Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (32) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

32.

Отначало върза на кръст, три тръстикови пръчки. После проби дупки в края на всяка и прекара през тях едно черво. Върху тази лека и здрава рамка опъна кожата на Андоар, като подгъна и приши краищата й върху червото. Съедини двата края на най-дългата пръчка с доста хлабава връв и я свърза с въжето на хвърчилото в грижливо избрана точка, защото от това зависеше дали то ще пази равновесие на вятъра.

Петкан се бе заловил с работа още при първите отблясъци на зората и сега голямата птица от кожа, едва-що завършена, потрепваше на вятъра в ръцете, му, сякаш нямаше търпение да полети. На плажа индианецът изкрещя от радост, когато Андоар, изопнат като лък, се издигна с бързината на ракета, влачейки опашка от черни й бели пера.

Робинзон бързо слезе от дървото, за да отиде при него. Намери го на пясъка с кръстосани зад тила ръце, а в нозете му се свиваше на кравай козичката Анда. Въжето на хвърчилото беше завързано за глезена му. Робинзон се излегна до него и двамата дълго гледаха причудливия полет на Андоар сред облаците — ту се издигаше и гмуркаше, ту целият затреперваше от напора на вятъра, или пък внезапно се отпускаше в настъпилото затишие. Изведнъж Петкан скочи на крака и без да отвързва въжето на хвърчилото, все така омотано на глезена му, започна да повтаря въздушния танц на Андоар. Като пееше и се кискаше, той се сви на топка, скочи с вдигнати ръце, търколи се на земята, опъна левия крак към небето, завъртя се, съпътствуван от подскоците на Анда. А там горе, всред облаците, чудната златна птица, свързана с тристаметрова връв за глезена на индианеца, танцуваше с него — въртеше се, устремяваше се надолу, подскачаше.

Следобед двамата се посветиха на риболов с хвърчилото, както и до днес го правят на Соломоновите острови. Завързаха в задния край на пирогата връвта на Андоар, а от опашката на хвърчилото висеше влакно със същата дължина, накрая е кукичка, потулена в сноп пера. Робинзон бавно гребеше срещу вятъра, а далеч зад лодката снопчето пера бляскаше над вълните. От време на време някоя едра риба се хвърляше към тази стръв и налапваше куката. Тогава Петкан и Робинзон виждаха как в небето голямото хвърчило заиграва като плувката на обикновена въдица, когато рибата, кълве. Робинзон правеше полукръг, гребеше по посока на вятъра и бързо стигаше до края на влакното, а Петкан го теглеше. В дъното на лодката се трупаха лъскавите тела на рибите, заоблени, със зелени гърбове и сребристи страни. Петкан реши да не връща Андоар на земята през нощта. Вечерта го завърза за пиперовото дърво, на което висеше хамакът му. Така, като домашно животно, вързано с въже, Андоар прекара цялата нощ в краката на своя господар. Той го придружаваше и през целия следващ ден. Но втората нощ вятърът стихна съвсем и се наложи да прибират голямата птица от една поляна с цветя, където леко се беше приземила. След няколко неуспешни опита Петкан се отказа да я издигне отново. Той сякаш я забрави и цяла седмица само се излежава. Тогава, изглежда, се сети за главата на козела, оставена върху мравуняка.