Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (9)

7.

Когато Хонър влезе в капитанската заседателна зала на „Безстрашен“, офицерите станаха на крака. Тя им направи знак да седнат и с бърза крачка тръгна към креслото си. Лицето й беше безизразно.

— Дами и господа — започна направо тя, — след един час „Магесник“ потегля към Мантикора за основен ремонт. — Маккиън трепна от изненада, но Хонър продължи да говори отмерено и спокойно: — Капитан Йънг заминава заедно с кораба си, тъй че „Безстрашен“ ще бъде единственият военен кораб в системата… а аз поемам поста на старши офицер.

Тя си позволи леко да се усмихне на сдържаната всеобща въздишка, но очите й си останаха студени като лед. Беше се опитала да ги мотивира с гордост и възможност за успех, а срещаше мълчалив отпор. Много добре. Щом не приемаха поканата й да изпълнят дълга си от чувство за чест, щеше да изпробва други методи.

— Излишно е да казвам, че това ни натоварва с огромен брой задължения, нерядко противоречиви. Но „Безстрашен“ е кралски военен кораб. Ние ще изпълним дълга си на всяка цена. Ясно ли е?

Студените кафяви очи сякаш ги пронизаха един по един и Маккиън смутено се размърда в креслото, когато погледът се задържа върху него. Той вирна брадичка, но не каза нищо и Хонър кимна.

— Добре. В такъв случай да изясним какви точно са задълженията и отговорностите ни.

Тя натисна няколко бутона на терминала пред себе си и над масата се появи холографски модел на системата Василиск. Още един бутон — и в модела започна да мига яркочервен курсор.

— Имаме само един кораб, дами и господа, и проблемът ни, най-просто казано, е там, че един кораб не може да бъде на две места едновременно. Флотът има задачата да подпомага център Василиск в контрола на движението през Възела, както и при необходимите митнически проверки. Освен това отговаряме за надзора на транспортните връзки с Медуза и орбиталните станции, за подкрепата на местния комисар и полицейските сили за закрила на местното население, за охрана на всички външни посетители на планетата и най-вече за осигуряване на безопасност от външни заплахи. За да изпълним това, трябва да бъдем тук… — курсорът примига близо до Медуза — тук… — курсорът се премести над бавно пъплещите светлинки на трафика около Възела — и всъщност навсякъде тук.

Курсорът очерта с широк кръг хиперпространствената граница от двайсет светлинни минути около звездата от клас G5. Хонър го остави да кръжи още няколко секунди около модела, после кръстоса ръце на масата пред себе си.

— Очевидно, дами и господа, един лек крайцер не може да бъде на всички тия места едновременно. Аз обаче имам заповеди от капитан Йънг и ще ги изпълня.

Маккиън мълчеше и я гледаше смаяно. Едва ли говореше сериозно! Както сама бе доказала току-що, един кораб не можеше да изпълни подобна задача.

Но тя явно възнамеряваше да опита и бузите му пламнаха, когато осъзна какво е правила в каютата си през трите часа след завръщането от „Магесник“. Беше се борила с невъзможната задача, без дори да се опита да потърси помощ от своите офицери, защото те бяха доказали, че не може да разчита на тях. Той бе доказал, че не може да разчита на него.

Маккиън преплете пръсти под ръба на масата. При всяко положение Харингтън носеше крайната отговорност, но всеки капитан имаше помощници — и най-вече първи помощник — точно за да му съдействат в подобни ситуации. Беше подозирал, че между нея и Йънг има вражда; сега го знаеше със сигурност. Напускайки своя пост, Йънг поемаше тежък риск за собствената си кариера, но навярно имаше влиятелни покровители, които да го предпазят в най-лошия случай. Но ако Харингтън не изпълнеше невъзможната задача…

Той неволно потръпна и се съсредоточи върху думите й.

— Лейтенант Венизелос.

— Да, госпожо.

— Подберете трийсет и пет души от екипажа и един младши офицер за извънкорабна служба. „Безстрашен“ ще ескортира „Магесник“ до Възела. Щом „Магесник“ замине, ще ви оставя там заедно с избраните хора и двата бойни катера. Ще се прехвърлите в център Василиск и ще поемете митническия контрол и охраната на движението през терминала. За тази цел ви зачислявам към центъра до второ нареждане. Разбрахте ли?

Венизелос зяпна и дори Маккиън примига от изненада. Това бе нечувано! Но имаше шанс да успее, призна неохотно той. За разлика от транспортните катери, бойните бяха достатъчно големи, за да разполагат с импулсни двигатели, инерционни компенсатори и въоръжение. Оръжията им бяха нищожни в сравнение с тия на бойните кораби, но щяха да свършат работа за полицейски надзор на невъоръжените търговски машини.

Но Венизелос беше обикновен лейтенант, а щеше да се намира на десет часа свързочно време от командира. Трябваше да разчита изцяло на себе си и едно погрешно решение можеше да съсипе не само неговата кариера, но и тази на Харингтън — това обясняваше защо лицето му изведнъж се изопна и пребледня.

Харингтън гледаше втренчено Венизелос и устните й се стегнаха заплашително. Тя леко почука с пръст по масата и свързочният офицер се опомни.

— Да, госпожо! Разбрано.

— Добре.

Хонър го погледа още малко, усещайки неговата тревога и неувереност, но се застави да прогони съчувствието. Вярно, хвърляше го в дълбока вода, но тя беше три години по-млада от него, когато пое командването на безименното корабче 113. А ако се провалеше, помисли язвително тя, Павел Йънг и неговите приятели щяха да се погрижат цялата отговорност да падне върху нея, а не върху лейтенант Венизелос. Не че имаше намерение да му го каже.

— Ще ви оставя подробни инструкции — добави тя с малко по-мек тон и той въздъхна от нескрито облекчение. После отново настръхна, когато добави: — Но ще очаквам да действате според собствената си преценка в зависимост от обстоятелствата.

Венизелос кимна печално и тя насочи пронизващия си поглед към Доминика Сантос.

— Помощник Сантос.

— Да, капитане.

Сантос изглеждаше много по-спокойна от Венизелос, може би защото знаеше, че няма начин Хонър да прати главния си механик на извънкорабна служба.

— Искам преди напускането на Венизелос да проведете съвещание с него. Поканете и първия помощник. Искам пълен списък на наличните разузнавателни роботи.

Сантос кимна и натрака нещо в електронния си бележник.

— Да, госпожо. Мога ли да попитам с каква цел ще съставя списъка?

— Можете. След като съставите списъка, искам заедно с вашите хора да свалите сензорните глави и да ги снабдите с прости астронавигационни системи и двигатели за поддържане на постоянна позиция. — Този път Сантос бързо вдигна глава и спокойствието й се пропука. — Предполагам, че това може да стане, като заменим сензорните глави със стандартни навигационни маяци. Ако не, искам до тринайсет часа на бюрото си действаща схема, разработена лично от вас.

Тя срещна погледа на главния механик и Сантос изтръпна. Колкото и добре да прикриваше тревогата си, личеше как трескаво обмисля предстоящата непосилна задача. Дори при най-добри условия работата щеше да изисква огромен ресурс от хора и време, а ако трябваше проектът да се започне от нулата…

— Щом оставим в центъра лейтенант Венизелос и хората му — продължи Хонър все тъй спокойно, — „Безстрашен“ ще започне сферична патрулна обиколка на десет светлинни минути от Василиск. Лейтенант Стромболи… — астронавигаторът едва не подскочи в креслото си, когато погледът й спря върху него — ще изчисли най-краткия курс и ще разположим по него роботите като стационарни сензорни платформи. Разбирам, че нямаме достатъчно роботи за пълно покритие, но ще се съсредоточим върху еклиптиката. Не можем да патрулираме по устав само с един кораб, но можем да следим най-вероятните вектори за приближаване.

— Искате да покрием всички вектори с неподвижни детектори, госпожо? — попита след малко Сантос.

— Точно това казах.

— Но… — Сантос зърна ледения поглед на Хонър и преглътна онова, което се канеше да каже. — Навярно сте права за заменянето на сензорните глави със стандартни маяци, госпожо, но при това положение бързо ще изчерпим запасите си. Ще трябва да сглобим страшно много двигатели и астронавигационни системи. Това няма да е евтино, а и не знам дали разполагаме с достатъчно резервни части.

— Каквото нямаме, ще изработим сами. Каквото не можем да изработим, ще реквизираме от центъра. Каквото не можем да реквизираме, ще откраднем. — Хонър оголи зъби в мрачна усмивка. — Ясно ли е, помощник Сантос?

— Да, госпожо.

— Един момент, капитане — чу Маккиън собствения си глас и погледът на Харингтън го шибна през лицето. Очите й бяха още по-ледени, ала в тях се долавяше напрежение… а може би дори и лека изненада.

— Да, Маккиън?

— Не съм сигурен колко роботи имаме на склад, но вие несъмнено разбирате, че няма начин да осигурим пълно покритие дори ако… искам да кажа дори след като преоборудваме всичките.

Говореше малко троснато и го усещаше, но все пак за пръв път, откакто Харингтън стъпи на борда, се опитваше да й помогне. Чувстваше се някак… странно. Неестествено.

— И какво? — подкани го капитанът.

— Възниква и проблемът за тяхната трайност, госпожо. Те не са проектирани за постоянно действие. Но можем да увеличим времетраенето на работата им, като ги пригодим за периодично включване. Радиусът им за пасивно засичане на действащ импулсен двигател е малко над двайсет светлинни минути. Ако са разположени на десет светлинни минути от звездата, това прави общо трийсет светлинни минути — над четирийсет минути полетно време.

Хонър кимна. Дори и най-доброто екраниране на излъчването преставаше да действа при скорост над 80 на сто от светлинната.

— Ако ги програмираме да се включват например за трийсет секунди на всеки половин час, би трябвало да засекат всеки наближаващ кораб в нормалното пространство поне на двайсет светлинни минути разстояние. Това ще ни даде достатъчно време за реагиране и същевременно ще удължи срока на експлоатация около шейсет пъти.

— Отлично предложение, капитан Маккиън.

Хонър му се усмихна с искрена благодарност, че най-сетне е излязъл от черупката си, и лицето му леко трепна, сякаш искаше да отвърне на усмивката. Но той отново се навъси, като че съжаляваше за временната проява на слабост.

— Лейтенант Венизелос.

Тактическият офицер изглеждаше примрял от страх и Хонър не сдържа усмивката си, като видя стреснатата му физиономия.

— Да, госпожо?

— Във ваше отсъствие лейтенант Кардонес ще поеме задълженията ви. Освен всичко друго, искам преди заминаването да разработите с него оптималното разположение на детекторите въз основа на бройката, която съм сигурна, че ще получите до един час от помощник Сантос и капитан Маккиън.

— Да, госпожо.

— Много добре. След като отпратим катерите и разположим детекторите, смятам да разположа „Безстрашен“ в орбита около Медуза. Наложително е да се срещна колкото се може по-скоро с местния комисар, което, разбира се, означава кацане на планетата. Освен това ще трябва да разчитаме само на транспортните катери за инспекция на всички излитащи, кацащи и орбитални транспортни средства. Тъй като те не разполагат с импулсни двигатели, ще се наложи да ги прехвърляме с кораба на различни орбити, за да покрием всички обекти. И още нещо. Орбитата на планетата е само на три светлинни минути от разположението на нашите детектори, а корабните сензори имат далеч по-широк обхват от роботите. Оставайки в орбита около Медуза, ще можем да сканираме най-критичния космически сектор и ще освободим роботи за уплътняване на другите сектори. Искам обаче поне един робот да покрива планетата, когато напускаме орбита, защото възнамерявам да правя периодични обиколки из външната част на системата. Но се боя, че ще бъдем твърди заети, за да ги правим често. Това е всичко.

Тя се облегна назад и огледа офицерите. Повечето от тях кимнаха.

— Чудесно. В такъв случай…

— Капитане…

— Да, лейтенант Венизелос.

— Хрумна ми нещо, госпожо. Помощник Маккиън е прав за трайността на детекторите, а дори и да бяха по-трайни, с малкото бройки на борда ще е много трудно да осигурим покритие, за каквото говорите. Бихме постигнали по-добър резултат, ако помолим „Магесник“ да ни остави разузнавателните си роботи. Едва ли ще им трябват на Мантикора.

— Оценявам предложението — каза Хонър с абсолютно безизразен глас, — но се боя, че е неприложимо. Ще трябва да се справим със собствени сили.

— Но, капитане…

— Казах, че е неприложимо, лейтенант.

Гласът й беше още по-монотонен и това го правеше тъй заплашителен, че Венизелос веднага затвори уста. Той хвърли безпомощен поглед към Маккиън, но първият помощник дори не мигна. Вече бе забелязал, че Харингтън планира да отпрати катерите след отпътуването на тежкия крайцер… и Йънг. Сега реакцията й към предложението на Венизелос потвърждаваше преценката му за ситуацията. Каквато и да бе причината за враждата, Йънг съзнателно я тласкаше към катастрофа и тя много добре знаеше това. Затова щеше да вземе предпазни мерки едва когато той вече не е в състояние да ги провали.

Всичко това звучеше като зловещо предсказание, че „Безстрашен“ и неговите офицери ще се озоват между два огъня.

Хонър гледаше безизразната маска на своя първи помощник и се досещаше какво става зад нея. Той беше прав, разбира се — както и Венизелос. Дълбоко съжаляваше, че скастри тактическия офицер, особено след като бе проявил инициативата, която тя очакваше от офицерите си, но нямаше как да им обясни враждата си с Йънг. Дори да не беше недопустимо един капитан да споделя подобни неща с подчинените си, щеше да прозвучи като безпомощно хленчене.

— Има ли други коментари или предложения? — попита след малко Хонър. Никой не се обади и тя кимна. — В четиринайсет часа ще съобщя на екипажа новите заповеди. Лейтенант Венизелос, до тринайсет-нула-нула искам списък на персонала, който ще ви придружи. Помощник Маккиън ще прегледа списъка, преди да стигне до мен, но държа да го одобря окончателно, преди да се обърна към екипажа.

— Да, госпожо.

— Много добре, дами и господа. Имате инструкции. Да действаме.

Тя кимна и офицерите забързано напуснаха залата. Не изглеждаха особено доволни, но поне за пръв път от много време насам проявяваха загриженост за работата си. Надяваше се това да е добър знак.

Люкът се затвори зад последния от групата. Хонър подпря лакти на масата, отпусна лице върху дланите си и разтри слепоочията си с пръсти. Господи, наистина се надяваше да е добър знак. Беше сторила всичко по силите си, за да им вдъхне увереност, но ужасно много неща можеха да се объркат. Търговските пилоти често проявяваха самонадеяност и Венизелос можеше да предизвика междузвезден конфликт, ако притиснеше когото не трябва. Дори и с предложението на Маккиън издръжливостта на импровизираните детектори щеше да бъде ужасно ограничена. С малко повече късмет можеше да изтраят трите месеца до завръщането на „Магесник“ — ако Йънг не намереше претекст да удължи ремонта. И най-лошото бе, че всичките й планове се градяха върху надеждата да няма сериозни инциденти. Ако нахлуеше враг, имаше голяма вероятност тя да узнае това, но… още по-голяма вероятност да е на такова място, че да не бъде в състояние да го спре.

Тя въздъхна, надигна глава и се втренчи в китките си.

В крайна сметка всичко зависеше от екипажа, а не й се мислеше на какво натоварване ще подложи хората. Космическите пехотинци нямаше да са от особена полза за Венизелос и той със сигурност щеше да избере само корабен персонал. Това означаваше, че ще вземе със себе си почти десет процента от екипажа — и би било много трудно да му откаже най-добрите десет процента, с най-голям опит в пилотирането на малки машини. Собствените й екипи за орбитален митнически контрол щяха да бъдат съставени от остатъка, а тя вече бе забелязала удивително голям брой търговски кораби в орбита около Медуза. Нямаше представа каква търговия въртят с местните, но явно превозваха много стока, а тя имаше задължението да проверява всеки от тези кораби.

Знаеше, че ще е изкусително да се ограничи само с преглед на списъка на товарите, но не това се очакваше от нея. Подобна процедура бе подходяща за кораби, навлизащи в системата само за да преминат през Възела; но когато корабите търгуваха с Мантикора или доставяха стоки, тя трябваше да инспектира товарните совалки и самите кораби за контрабанда. Това означаваше дълга и тежка работа за нейните хора, а всяка група трябваше да бъде ръководена от офицер.

Дори ако не възникнеха други задачи, „Безстрашен“ оставаше с хроничен недостиг на екипаж и Хонър виждаше как се развихря ефектът на доминото. Недостигът на екипаж означаваше по-дълги смени, по-малко свободно време и повече негодувание сред екипажа, който и без това беше враждебно настроен към нея, а точно сега трябваше всички на борда да положат максимални усилия.

Тя въздъхна отново, стана и огледа празната зала. Тъй да бъде. Обучението и собственият й характер я призоваваха да поведе хората, но ако не успееше по този начин, щеше да увещава, да притиска или да сплашва. Трябваше да постигне своето.

Можеха да я мразят колкото си искат, стига да изпълняват дълга си.