Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (29)

27.

Лейтенант Франсис Малкълм от АЗМН се прозя и разкърши рамене в креслото. Глайдерът се носеше над ниските предпланини, покрити с безкрайни километри мъх. Нещо изтропа отзад, Франсис извърна глава и видя стрелеца ефрейтор Труман да слиза от оръжейната куличка.

— Извинявай, Франи.

Малкълм неволно се намръщи. Също като Барни Исварян, тя бе минала през космическата пехота, но в АЗМН не държаха особено на формалностите, а Труман беше полицай от кариерата, прехвърлен тук от полицейското управление на Сан Джорджо, Мантикора. Отдавна бе зарязала опитите да го накара поне мъничко да заприлича на войник. Нямаше смисъл. А и няма причина, каза си тя. Макар и цивилни, хората от АЗМН умееха да се справят, когато станеше напечено.

— Забравих си термоса — каза Труман и отново се изкатери нагоре.

Малкълм чу бълбукането и поклати глава. Кафе на пост! Не, това определено не беше космическата пехота.

— Наближаваме отметка триста, Франи — промърмори пилотът и Малкълм кимна.

Откакто напуснаха Делтата, летяха на зигзаг и затова напредваха само с около седемдесет и пет километра в час. Имаше чувството, че едва се тътрят, особено след като Исварян обясни на инструктажа колко е спешна задачата, но поне наближаваха най-далечната точка, откъдето можеше да е дошъл номадът. И със сигурност не бяха забелязали тълпи въоръжени медузанци. Никой не можеше да скрие от нейните сензори толкова много метал и топли тела, а…

— Какво е това? — стресна я гласът на сержант Хаябаши.

Малкълм вдигна глава. Сержантът гледаше навъсено инструментите си и тя усети как устните й се свиха, когато зърна светлото петно на екрана.

— Енергиен източник. Може да е електрическата система на въздушна кола или малък генератор.

— Каквото и да е, не му е мястото тук, нали? — попита Хаябаши.

Малкълм поклати глава.

— Вярно. Но да не прибързваме, сержант. Пратиха ни да търсим дрогирани туземци. Може да е нечие аварийно кацане.

— Да, госпожо, може и да е леля ми — отговори кисело Хаябаши и Малкълм неволно се усмихна. — Така или иначе…

Сержантът не довърши, защото петното изчезна. Той затрака с клавишите, после се озърна към лейтенанта.

— Нещо прекъсна сканирането, госпожо.

— Видях. — Малкълм настрои своите системи. — Изгубихме сигнала. Може да го закрива някакво възвишение, или е скрит и случайно сме засекли пробив в изолацията.

— Скрит?

Малкълм сви рамене.

— Казвам само, че е възможно, сержант. — Тя се обърна към пилота. — Дай назад, Джеф. И слез на стотина метра. Искам да видя с очите си това нещо, ако го засечем.

— Слушам, обратен завой — отговори пилотът.

Глайдерът рязко зави. Хаябаши изсумтя и превключи на визуален режим.

— Мамка му! — промърмори след малко той и веднага се намръщи. — Извинявайте, госпожо, но бяхте права. Виждате ли?

Пръстът на сержанта потупа дисплея и Малкълм се приведе напред. Присви очи, когато видя нещо като естествена пещера, от която се подаваше носът на въздушна кола, покрита с камуфлажна мрежа. Тя тръсна глава и погледна термалните и магнитни сензори. Не показваха нищо и Малкълм се обърна към пилота.

— Задръж неподвижно, Джеф. А ти имай готовност, Труман — подхвърли през рамо тя и включи връзката с центъра на АЗМН. — Не очаквам неприятности, но да не забравяме случая с лабораторията. Това ми се вижда адски подоз…

От таблото й прозвуча сигнал за тревога и тя стреснато се обърна към него. Изведнъж на екрана изникнаха магнитни и топлинни източници. Разцъфнаха навсякъде, сякаш извираха от земята — и точно така беше, осъзна тя в следващата секунда. Отворът с въздушната кола беше вход към огромна система от пещери и туземците извираха оттам, сякаш връщането на глайдера им бе подало сигнал за атака.

И стреляха. Облачета дим се надигнаха от мъха като гъби, сляха се в невероятен килим от сиво-бяла мъгла. Глайдерът подскочи, когато стотици куршуми се врязаха в корема му; някой отзад изкрещя.

Глайдерът не беше брониран. Нови куршуми пробиваха корпуса от здрав и еластичен пластик. Малкълм чу Труман да ругае с изтънял глас, но пулсорната куличка вече бе влязла в действие, всяка цев бълваше петнайсетмилиметрови експлозивни куршуми с обшивка от осколочна керамика. Огънят проряза почвата, разкъсвайки с еднаква лекота мъх и медузанци, но Труман можеше да стреля само в една посока, а от пещерите извираха още и още въоръжени тълпи.

Пилотът натисна дроселите докрай и турбините изреваха, но вече бе късно. Сержант Хаябаши подскочи в креслото с мъчително хъркане, когато оловен куршум се впи в тялото му, проби го по дължина и изхвръкна от рамото сред кървав фонтан. Сержантът се просна върху таблото. Малкълм усети мирис на кръв и разкъсани органи, после в обшивката на дясната турбина цъфнаха назъбени дупки и от двигателя изригна ослепителен пламък на горящ водород.

Това не можеше да е истина. Шок и ужас замъгляваха мозъка й, но ръцете й действаха самостоятелно. Пръстите й дори не трепереха, а гласът й прозвуча много спокойно, когато вдигна микрофона към устните си.

— Централа АЗМН, тук Сиера-едно-едно. Позиция три-нула-нула километра северно от река Три притока.

Повредената турбина избухна и обгърна в пламъци дясната половина на корпуса. Пилотът трескаво спря притока на водород и Малкълм усети как глайдерът завибрира, докато градушката от куршуми обсипваше гравитационната му намотка.

— Обстрелват ме въоръжени местни жители. Имаме жертви. Падаме.

Труман изпищя и падна от купичката, притискайки с две ръце окървавения си корем. Пулсорите замлъкнаха.

— Аварийно приземяване! — изкрещя пилотът, но продължи да се бори с непослушните прибори. Всяка секунда във въздуха го опазваше още мъничко от освирепелите медузанци.

— Повтарям, Сиера-едно-едно пада — продължаваше Малкълм със същия неестествено спокоен тон. — Трябва ни помощ. Повтарям, трябва ни помощ.

Тя смъкна слушалките и се хвърли покрай сгърчения Труман към оръжейната купичка. Изкатери се горе и сръчно намести рамене в ремъците, които Труман трябваше да си е сложил. Ремъците автоматично се стегнаха, ръцете й напипаха ръкохватките и тя изсипа огнен вихър върху побеснялата тълпа медузанци, тичащи към единственото равно място, където можеха да кацнат.

Убийствен удар разтърси глайдера, Малкълм се вкопчи в ръкохватките и изпъшка, когато ремъците се врязаха в раменете й. Чу нечий вик, но пилотът си знаеше работата. Глайдерът разораваше почвата сред облаци мъх и прах, парчета от корпуса хвърчаха наоколо, но бяха кацнали… и все още живи.

А към тях с рев се носеха хиляди медузански номади.

Малкълм чуваше хлипане и стонове на ранени, но чу също отварянето на амбразури и пискливия вой на първата пулсорна пушка. При падането се беше ударила в нещо и струя кръв заслепяваше лявото й око, но дясното виждаше ясно. Индикаторът за захранването все още светеше в зелено, а моторът на купичката забръмча, когато тя натисна педала.

Малкълм обсипа с кръстосан огън невероятния жив прилив. Убиваше десетки, стотици, но те продължаваха да прииждат. Куршуми пробиваха купола на купичката, парчета пластик се впиваха в лицето й, но тя стискаше ръкохватките и обливаше с огън бясната тълпа.

Все още стреляше, когато тояги и приклади разбиха купичката и десетки медузански ръце я измъкнаха навън.

Ножовете чакаха.

 

 

Свързочният терминал върху бюрото на Хонър избръмча тихо.

Тя излезе изпод душа, бършейки мократа си коса, наметна кимоното и натисна бутона.

— Капитане? — В гласа на Уебстър звучеше тревога. — Спешен сигнал от лейтенант Стромболи, госпожо.

— Свържете ме.

— Слушам, госпожо.

Уебстър изчезна от екрана и на негово място се появи тревожното лице на Макс Стромболи.

— Какво има, лейтенант? — попита Хонър с подчертано спокоен глас.

Лейтенантът преглътна.

— Госпожо, мисля, че трябва да знаете… преди петнайсет минути засякохме предаване от глайдер на АЗМН. Казаха, че са под обстрел и падат. После прекъснаха. Централата опитва да се свърже, но няма отговор.

Гласът на Хонър стана по-рязък.

— Патрулът на майор Исварян ли беше?

— Да, госпожо, така мисля. И… — Стромболи замълча и се озърна, сякаш някой му каза нещо, после пак погледна Хонър. — Госпожо, не знам дали има връзка… не виждам как може да има… но онзи товарен кораб, „Сириус“, напуска орбита, а определено не е поискал разрешение.

Стромболи изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото разтревожен, но Хонър изтръпна. Изпълваше я същата мощна увереност, както в Академията, когато се бореше със сложна тактическа задача. Изведнъж всичко си идваше на мястото. Невъзможно! Цялата идея бе смехотворна! Но нямаше друг отговор.

Стромболи неволно отдръпна глава от екрана, когато очите й пламнаха. Тя забеляза реакцията му и се застави да се усмихне.

— Благодаря, лейтенант. Добре се справихте. Оттук нататък поемам аз.

Тя изключи връзката, вдигна прозрачния похлупак в края на капитанския терминал и натисна червеното копче под него.

Воят на бойни сирени огласи лекия крайцер. Екипажът наскача от койките, изтърва чашите кафе, скочи от масите в столовата, захвърли картите или книгите и се втурна към бойните постове. Воят пронизваше до кости и само мъртвец не би го чул.

Хонър остави сигнала да вие и се свърза с мостика. Дежуреше Пановски и очите му се разшириха, когато я видя.

— Двигателят в пълна готовност… веднага, лейтенант — кресна тя.

— Слушам, госпожо! — Слисаният Пановски дори козирува, после облиза устни. — Какво става, капитане?

Тя махна с ръка.

— После ще обяснявам. Свързочникът да открие мадам Естел. Ще разговарям с нея от мостика. Действайте с двигателя, лейтенант!

Тя изключи връзката и се завъртя към шкафа. Дръпна вратата, извади скафандъра и захвърли кимоното на пода, после седна на ръба на леглото и пъхна крака в скафандъра. Флотските космически костюми бяха по-гъвкави и удобни от моделите за монтажници и миньори, и тя бе благодарна за това, докато трескаво свързваше маркучите и надяваше костюма върху все още мокрото си тяло. Пъхна ръце в ръкавите, запечата шевовете и докато грабваше шлема и ръкавиците, огледа индикаторите. Всички светеха в зелено.

При първия звук на сигнала Нимиц бе скочил от стойката си. Той познаваше процедурата не по-зле от нея и припна през каютата към масивната кутия, която Хонър бе монтирала веднага след идването си на борда. Тази кутия й бе струвала цяло състояние, защото представляваше изработен по поръчка спасителен модул, снабден с автоматичен авариен сигнал, какъвто имаше всеки флотски скафандър. Вратичката се захлопна автоматично зад Нимиц. Котаракът не можеше да я отвори отвътре, но системите му осигуряваха сто часа живот, дори ако каютата бъдеше разхерметизирана.

Хонър спря да провери вратичката на модула, после изскочи от каютата и изтича към асансьора.

Когато пристигна на мостика, сигналът бе замлъкнал и тя се застави да крачи бързо, но уверено. Всички сектори бяха заети и Хонър чуваше тихи гласове да докладват, докато бойният индикатор бързо преминаваше от оранжево към червения цвят на пълна готовност.

Маккиън я бе изпреварил. Той стоеше до капитанското кресло и изглеждаше спокоен, но по челото му избиваха капчици пот. Хонър кимна и се настани в креслото. Монитори и дисплеи я обкръжиха с поток от информация, но тя продължаваше да гледа Маккиън.

— Статус?

— Всички сектори са в готовност, капитане — рапортува помощникът. — Импулсният клин задействан… очакваме готовност за полет след десет минути. „Сириус“ потегли преди шест минути… с пълно ускорение от четиристотин и десет g.

Той замълча и Хонър стисна зъби. Това беше сравнително бавно за военна машина, но невероятна скорост за търговски кораб. Само военни импулсори можеха да осигурят такова ускорение за грамада като „Сириус“… и само военен гравикомпенсатор би позволил на екипажа да оцелее.

— Куриерският кораб?

— Почна да загрява клина си малко след нас, госпожо.

— Разбрано. — Хонър се озърна през рамо. — Имаме ли връзка с местния комисар, господин Уебстър?

— Да, госпожо.

— Свържете ме.

На екрана се появи пребледнялата мадам Естел. Тя отвори уста, но Хонър вдигна ръка и заговори първа.

— Извинявайте, мадам Естел, но нямам време. Мисля, че вече знам какво става. Чухте ли нещо повече за патрула?

Мацуко мълчаливо поклати глава и лицето на Хонър се вкамени.

— Много добре. Изпращам космическата пехота. — Тя стрелна поглед към Маккиън, който кимна и натисна бутона, за да предаде заповедта. — Боя се, че нищо друго не можем да сторим за вас. Ако не греша, много скоро ще си имаме свои проблеми.

— Разбирам — прекъсна я мадам Естел, — но има нещо, което трябва да знаеш. Засякохме предаване от района, където падна патрулът. Току-що успяхме да го разкодираме. Говорещият не се назова и наричаше получателя с кодово име, но веднага след това засякохме сигнал от хейвънското консулство към товарния кораб, тъй че знаем за кого е било съобщението.

— Какво каза? — попита Хонър.

Вместо отговор мадам Естел пусна записа и от таблото пред Хонър изхриптя мъжки глас:

— Одисей! Одисей незабавно, по дяволите! Скапаният шаман се е побъркал! Изскачат от пещерите и не мога да ги удържа! Надрусаните копелета се развилняха!

Чу се рев на медузански гласове и трясък на изстрели, после мадам Естел спря записа.

— Благодаря, мадам Естел — каза Хонър. — Сега разбирам какво става. Успех.

Тя изключи връзката, приведе се над маневреното табло и започна да въвежда вектори. Щеше да е рисковано, но орбиталният трафик бе намалял и ако се справеше…

— Колко остава до готовност на импулсора? — попита тя, без да вдига очи.

— Четири минути и двайсет секунди — дрезгаво рапортува Маккиън.

Хонър кимна. Можеше да се справи. Навярно. Тя въведе минутите на дисплея си и броячът започна да примигва.

— Благодаря. Потегли ли пехотата?

— Да, госпожо. Заедно с доктор Съчън. Лейтенант Монтоя пристигна преди час.

Хонър вдигна очи и на каменното й лице се появи мимолетна, но истинска усмивка. После тя пак се приведе към дисплея.

— Ще преследваме „Сириус“, господин Маккиън. Трябва на всяка цена да му попречим да напусне системата. Какъв е сегашният му курс?

— Направление две-седем-четири на нула-девет-три от центъра на системата, капитане — обади се гласът на лейтенант Бригам.

— Какво е положението в тази посока, Мерседес?

— При сегашното ускорение ще достигнат хиперпространствения предел на около една светлинна минута преди Телермановата вълна, капитане — докладва Бригам.

Хонър изруга наум. Точно от това се боеше.

— Импулсор след три минути, госпожо — рапортува Маккиън.

— Господин Уебстър!

— Да, госпожо?

— Запишете сигнал до лейтенант Венизелос в център Василиск за незабавно препращане до щаба на флота. Открит текст. Спешно.

Тя чу как Уебстър преглътна.

— Слушам, госпожо. Готовност за запис.

— Господин Венизелос, заповядайте на първия наличен кораб да предаде през Възела следното съобщение до щаба на флота. Текст: Личен код Лима-Майк-Ехо-девет-седем-едно. Ситуация Зулу. Повтарям, Зулу, Зулу, Зулу. Край. — Тя чу как Маккиън тихо ахна зад нея. — Това е всичко, господин Уебстър. Предайте съобщението.

Уебстър помълча за миг, а когато отговори, гласът му беше неестествено спокоен.

— Слушам, капитане. Съобщавам ситуация Зулу. — Ново мълчание. — Ситуация Зулу предадена, госпожо.

— Благодаря.

Хонър искаше да се облегне назад и да си отдъхне, но нямаше време. Съобщението, което бе продиктувала, не се използваше никога при учения. Ситуация Зулу имаше само един смисъл: вражеско нападение.

— Капитане, сигурна ли сте… — започна Маккиън, но тя вдигна ръка.

— Време до готовност, помощник?

— Четирийсет и три секунди.

— Благодаря. — Тя въведе новата стойност и забеляза мимоходом, че Доминика Сантос е успяла да спести няколко секунди. Данните на таблото леко се промениха. — Старшина Килиън?

— Слушам, капитане?

Раменете му бяха напрегнати, но гласът му звучеше спокойно.

— Подгответе курс три-пет-седем на едно-седем-едно, старшина Килиън. По моя заповед искам ускорение триста g за десет секунди. После курс две-седем-четири на нула-девет-три и пълна мощ на двигателя.

Над мостика се спусна смаяна тишина, по-дълбока дори от тишината при обявяването на ситуация Зулу. Старшина Килиън се озърна през рамо.

— Капитане, този курс…

— Знам точно накъде води, старшина Килиън — сряза го Хонър.

— Капитане — този път говореше Бригам с официален глас, — правилникът изисква да изтъкна, че с този курс нарушавате междупланетни транспортни схеми.

— Прието. Старшина Браун, моля, въведете в дневника предупреждението на пилота и отбележете, че поемам пълна отговорност.

— Слушам, госпожо — отвърна Браун и я погледна така, сякаш очакваше всеки момент на устата й да избие пяна.

— Импулсорният клин вдигнат, госпожо — рапортува Маккиън.

— Курсът заложен ли е, старшина?

— Тъй вярно, госпожо. Курс три-пет-седем на едно-седем-едно Ускорение три-нула-нула g за едно-нула секунди. Заложена също така промяна две-седем-четири на нула-девет-три.

— Благодаря. — Хонър усещаше зад гърба си напрежението на Маккиън, но нямаше време за него. — Време до готовност на куриерския кораб?

— Трийсет и шест секунди, госпожо — рапортува лейтенант Кардонес с изтънял глас.

— Много добре. — Тя изчака секунда и на брояча върху таблото се появи нула. — Действайте, старшина Килиън!

— Изпълнявам — отвърна той почти със страхопочитание и „Безстрашен“ се стрелна шеметно напред и надолу.

Ръцете на Хонър се впиха в подлакътниците на креслото, но тя дори не мигна, когато лекият крайцер се вряза в самото сърце на орбиталния трафик около Медуза. Беше заложила вектора на око, без грижливо пресмятане и проверка, както се изискваше по устав. Просто нямаше време. Но мозъкът й все още работеше на безумни обороти и тя знаеше, че е права.

Хейвънският куриер изникна на екрана пред нея. Импулсорните му възли започваха да се нажежават, но още не бяха в готовност. От аварийните маневрени двигатели изригнаха облаци пара, когато капитанът се опита да избегне бясната атака на „Безстрашен“, но те бяха твърде слаби, за да отместят кораба на повече от няколко метра за толкова кратко време, а крайцерът връхлиташе срещу крехкия куриер като разгневен ястреб.

Някой ахна, офицерите се напрегнаха за неминуемия сблъсък, но лицето на Хонър остана каменно. Ръбът на енергийното поле навлезе далече навътре в границите за безопасност и обгърна за миг малкия кораб. Мощният импулсорен клин превърна кърмовите възли на куриера в облак нажежена метална пара, после „Безстрашен“ отмина и звездите на екрана се завъртяха в лудешки танц, когато крайцерът рязко смени курса и мигновено включи на максимално ускорение от петстотин и двайсет g.

— Боже мой! — прошепна някой, когато „Безстрашен“ прелетя само на десет километра от един грамаден търговски кораб.

Хонър дори не обърна глава. Вече търсеше на екрана червената точка на бягащия „Сириус“.

— Капитане?

Уебстър изглеждаше потресен, както всички останали.

— Да, Самюъл? — отвърна разсеяно Хонър.

— Капитане, получих съобщение от куриерския кораб. Изглеждат много разстроени, госпожо.

— Не се и съмнявам. — Хонър неволно се усмихна и усети как напрежението на мостика изведнъж се разсейва. — Свържете ме.

— Слушам, госпожо.

На екрана се появи много млад офицер в сиво-зелената униформа на Народния космически флот. Носеше лейтенантски пагони, а по лицето му странно се смесваха гневни червени петна и бели петна на ужас.

— Капитан Харингтън, протестирам срещу вашите безотговорни и незаконни маневри! — развика се младежът. — Едва не унищожихте кораба ми! Цялата кърмова…

— Много съжалявам, капитане — прекъсна го благо Хонър. — Боя се, че не гледах накъде карам.

— Не сте гледали накъде… — Хейвънският капитан не довърши и стисна зъби. — Настоявам да спрете и да помогнете на екипажа ми в отстраняването на повредите.

— Съжалявам, но е невъзможно, капитане — каза Хонър.

— Според междузвездната конвенция от… — започна лейтенантът, но тя го прекъсна с любезна усмивка.

— Разбирам, че формално съм в нарушение, капитане. Но несъмнено местният комисар на Нейно Величество ще ви окаже цялата необходима помощ. Междувременно ние сме малко заети и не можем да спрем. Довиждане, капитане.

Тя изключи връзката, облегна се назад и промърмори:

— Май малко сбърках, нали?

Екипажът зяпна, после в мостика избухна всеобщ смях на облекчение. Хонър се усмихна, но когато погледна Маккиън, лицето му беше сурово.

— Спряхте куриера, кептън — тихо каза той, — но какво ще направите с другия?

— Ще спра и него — отвърна Хонър. — По всеки възможен начин.

— Но защо, госпожо? Казахте, че знаете какво става, но да пукна, ако разбирам нещо.

— Бягството на „Сириус“ беше последното късче от пъзела. — Хонър говореше тъй тихо, че Маккиън трябваше да се приведе към нея. — Разбирате ли, аз знам къде отива.

— Какво?!

Маккиън трепна, но после се овладя и огледа мостика. Десетина чифта очи, приковани към него и капитана, моментално се завъртяха към приборите. Той отново насочи недоумяващ поглед към Хонър.

— Някъде там, Алистър, вероятно само на няколко часа хиперпространствен полет, има хейвънска бойна ескадра. „Сириус“ се насочва за среща с нея.

Маккиън пребледня и очите му се разшириха.

— Това е единственият логичен отговор — продължи Хонър. — Наркотиците и оръжията на планетата трябваше да предизвикат нападение срещу анклавите. То трябваше да е изненадващо и да прерасне в кървава баня, изтребваща пришълците. Както сам отбелязахте, щяха да загинат и хейвънските търговци от северните анклави. Всъщност бих се обзаложила, че „Сириус“ е зачислен официално към някой от тези анклави. — Тя кимна. — Така става почти идеално, нали?

— Как, госпожо?

— Те се опитват с един удар да завладеят планетата. Капитанът на „Сириус“ бяга панически от местния бунт. Случайно се натъква на хейвънска военна ескадра, изпълняваща „рутинни маневри“. Естествено, разказва всичко на командира, който, потресен и ужасен, незабавно се отправя към Медуза, за да потуши бунта. — Тя погледна Маккиън и видя, че той започва да проумява. — А след това обявява Медуза за владение на Хейвън, тъй като Мантикора е доказала пълната си неспособност да опазва мира на планетата.

— Това е безумие — прошепна Маккиън. — Знаят, че никога няма да приемем.

— Дали?

— Трябва да знаят! А целият флот е само на един транзит разстояние, кептън!

— Може би вярват, че ще им се размине. — Гласът на Хонър звучеше безстрастно и хладно. — В парламента винаги е имало противници на анексията. Може би смятат, че едно кръвопролитие на Медуза ще им даде сили да се наложат.

— Никога — изръмжа Маккиън.

— Вероятно. Но те гледат отвън. Може би не осъзнават колко малък е шансът. Ако бе станало, както планираха, нямаше да имаме основание да подозираме тяхна намеса. Всички щяха да бъдат заети с бунта и никой нямаше да забележи изчезването на „Сириус“. Той щеше да доведе ескадрата и чак тогава щяхме да разберем какво става. И планетата щеше да бъде тяхна още преди флотът да реагира.

Хонър замълча и с изумителна бързина въведе данни в маневрената система. Резултатът се появи на екрана и тя го посочи.

— Погледнете. Ако изскочат от хиперпространството по курса, избран от „Сириус“, ще бъдат само на двайсет и две светлинни минути от Медуза. При максимална скорост ще влязат в орбита след по-малко от три часа и половина. Същевременно ще бъдат на около единайсет светлинни часа от Възела, тъй че могат да стигнат дотам за двайсет и осем часа и четирийсет и пет минути. Ако разберем за идването им едва когато излязат от хипера, ще имат време да заемат позиции срещу Възела, докато нашият флот минава през него. Маккиън пребледня.

— Това ще е обявяване на война — възрази той.

— Това също. — Хонър посочи Медуза. — Но ставащото на планетата ще е война само ако знаем кой го е направил, а те положиха огромни усилия да ни убедят, че всичко е дело на мантикорски престъпници. По същия начин забраната да минаваме през Възела ще бъде война само ако се опитаме да преминем и те ни обстрелят. Ако правилно предполагам, не може да са изпратили целия си флот. Всъщност, ако го бяха пратили и наистина искаха да се бият, нямаше да им трябва претекст. Просто щяха да налетят и да завземат Възела. Но ако имат само една или две ескадри, тогава можем да ги изхвърлим от системата, дори и да ни очакват. Загубите ни ще бъдат жестоки, но техните ще са сто процента. Би трябвало да го знаят.

— Тогава какво си мислят, че вършат, за Бога?

— Мисля, че блъфират — тихо каза Хонър. — Надяват се да не рискуваме, щом могат да ни нанесат тежки загуби. Да открием, че общественото мнение не приема такива жертви за една система, която и бездруго мнозина не искат. Но ако наистина блъфират, това е още една причина да нападнат със сравнително малка сила. Винаги могат да осъдят действията на командира, да заявят, че е надвишил властта си поради загриженост за клането на Медуза. Така си оставят вратичка за измъкване, особено ако никой не знае, че те са причинили клането. Но помисли, Алистър. Събитията на Медуза са само демонстрация. Претекст. Те не искат планетата, искат втори хиперпространствен възел. Дори шансът да е едно на петдесет, нима не си струва риска?

— Така е.

В гласа на Маккиън вече нямаше капка съмнение.

— Но може да греша за размера на силите им или за готовността им да се сражават — продължи Хонър. — В края на краищата техният флот е по-голям от нашия. Те могат да понесат загубата на две ескадри в началото на войната, особено ако ни нанесат тежки загуби. А дори със ситуация Зулу всичко ще става ужасно бавно. Съобщението ни ще стигне до щаба едва след тринайсет часа и половина, а „Сириус“ може да премине в хиперпространството след по-малко от три часа. Да речем, че до мястото на срещата им остават още три часа. При ускорение от четиристотин и двайсет g ще стигнат дотук само след дванайсет часа, а до Възела след четирийсет и един. Щабът ще разполага само с двайсет и седем часа и половина след получаването на сигнал Зулу, за да осигури отбраната на Възела. Ако адмирал Уебстър незабавно изпрати флота от Мантикора, ще им трябват…

Тя бързо въведе нови данни, но Маккиън я изпревари.

— Приблизително трийсет и четири часа за супердреднаут или трийсет и пет за кръстосвач — промърмори през зъби той.

Хонър кимна.

— Следователно, ако са готови да се бият, те ще имат три часа да разположат енергийни мини около Възела и да заемат позиция. Което означава, че единственият начин да избегнем военен конфликт е да попречим на „Сириус“ да достигне целта си.

— Как смятате да го спрете, госпожо?

— Все още сме в мантикорско пространство, а събитията на Медуза определено са „извънредно положение“. При тези обстоятелства имам власт да спра всеки кораб за проверка.

— Знаете, че Хейвън не приема това тълкуване на междузвездните закони, госпожо.

Маккиън говореше тихо и Хонър кимна.

— Ако не спре доброволно, ще го спра насила — каза тя. Двамата се спогледаха. — Щом Хейвън може да се отрече от действията на някой свой адмирал, то и Нейно Величество може да се отрече от действията на един обикновен капитан.

Маккиън я погледа още малко, после кимна. Не беше нужно да споменава какво следва. Един флагмански офицер можеше да оцелее след подобен скандал; обикновен капитан — не. Ако Хонър стреляше по „Сириус“ и предизвикаше междузвезден инцидент, принуждаващ кралица Елизабет да се отрече от нейните действия, с кариерата й бе свършено.

Маккиън се обърна и тръгна към тактическия сектор, но изведнъж спря. Постоя и се върна към капитанското кресло.

— Капитан Харингтън — изрече тържествено той. — Рапортувам, че напълно споделям изводите ви. Моля, мнението ми да се запише в дневника.

Хонър го изгледа смаяно и кафявите й очи омекнаха. Той сам не можеше да повярва на думите си. Официалното съгласие означаваше, че поема всички последствия от нейните действия. Щеше да сподели с нея отговорността — и позора. Но това му се струваше незначително, докато гледаше Хонър в очите, защото за пръв път, откакто бе дошла на борда, Маккиън видя в дълбините им пълно и безрезервно одобрение.

Тя поклати глава.

— Не, господин Маккиън. Аз отговарям за „Безстрашен“… и за действията си. Но благодаря. Много благодаря за предложението.

Тя протегна ръка и Маккиън я стисна.