Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хонър Харингтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
On Basilisk Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017)

Издание:

Автор: Дейвид Уебър

Заглавие: Гарнизон Василиск

Преводач: Любомир Николов

Година на превод: 2011

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-270-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/853

История

  1. — Добавяне

26.

„Безстрашен“ описа плавна спирала, безпроблемно навлезе в новата орбита и един малък катер излетя от хангара, за да се отправи към огромния мантикорски търговски кораб с официална писмена покана до капитана да заповяда на вечеря с капитан Харингтън. Търговският капитан несъмнено щеше да бъде смаян — и може би леко изплашен — от тази покана, но никой от хората на мостика не обърна внимание на мантикорския кораб или на катера. Цялото им внимание беше съсредоточено върху данните от пасивните инструменти, насочени към „Сириус“.

Голям кораб, помисли Хонър, гледайки монитора от капитанското кресло. „Безстрашен“ можеше да се настани спокойно в някой от товарните му трюмове и това придаваше тежест на хипотезата на Сантос. Да изоставиш подобен кораб по-дълго, отколкото е необходимо, значеше да хвърляш пари във вакуума. Никой собственик — дори и правителствена бюрокрация като хейвънското министерство на търговията — не би сторил това без много основателна причина.

Тя се облегна назад и погледна към тактическия сектор. Кардонес и Маккиън бяха привели глави над сензорното табло, а Уебстър следеше също тъй съсредоточено свързочния пулт. Ако този кораб предаваше някакви съобщения, правеше го с насочен лъч, а такъв лъч се откриваше адски трудно. Но пръстите на свързочния офицер танцуваха с хирургическа точност, насочвайки компютрите към издирване. Ако имаше един-единствен тъничък лъч, Уебстър щеше да го открие. Хонър не се съмняваше в това.

От таблото й долетя сигнал и тя натисна бутона.

— Тук капитанът.

— Кептън, получихме добри визуални данни от тактическия отдел. — Гласът на Доминика Сантос звучеше развълнувано. — В момента проучвам на монитора задните възли на „Сириус“. Не забелязвам корозия или нагар, а печатът не се вижда, но ви казвам, че има нещо много странно.

— Можеш ли да прехвърлиш изображението към моя дисплей, Доминика?

— Разбира се, госпожо. Една секунда.

„Сириус“ изчезна от монитора на Хонър и почти веднага бе заменен от силно увеличено изображение на задната част на корпуса. Един от двигателните възли, който на предишното изображение изглеждаше като главичка на карфица, сега изпълни екрана и Хонър се навъси. Нещо в образа изглеждаше не наред, но не успяваше да схване какво точно.

— Какво има, Доминика? — попита след малко тя.

— Много по-голям е, отколкото трябва, госпожо, и цялата форма е сбъркана. Вижте.

Курсорът очерта мястото, където възелът минаваше през външната обшивка на „Сириус“, и Хонър приведе глава настрани, когато забеляза широката черна ивица сянка около него.

— Виждате ли този отвор около основата на възела? Не би трябвало да го има. А сега погледнете.

Курсорът изчезна и покрай видимата част на възела плъзна ярка зелена линия. Тя започваше от основата, но после завиваше много по-рязко навътре и извън очертанията й оставаше почти една трета от цялата маса на възела.

— Това е профилът на нормален възел — каза Сантос и зелената линия почна да мига. — Този тук е прекалено широк за дължината си и не става дума за особеност на проекта. Възел с такъв профил не може да се построи — противоречи на физичните закони. Освен това погледнете. — Курсорът отново се появи и посочи дебел цилиндър, стърчащ малко под края на възела. — Това е главната гравитационна намотка, двойно по-голяма, отколкото се полага на възел с такива размери. Подхожда по-скоро на супердреднаут, отколкото на товарен кораб.

— Разбирам. — Хонър се вгледа в монитора. — От друга страна, те явно са построили, каквото са искали, и то е дошло тук на собствен ход.

— Знам — отговори Сантос, — но мисля, че тая проклетия е подвижна. Когато преминат в работен режим, изкарват извън корпуса останалата част от възела. Затова отворът е толкова широк — най-широката част на възела е вътре и трябва да я изкарват навън за избягване на злополуки. Кептън, ако това не е добре маскиран военен импулсорен възел, ще си изям таблото.

Много добре, Доминика — промърмори Хонър. Тя погледа още малко изображението и кимна. — Дай ми писмена преценка за възможното ускорение на двигателя — в импулсен и варшавски режим. Погрижи се и да запазиш всички данни. Ще трябва да ги подадем на корабостроителния отдел за консултация.

— Слушам, госпожо.

Сантос изключи връзката. Хонър вдигна глава и откри, че Маккиън стои до креслото й.

— Сантос казва, че имаме явно несъответствие, господин Маккиън — каза тя и помощникът кимна.

— Да, госпожо, чух края на разговора. Засякохме пълен работен заряд на всички алфа– и бета-възли от тази страна на корпуса, отпред и отзад. За системен тест се включват само алфите или бетите, не и двете заедно. А и защо ще тестват едновременно предните и задните възли? Освен това нивото на заряда остава стабилно вече десет минути.

Хонър го погледна и зърна зад сивите му очи отражение на собствените си мисли. Нямаше забрана търговски кораб да остава на орбита с включен импулсор, но това беше нечувано. Енергията на борда на звездолет струваше сравнително евтино, но дори и най-добрият реактор се нуждаеше от работна маса, а импулсорите гълтаха много енергия, дори и на празен ход. Поддържането на заряд без необходимост удряше търговците право по джоба. А и беше зле за апаратурата. Механиците не можеха да провеждат профилактика на работещ двигател, а и самите компоненти имаха ограничен срок на годност. Поддържането в работен режим ускоряваше тяхното износване и това пак беше удар по джоба.

Затова нито един търговски капитан не би поддържал двигателя в работен режим без много основателна причина. Но при бойните кораби нещата стояха различно. За активиране на импулсора от студен старт бяха необходими четирийсет минути; при предварително включени възли стигаха и петнайсет.

— Много интересно, господин Маккиън — промърмори Хонър.

— Все по-любопитно и по-любопитно, госпожо — потвърди Маккиън. — Огромни импулсорни възли и пълен работен заряд. Струва ми се, че разполагате с търсеното несъответствие, ако искате да се качите на борда, капитане.

— Може би да, може би не.

Нимиц усети тревогата на Хонър и лекичко захапа ухото й. Тя се усмихна и го свали в скута си, за да се спаси от посегателствата, но веднага стана пак сериозна и вдигна очи към Маккиън.

— Проблемът е, че не са длъжни да дават истински данни за двигателя си — изтъкна тя — и никой закон не им забранява да строят кораби, противоречащи на здравия разум. Фактът, че възлите им работят и нямат признаци на износване, определено потвърждава, че са излъгали „Магесник“ за техническите си проблеми, но разполагаме само с това. Един добър адвокат ще ни обори веднага, а трябва да признаем, че от два месеца и половина дори не са пратили совалка до планетата. Без физически контакт с когото и да било няма как да ги обвиним в контрабанда. Просто висят на орбита и никому не досаждат като добри и почтени космически търговци. Това означава, че доказателствата ни засега са ужасно слаби, а и още не искам да сваля картите.

Тя погали ушите на Нимиц, опитвайки да се пребори с необичайната колебливост. От една страна, вероятно можеше да оправдае изпращането на инспекторска група въз основа на данните от наблюдението. Но ако го направеше и хейвънитите наистина крояха нещо, щяха да разберат, че тя ги подозира. Тогава със сигурност щяха да подадат цял куп дипломатически протести. Най-много я мъчеше това, че не можеше да реши кое я плаши повече — протестите или рискът да разкрие подозренията си. Мислеше, че е първото, но едно тъничко вътрешно гласче се чудеше дали не е второто.

Тя затвори очи и се помъчи да обмисли вариантите възможно най-хладнокръвно. Истинският проблем беше, че според междузвездните закони капитанът можеше да откаже да приеме инспекторите, ако нямаха доказателства, че нарушава закона или застрашава сигурността на Мантикора. Ако капитан Коглин откажеше, тя имаше само две възможности: да приеме плесницата или да прогони „Сириус“ от мантикорското пространство. Разполагаше с власт да постъпи така с всеки кораб, който отказва да разреши проверка, но после трябваше да оправдае действията си пред Адмиралтейството и си представяше какви заглавия ще предизвика: „Кралският флот прогонва търговски кораб с повреден двигател“, „Товарен кораб пратен да загине в хиперпространството от безсърдечен мантикорски офицер“, „Хейвън протестира срещу безчовечното деяние на Харингтън“.

Тя потръпна от тази мисъл, но си помисли, че в краен случай би понесла това. Някои новинарски агенции вече имаха в какво да я обвинят — особено контролираните от Хауптман и неговите приятели. Но истинският проблем беше, че дори и да осуетеше плановете на Хейвън, като прогони „Сириус“, никога нямаше да узнае какви са били те и да попречи на осъществяването им по някакъв друг начин. А й се струваше, че всеки толкова целенасочен план трябва да има резервни варианти, а това означаваше, че…

— Капитане?

Тя отвори очи и откри, че Уебстър стои до Маккиън.

— Да, господин Уебстър?

— Извинявайте, госпожо, но реших, че ще искате да го чуете. Има тристранна обезопасена връзка между „Сириус“, консулството на Хейвън и куриерския кораб на консулството. — Хонър приведе глава настрани и Маккиън сви рамене. — Нищо повече не мога да кажа, кептън. Използват много тънък лазерен лъч и в момента няма много комуникации. Пуснах два пасивни приемника, но хванах само наличието на връзка. Не мога да се закача за тях, без да монтирам приемник в някой от лазерите, а те със сигурност ще забележат.

— Можете ли да кажете дали са с променлива честота?

— Не, госпожо. Но като знам колко тънък лъч използват, бих се учудил, ако не са. Тънкият лъч не им трябва по технически съображения на толкова малко разстояние. Трябва да е предпазна мярка.

— Ясно. — Хонър кимна и колебанието й се превърна в спокойствие. — Господин Маккиън, щом господин Тремейн се прибере на борда, искам да ни върнете на предишната орбита, но малко зад куриерския кораб.

— Слушам, госпожо — машинално отвърна Маккиън, но Хонър забеляза недоумението в очите му.

— Дръжте „Сириус“ под око, но се опитайте да разберете дали и възлите на куриерския кораб са в работен режим — продължи тя. — Вече установихме, че става нещо странно и че в основата стои Хейвън, но все още не знаем какво. Искам да разбера, помощник. Искам да ги хвана на местопрестъплението и да ги разоблича.

— Да, госпожо.

— Междувременно искам и „Безстрашен“ да бъде в постоянен импулсен режим. Ако някой от онези два кораба потегли нанякъде, трябва да мога да го последвам. Ясно?

— Ясно, госпожо.

— Добре. — Тя се обърна към свързочния офицер. — Господин Уебстър, трябва ми кодирана връзка с мадам Естел.

 

 

— Права си, Хонър. Определено замислят нещо.

Мадам Естел изглеждаше уморена и Хонър се запита дали е успяла да заспи след нощния разговор.

— Няма никакво съмнение — съгласи се Хонър. — Особено след като открихме, че и двигателите на куриерския кораб са в пълна готовност. Неприятно ми е да го кажа мадам Естел, но това никак не ми харесва.

— Не се упреквай. — Мацуко разтърка очи, после с въздишка отпусна ръце на бюрото си. — Нямаше да чакат в готовност, ако не смятаха, че имат много добра причина да тръгнат нанякъде, а проклетият куриер има дипломатически имунитет. Не можем да го пипнем, ако потегли.

— Не ме тревожи това, а че са два, госпожо — мрачно отвърна Хонър. Мадам Естел я погледна с изненада и тя сви рамене. — Не че искам дипломатически инцидент, но големият ми проблем е, че имам само един кораб. Ако двата обекта потеглят в различни посоки, мога да преследвам само единия.

— Но какъв е смисълът? — изстена комисарят. — Аз имам дрогирани местни жители, въоръжени с барутни пушки и настървени да изтребят всички пришълци, а ти имаш два звездолета с включени двигатели! Каква е връзката?

— Не знам… все още. Но съм сигурна, че има връзка, и целият този комуникационен поток ми се струва показателен.

— Съгласна съм. Ще видя какво мога да разбера.

— Да разберете?

Хонър изненадано вдигна вежди и мадам Естел се усмихна уморено.

— За съжаление не съм толкова доверчива, колкото биха желали началниците ми от министерството по медузанските въпроси. Моите хора се сдобиха с… някои свързочни приспособления извън официалния списък. Наблюдаваме много внимателно комуникациите на чуждите анклави.

— Така ли? — изненада се Хонър.

— Не казвай на никого, Хонър. Може да си имам неприятности.

— Предполагам — усмихна се Хонър.

— Правилно предполагаш. Хейвънитите обаче не само променят честотите, но и кодират всички предавания. Успяхме да проникнем в честотите им — ако не са ги променили пак през последните дни, — но не можем да се справим с кода.

— Мислите ли, че знаят какво правите?

— Трудно е да се каже. Може да знаят, особено ако има пряка връзка между товарния и куриерския кораб — каза замислено мадам Естел. — Оттук не можем да засечем тази линия, тъй че имат поне един сигурен канал.

— Но това би означавало, че мозъкът на операцията е горе — изтъкна Хонър. — Иначе нарежданията пак би трябвало да минават през консулството.

— Вярно. — Мацуко направи гримаса и нервно затропа с пръсти по ръба на бюрото. — Мразя догадките — въздъхна тя.

— И аз. Е, каквото и да са намислили, явно го подготвят отдавна, а онзи вожд казва, че Делтата ще е нездравословно място през зимата. Колко остава? Още два месеца?

— Някъде там. Значи смяташ, че разполагаме с толкова време, за да разнищим тази история?

— Не знам. Но знам, че едва започваме да подреждаме пъзела и трябва да побързаме, независимо за кога са насрочили операцията си. От друга страна, вече разкрихме достатъчно, за да пристъпя към официални действия.

— Официални?

— Подготвям рапорт лично до първия космически лорд с всички факти, подозрения и изводи — мрачно каза Хонър. — Може да реши, че съм луда… но може и да реши, че ми трябват подкрепления.

— Кога могат да дойдат?

— При тази оскъдна информация в най-добрия случай след около петдесет часа, и то ако не ме сметне за луда и ако има кого да изпрати насам. Лично аз бих се изненадала, ако видим полезна реакция след по-малко от три-четири дни, но поне е стъпка в правилната посока.

— А дотогава ще разчитаме само на себе си — отбеляза мадам Естел.

— Да, госпожо. Какво става с патрула на Барни?

— Трябва да потеглят… — мадам Естел погледна часовника — след около двайсет минути. Барни провежда последен инструктаж в хангара; после ще дойде тук. Имат изрична заповед да не кацат никъде, без да ни уведомят, и да наблюдават всичко по пътя към целта. Така поне ще можем да знаем къде не са поклонниците на онзи шаман.

— Добре. Искам да добавя в рапорта си какво е открил. И лично аз ще се чувствам малко по-добре, ако знаем как точно стоят нещата долу.

— Аз също. — Мадам Естел поклати глава. — Добре, Хонър. Благодаря. Дръж ме в течение, ако разбереш нещо.

— Непременно, госпожо.

Хонър изключи връзката и преметна крак върху крак. Събра пръсти под брадичката си и се унесе в мисли. Не знаеше колко време е минало, но накрая тихичко изсумтя и отпусна ръце.

— Господин Маккиън?

— Да, госпожо?

Хонър му махна с ръка и първият помощник се приближи.

— Мисля, че навлизаме във финала — каза тя съвсем тихо. — Опитвам се да не прибързвам с изводите, но всичко започва да придобива смисъл.

Хонър замълча и Маккиън кимна.

— Прегледах плана за разгръщане на Пападопулос и ми се струва добър — продължи тя. — Но искам да внесе две промени.

— Да, госпожо?

— Първо искам космическите пехотинци веднага да заемат места в катерите. Тесничко е, но ще имат къде да спят. И искам да са в готовност за незабавен десант. Могат да си сложат броните по време на полета или дори след кацането.

— Да, госпожо. — Маккиън извади бележника си. — А втората промяна?

— Искам лейтенант Монтоя и другите ни медици да се върнат на борда. До средата на вахтата, ако е възможно.

— Моля, госпожо?

Хонър се усмихна на изненадата му.

— Официално реших, че е нелюбезно да предлагам на мадам Естел и АЗМН услугите на нашия младши медицински персонал, ако възникне инцидент. Поради богатия опит на доктор Съчън смятам за далеч по-разумно да им предложа нейната помощ.

— Разбирам, госпожо. — Очите на Маккиън леко просветнаха. — А… хм… неофициалната причина?

— Неофициално, господин Маккиън — гласът на Хонър стана суров, — мадам Естел и Барни си имат отличен медицински персонал, а в анклавите има и доста цивилни лекари. С общи усилия все ще успеят някак да мъкнат на гръб доктор Съчън.

Маккиън трепна от убийствения сарказъм в гласа на капитана, но кимна.

— Освен това — продължи Хонър, — макар и с десет години по-млад, лейтенант Монтоя е сто пъти по-добър лекар от нея. Ако ни потрябва медик, ще трябва да е най-добрият.

— Наистина ли очаквате да ни потрябва?

Маккиън не скри изненадата си и Хонър смутено сви рамене.

— Не знам. Наречете го предчувствие. Или само нерви. Но ще се чувствам далеч по-спокойна, ако Съчън е долу, а Монтоя на „Безстрашен“.

— Разбрано, кептън. Имам грижата.

— Добре. Ще бъда в каютата си. Имам да пиша рапорт.

На лицето й се появи странна усмивка — смес от умора, тревога, озадаченост и някакво дълбоко вълнение — и Маккиън усети как го побиват тръпки.

— Кой знае — тихо довърши Хонър. — След още няколко часа може да имам нещо интересно за рапорта.

Тя взе дървесния котарак и тръгна към асансьора. Маккиън стоеше и се питаше защо усмивката й го плаши толкова.