Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (16) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

16.

На пръв поглед всичко беше наред. Островът процъфтяваше, щедро огрян от слънцето, с нивите и със стадата си, с градините и новите постройки, които никнеха всяка седмица. Петкан здраво се трудеше, а Робинзон царуваше като господар. Остаряващият. Тен все по-често се отдаваше на почивка.

Всъщност и тримата скучаеха. Петкан се покоряваше от благодарност. Той искаше да достави радост на Робинзон, своя спасител. Но така и не можеше да проумее цялата тази организация и нейните правила, церемониите и дори смисъла от обработените ниви, опитомените животни и постройките — всичко това нищо не му говореше. Колкото и да се стараеше Робинзон да му обясни, че така е в цивилизованите европейски страни, той не разбираше защо трябва да се прави същото на един самотен остров в Тихия океан. От своя страна, Робинзон ясно виждаше, че в дъното на душата си Петкан не одобрява този прекалено уреден остров, дело на живота му. Разбира се, Петкан се стараеше, доколкото може. Но останеше ли му миг свободно време, вършеше само щуротии.

Например държеше се с животните по съвсем необясним начин. За Робинзон животните бяха или полезни, или вредни. Полезните трябваше да се защищават, за да се множат, а вредните да се унищожават по възможност начаса. Иди, че втълпявай всичко това на Петкан. Него ту го прихващаше всеотдайна и безсмислена привързаност, към каквото и да е животно — било то полезно или вредно. Ту извършваше с животните чудовищно жестоки деяния.

Например зае се да отглежда и да опитомява двойка плъхове. Дори и Тен разбра, че трябва да остави тези отвратителни животни на мира, защото Петкан ги бе взел под своя закрила. Робинзон едва се отърва от тях. Един ден ги качи на лодката и ги хвърли в океана. Плъховете доплуваха до брега и оттам се прибраха в къщата. Робинзон повтори опита, но този път използува една хитрост, която напълно сполучи. С плъховете взе и една суха дъска. Сложи плъховете върху дъската и я пусна в морето. Животните, вкопчени в своя малък кораб, не посмяха да скочат във водата, за да се върнат на брега, и течението ги отнесе навътре. Петкан нищо не каза, но Робинзон разбра, че се досещаше какво е станало. Сякаш Тен, който бе присъствувал на всичко, му го бе разказал.

Друг път Петкан се изгуби за няколко часа. Робинзон тъкмо се бе наканил да тръгва да го търси, когато видя струйка дим зад дърветата към плажа. Не беше забранено да се пали огън на острова, но правилникът изискваше да се предупреди губернаторът, като се уточнят мястото и часът. Целта беше да се избегне всякакво объркване с ритуалния огън на индианците, които можеха по всяко време да се върнат. Щом Петкан беше пропуснал да предупреди Робинзон, явно вършеше нещо нередно.

Робинзон се надигна с въздишка, подсвирна на Тен и се запъти към плажа.

Той не проумя веднага смисъла на странното занимание, с което се бе заел Петкан. Беше обърнал по гръб върху килим от гореща жарава една голяма костенурка. Костенурката, все още жива, ожесточено махаше с четирите си крака във въздуха. На Робинзон дори му се стори, че чува нещо като дрезгава кашлица — сигурно това бяха нейните викове на болка. Да накараш костенурка да вика! Да не би дяволът да се е вселил в този индианец? А целта на ужасната операция той разбра едва когато видя как черупката на костенурката се изправя, става почти плоска и естествено се отделя от тялото. През това време Петкан с нож разрязваше отвътре частите, все още сраснати с черупката. Изведнъж животното се изтърколи на една страна, оставяйки черупката си на земята. То падна на крака и се завтече към морето, следвано по петите от Тен, който лаеше подир него. После се изгуби след вълните.

— Тя греши — каза спокойно Петкан. — До утре раците ще й видят сметката.

После се зае да търка с пясък отвътре черупката, напомняща голяма, леко вдлъбната тепсия.

— Това е щит — обясни той на Робинзон. — Така ги правят в нашия край. Никаква стрела не го пробива. И дори голяма бола отскача от него, без да го счупи.

Робинзон дълго се сърди на Петкан за неговата жестокост в тази история с щита. Но малко по-късно той има случай да се увери до каква степен Петкан може да бъде грижовен и всеотдаен към някое животно, стига да го е взел под своя закрила.

За беда ставаше дума за едно лешоядче, изоставено от родителите си. Беше чудовищно същество с огромна глава и ококорени очи, с големи патрави крака и немощно тяло — голо и цялото изкривено като на някой сакат. То зееше широко с грамадната си човка, протягаше я и пищеше към всеки, който се приближеше до него.

Отначало Петкан му даде късчета сурово месо и то лакомо ги изгълта. Но скоро се появиха признаци на заболяване. Малкият лешояд по цял ден спеше, а под нежния пух гушата му се бе издула като твърда топка. Явно не можеше да смила прясното месо. Трябваше да му се намери нещо друго. Тогава Петкан остави кози черва да загният на слънцето. Скоро във вонящото месо запъкаха бели тлъсти червеи. Петкан ги събра с една мидена черупка, лапна ги и дълго ги дъвка. След това изля в човката на лешоядчето гъстата бяла каша, която се получи от това дъвкане.

— Живи червеи, много жилави — обясни той. — Пилето болно. Трябва дъвче, дъвче. Винаги дъвче за малките пилета.

Като го видя какво върши, на Робинзон му призля от отвращение и той побягна, за да не повърне. Но в дъното на душата си се възхищаваше от жертвите, които Петкан бе в състояние да направи, стига да реши да помогне на някое животно^[1].