буди омраза.

През това време индианецът с всяка секунда се приближаваше и разстоянието между него и двамата преследвачи непрекъснато се увеличаваше. Ако Робинзон беше сигурен, че от плажа не можеха да го забележат, беше готов да помисли, че индианецът го е видял и търси спасение при него. Трябваше да вземе решение. Само след няколко, мига тримата индианци щяха да се озоват право срещу него и беше много вероятно да се помирят и да вземат чужденеца за жертва. Тен избра тъкмо този момент, за да залае яростно към плажа. Проклето животно! Робинзон се хвърли върху кучето, обви с лявата си ръка врата му и му стисна муцуната, а със свободната ръка се опита криво-ляво да се прицели. Взе на мушка гърдите на първия преследвач, който беше вече само на тридесетина метра, и натисна спусъка. Тъкмо в мига на изстрела обаче Тен рязко се дръпна, за да се освободи. Пушката отскочи и за голяма изненада на Робинзон не първият, а вторият преследвач подскочи високо и се просна в пясъка. Онзи, който тичаше пред него, спря, пристъпи към тялото на другаря си, наведе се, изправи се, огледа завесата от дървета пред плажа и накрая хукна към другите индианци.

На няколко метра по-навътре, сред гъстака от ниски палми спасеният индианец допираше с чело земята и търсеше опипом крака на Робинзон, за да го сложи върху тила си, в знак на покорство.