Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хонър Харингтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
On Basilisk Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017)

Издание:

Автор: Дейвид Уебър

Заглавие: Гарнизон Василиск

Преводач: Любомир Николов

Година на превод: 2011

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-270-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/853

История

  1. — Добавяне

28.

— Централа АЗМН, тук Сокол. Три минути до мястото на последния сигнал от Сиера-едно-едно. Имате ли нови сведения за нас?

Докато чакаше отговор, капитан Нико Пападопулос се озърна през рамо. Въпреки теснотията в катера, старши сержант Дженкинс и лейтенант Килгор вече бяха успели да облекат в броня почти целия трети взвод.

Доктор Съчън се свиваше на седалката зад капитана. Мургавото й лице беше мъртвешки бледо и тя машинално притискаше към гърдите си аварийния медицински комплект.

— Сокол, тук централа АЗМН — долетя глас и Пападопулос се обърна към таблото. — Нямаме нови сведения.

— Тук Сокол, разбрано. Няма нови сведения. Ще ви държим в течение.

— Благодаря, Сокол. И успешен лов. Тук централа АЗМН, край.

Пападопулос насочи вниманието си към картата върху дисплея до лакътя му. Не знаеха къде точно е паднал Сиера-едно-едно, но имаха най-обща представа. За жалост теренът не изглеждаше твърде удобен. Някой спря до него и той вдигна очи към мичман Тремейн.

— Скенерът ни засича един или два енергийни източника, сър — каза мичманът. — Вече предадохме данните на АЗМН.

Лицето му беше изопнато, но той се приведе почти предизвикателно към дисплея на Пападопулос. Появиха се две светли точки само на пет километра една от друга. И двете бяха неясни, но едната примигваше много по-слабо от другата. Капитанът се вгледа в тях, после решително посочи мигащата.

— Това е Сиера-едно-едно.

— Как може да сте сигурен, сър?

— Погледнете терена, господин Тремейн. Този сигнал тук е не само по-слаб, но и в долина с единственото равно място на километри наоколо. Другият е върху хълм. Или под него — добави замислено той.

— Под него?

— Сигналът е едва доловим, господин Тремейн, а плътната почва предлага много добра изолация. Разумно е да го заровят, но не са се справили много добре. Ние го виждаме, а нещо е накарало Сиера-едно-едно да се спусне и кокиларите да го свалят. Може би също са забелязали източника и са слезли да огледат.

— Разбирам. — Тремейн се почеса по брадичката, после погледна космическия пехотинец. — Смятате ли, че е примамка? Че нарочно са подмамили патрула?

— Възможно е — съгласи се Пападопулос, — но по-скоро бих казал, че е немарливост. Не виждам причина да започват бунт сред пущинака. А вие?

— Не, сър. Но ако разрешите, бих пратил единия катер да огледа източника. Ще останат два за подкрепа на вашите хора, но ако някой там е привлякъл нарочно патрула, ще го засечем.

— Превъзходна идея, господин Тремейн — каза Пападопулос. — Всъщност…

— Сокол, тук АЗМН-две — долетя от таблото гласът на Барни Исварян.

— АЗМН-две, Сокол слуша.

— Никос, остават ни още петнайсет минути полет, но гледам данните от вашите сензори. Мисля, че западният източник трябва да са нашите хора. Съгласен ли си?

— Потвърждавам, майоре.

— Какви са намеренията ти?

— Спускам първата група разузнавачи… — Пападопулос погледна хронометъра и данните за първо отделение на трети взвод — след петдесет и девет секунди. Те ще обезопасят зоната около предполагаемото място на катастрофата и ще потърсят оцелели. Останалите ми хора отиват на двайсет километра юг-югоизток покрай хребет едно-три-пет. Там има дълга долина със стръмни брегове. Ще се опитаме да задържим и обезвредим противника в долината.

— Разбрано. Водя две роти. Ще спусна едната при твоите хора, после с антиграва ще прехвърля останалите на север. Може би ще успеем да минем зад тях и да ги поставим между два огъня. — Настана мълчание и Пападопулос се стегна за неминуемия въпрос. — Има ли признаци хората на лейтенант Малкълм да са живи, Никос?

— Няма признаци, майоре — глухо отвърна Пападопулос.

Чу как Исварян въздъхна.

— Постарайте се, Никос.

— Ще го сторим, сър. — Прозвуча рязък сигнал и над десантния люк замига ярка светлина. — Спускаме първото отделение, майоре. Ще ви държим в течение. Тук Сокол, край.

 

 

Сержант Тадеус О’Брайън прекрачи през люка в пустотата и полетя надолу заедно с другите. Включи антиграва и изпъшка от удара, жесток като ритник на муле. Но О’Брайън бе свикнал. С добре тренирано движение задейства реактивните двигатели на костюма и се извъртя във въздуха, за да насочи сензорите и електронния бинокъл към разбития глайдер. Дори разузнавателната апаратура не можеше да проникне през корпуса, но лицето на сержанта се изкриви, когато видя труповете наоколо.

Из обраслата с мъх низина лежаха триста или четиристотин мъртви кокилари, разкъсани от огъня на бордовите оръжия. Но не бяха само те и О’Брайън едва не повърна, когато видя първото човешко тяло. Изглежда, някой бе опитал да се спаси с бягство; оръжието му лежеше до зловещите останки. О’Брайън се молеше да е бил мъртъв, когато са го догонили, но прикованите с ножове крайници на изкормения труп подсказваха друго.

Екзоскелетът на бронята пое удара при приземяването. Сержантът погледна дисплея си. Всичко изглеждаше добре, почти като на учение. Сигналите на отделението обкръжаваха глайдера в идеален кръг.

— Шарън, поеми охраната на периметъра — нареди той. — Аз взимам хората на Бил и отивам да проверя глайдера.

— Слушам, сержант — изрече в слушалката гласът на ефрейтор Шарън Хилиард.

Хилиард беше корава жена, млада, но вече със седем години служба, и все пак О’Брайън усети облекчението й.

— Стимсън, Хадли — подвикна тя на двамата плазмени стрелци в отделението, — заемете позиции на онзи хребет на север и ни прикривайте. Елън, искам ти и…

О’Брайън изключи канала и махна на другия ефрейтор и петимата войници от групата му.

Беше зле. Много по-зле, отколкото се боеше. Бяха извлекли стрелеца от купичката и трудно можеше да се познае, че това разкъсано тяло е било на жена. По дяволите, трудно можеше да се познае, че изобщо е било човешко, и той стисна зъби, докато вървеше през кървавите петна.

Стигна до зеещ отвор в корпуса на глайдера и звуковите сензори на бронята доловиха отвътре пращенето на разкъсани кабели, но нямаше никакви признаци на живот. О’Брайън въздъхна, затвори очи, после се провря до кръста и видя ужаса.

Отскочи назад, преглътна и пребледнялото му лице се обля в пот. Затвори очи и опита да си представи, че всичко е сцена от холографски филм.

Не помогна. Вътрешността на глайдера беше оплискана в алено, сякаш там бе вилнял луд с кофи кръв. Накълцаните крайници, телата и главите с избодени очи го изпълниха с нещо по-лошо от ужас, но той се застави да прекрачи през отвора. Не мислеше, не чувстваше и се водеше единствено от инстинкта си.

Нямаше оцелели и това мъничко го зарадва — че никой не е изтърпял докрай зверствата на кокиларите. Приключи огледа и докато се обръщаше да излезе, в замръзналия му ум пулсираше само една мисъл: Мили Боже, какво може да накара някого да извърши това?

Навън спря и се опита да сдържи сълзите. Дишаше задавено и се радваше, че костюмът го изолира от миризмата на кръв и смърт. Най-сетне отново отвори очи и се изкашля.

— Няма оцелели — каза той на отделението.

Гласът му звучеше дрезгаво и немощно, но за щастие никой не зададе въпроси. Превключи на командирския канал.

— Сокол-пет, тук Сокол-три-три.

— Сокол-три-три, Сокол-пет слуша — отговори старши сержант Дженкинс.

— Сокол-пет, няма оцелели. Повтарям, няма оцелели.

— Тук Сокол-пет, прието. Изчакайте.

О’Брайън стоеше с гръб към глайдера и гледаше в пустотата, докато Дженкинс се съвещаваше с капитан Пападопулос. После се обади капитанът:

— Сокол-три-три, тук Сокол Лидер. Разбрано, няма оцелели. Някакви признаци за враждебно присъствие?

— Няма признаци, Сокол Лидер. Има стотици мъртви, но нищо друго.

В този момент на дисплея просветна сигналът на Хилиард.

— Изчакайте, Сокол Лидер. — Той бързо смени канала. — Да, Шарън?

— Чух какво каза, сержант. Предай на Лидера, че не виждам пушки. Трябва да са ги събрали, преди да продължат.

— Разбрано, Шарън. — О’Брайън отново включи командирския канал. — Сокол Лидер, тук Сокол-три-три. Съобщавам, че не виждаме пушки на кокиларите. Изглежда, са ги взели от мъртвите.

— Разбрано, Сокол-три-три, няма пушки. Може би оръжията им не достигат за всички. Има ли признаци да са взели въоръжението на патрула?

— Не, Сокол Лидер. Те… са се задържали доста време, но видях няколко пулсорни пушки. Вероятно не знаят как да ги използват.

— Да се надяваме, Сокол-три-три. Добре. Имам нова задача за вас.

Първите глайдери на АЗМН прелетяха отгоре и завиха на юг, за да спуснат десант зад тълпата медузанци, бързащи към река Три притока и анклавите. О’Брайън видя как се снишиха рязко да огледат обезобразените останки от Сиера-едно-едно, докато той слушаше гласа на Пападопулос.

— Флотът ми съобщава, че има друг енергиен източник на пет точка три километра. Може би това е подмамило патрула. Да го проучим е също тъй важно, както да спрем кокиларите. Един катер виси точно отгоре, но от наземните части вие сте най-близо. Флотът отговаря на четвърти канал, позивна „Сокол-три“ и има готовност за въздушна поддръжка. Проверете и докладвайте. Заловете когото намерите. Разбрано?

— Тъй вярно, Сокол Лидер, разбрано. Да проверя енергиен източник в посока нула-три-девет, да обезопася района и да докладвам. Позивна на флота „Сокол-три“. Действаме, сър.

— Добре, Сокол-три-три. Дръжте ме в течение. Тук Сокол Лидер, край.

— Тук Сокол-три-три, край.

О’Брайън превключи на канала на отделението и огледа картата. Ако там имаше енергиен източник, щеше да е под земята, но той и хората му имаха сензори да го открият.

— Шарън, Бил, чухте ли?

— Тъй вярно, сержант — отговори Хилиард, след нея потвърди и ефрейтор Ливайн.

— Добре, Бил, твоите хора минават отпред. Отваряй си очите на четири. Ако са замесени пришълци, може да имат модерни оръжия. Не забравяй какво стана, когато АЗМН атакува лабораторията.

— Разбрано, сержант.

— Шарън, прати Стимсън и Хадли да прикриват Бил по фланговете, но останалите да ни пазят гърба. Чу ли?

— Разбрано, сержант — отговори Хилиард и замълча за момент. — Сержант, началството каза ли как иска пленниците — живи или мъртви?

— Не каза и аз не попитах — отсече О’Брайън. Последва красноречиво мълчание. — Добре, хора, да се размърдаме.

Бронираните пехотинци обърнаха гръб на ужаса и поеха на изток.

 

 

— Сокол Лидер, тук Сокол-три. Сокол-три-две докладва движение от посока нула-три седем.

Лейтенант Килгор говореше тихо, сякаш се боеше да не го чуят медузанците. Пападопулос погледна дисплея в набързо организирания команден пост и кимна. Изглежда, майор Исварян имаше право за ефекта на мекоха върху кокиларите. Тия негодници се движеха по права линия към анклавите, без да проявяват никаква предпазливост. Което беше просто чудесно за капитан Никос Пападопулос.

— Сокол Лидер приема, Сокол-три. Следвайте ги, но на безопасно разстояние.

— Слушам, Сокол Лидер.

— Сокол Лидер до всички Соколи. Противникът приближава от нула-три-седем. Пригответе се за атака по мое нареждане.

Зад гърба му се чуваше тракане на метал и пластик. Шестима от лекарите на Исварян подготвяха полеви превързочен пункт. Пападопулос се намръщи и махна с ръка на сержанта от четвърти взвод, който стоеше наблизо.

— Да, сър?

— Реджано, къде е доктор Съчън?

Сержант Реджано се озърна за миг, после погледна командира в очите.

— Там, където ни свали совалката, сър. — Пападопулос заплашително приведе глава настрани и сержантът побърза да отговори на незададения въпрос. — Отказва да се приближи до фронта, сър.

— Ясно. — Пападопулос си пое дъх и погледът му стана суров. — Сержант Реджано, върнете се на мястото на десанта и уведомете от мое име доктор Съчън, че се нуждаем от нейното присъствие. Ако откаже да ви придружи до превързочния пункт, използвайте всички необходими средства — включително сила, — за да я доведете. Разбрано, сержант?

— Тъй вярно, сър!

Реджано козирува с нескрито удоволствие и тръгна назад.

Пападопулос преглътна напиращата в гърлото му неприлична дума, прогони яда и се замисли за предстоящата задача. Погледна визуалния дисплей върху дясното коляно на старши сержант Дженкинс. Изображението на долината от птичи поглед идваше от един от двата катера, увиснали високо в небето, и Пападопулос настръхна, когато видя как сякаш самата почва пълзи към позициите му. Тълпата кокилари беше широка два километра и дълга три. Прииждаше през обраслата с мъх равнина като необятен прилив. Бяха поне десет хиляди — много повече от най-песимистичната му преценка. Дори с подкрепата на АЗМН съотношението беше трийсет или четирийсет към едно. И слава Богу, че ги засякоха тук, а не между анклавите.

Беше избрал това място, защото долината, пресичаща хребета, предлагаше най-удобния път на юг и медузанците прииждаха насам точно както се надяваше Пападопулос. Те навлязоха откъм север, започнаха да се сгъстяват и той за последен път провери позициите.

Планът му до голяма степен разчиташе на бойните брони на трети взвод и той съжаляваше, че не успя да върне за подкрепление групата на О’Брайън. Но нямаше как. Трябваше да проверят онзи енергиен източник, преди някой да е избягал оттам. Но при това положение взводът на Килгор се разтягаше много рисковано. Бронираното му отделение преграждаше долината на юг заедно с тежкото въоръжение на Пападопулос. Би трябвало да се справят, особено с подкрепата на сержант Хауъл и кацналите глайдери на Исварян, но така на Килгор му оставаше само едно отделение разузнавачи за прикриване на двата фланга.

Раздадоха се гневни гласове, единият писклив и висок — гласът на лекарката от „Безстрашен“, — после звук от удар, но Пападопулос не им обърна внимание и се съсредоточи върху по-важни неща. От двете страни на долината разузнавачите притичваха между прикритията и той ги наблюдаваше, хапейки устни.

Не се тревожеше за бронираните пехотинци, но останалите бяха със стандартни бронежилетки, а хората на Исварян нямаха и това. Без съмнение оръжията им можеха да превърнат долината в кланица, но дори и с въздушна подкрепа част от противниците им щяха да се измъкнат от зоната. Това изглеждаше смехотворно за съвременната военна наука. Всички наръчници, които бе чел, всички лекции, които бе слушал, заявяваха категорично, че зле въоръжени диваци не могат да преодолеят подобна огнева мощ. Но наръчниците и лекциите нямаха предвид такава орда, защото именно съвременната огнева мощ превръщаше подобно скупчване в самоубийство. Това означаваше, че няма начин да прецени какви поражения могат да издържат медузанците — особено ако са упоени с мекоха, — преди да се разбягат, а по фланговете им имаше само две тънки редици въоръжени разузнавачи, които да ги пресрещнат. Ако медузанците бяха достатъчно дрогирани, за да продължат все напред, ако успееха да нахълтат между леко бронираните му пехотинци…

— Дръж под око фланговете, Дядка — каза той тихо на Дженкинс и включи армейския канал. — Ястреб-едно, тук Сокол Лидер. Наблюдавайте склоновете. Ако се разбягат, искам бързо да ги пресрещнете.

— Тук Ястреб-едно, разбрано, Сокол Лидер — отговори мичман Тремейн. — Ще наблюдаваме фланговете.

— Благодаря, Ястреб-едно.

Той отново се загледа в картата, на която противникът нахлуваше в долината. Още петнайсет минути.

 

 

Лейтенант Лиам Килгор гледаше с едно око дисплея на бронята, с другото проверяваше пулсорната си пушка. Разузнавачите му си свършиха работата, като засякоха кокиларите, после отстъпиха незабелязано. Сега беше време да опердашат противника и той изсумтя одобрително, като ги видя да се промъкват към набързо избраните позиции. Неговите хора трябваше да спират бягащите кокилари и да не ги допускат към по-зле защитените бойци отзад, но враговете бяха ужасно много. Жалко, че О’Брайън го нямаше, но и да беше тук, пак нямаше да уплътнят позициите. Но пък на хребетите над хората му имаше доста огнева мощ. Това можеше да помогне.

Господи, колко много гадини! Прииждаха още и още, и вече не му трябваха сензори, за да ги види. Те дори не опитваха да се крият. Сякаш бяха загубили прехвалената си способност да остават незабелязани, а звуковите сензори долавяха някаква писклива варварска песен. Около половината яздеха джернове, другите тичаха пеша и всички размахваха пушки, мечове, копия, дори тояги и се окуражаваха с викове. Над повечето от пушките стърчаха щикове и имаше нещо особено кръвожадно в крясъците на медузанците и явното им безгрижие на какво могат да налетят. Килгор имаше чувството, че долавя острата миризма на мекоха, а мисълта да се бие срещу същество, което не усеща страх и дори болка, бе непривична за космическия пехотинец.

От друга страна, каза си мрачно той, за кокиларите пък е непривично да се изправят срещу модерни оръжия. Чакаше ги голяма изненада…

— Сокол Лидер до всички Соколи. Огън! — долетя глас по радиото и Килгор машинално вдигна пулсорната пушка.

Палецът му превключи на автоматична стрелба, а кутрето му натисна бутона за експлозивни куршуми. Той изчака още един миг, видя тълпата медузанци през хладни, сякаш много далечни очи, после натисна спусъка.

Не беше касапница. Беше много по-лошо. Медузанците бяха натъпкани рамо до рамо в плътна, пресована цел. Ако пропуснеше някого, куршумът непременно намираше друга жертва.

Пулсорната пушка на Килгор се разтресе, малката гравинамотка изстреля надолу порой от четиримилиметрови куршуми. Експлозиите им не бяха чисти и бели като на стрелбище; бяха червени и димящи над разкъсаните медузански тела. Той обливаше със смъртоносен огън крещящата тълпа и за по-малко от двайсет секунди изпразни цял пълнител с четиристотин патрона. А неговата пушка беше само една от триста наоколо.

Над главата му прелитаха куршуми откъм хребетите над долината, а от юг се раздаде трясъкът на тежки многоцевни пулсори. Тежките оръжия откриха огън и плазмени блясъци изпаряваха десетки кокилари, а някои от хората на Исварян бяха въоръжени с ракети и гранатохвъргачки, които изхвърляха нагоре облаци разкъсана кокиларска плът. Скалистата долина се превърна в ад и дори мекохата не можеше да надделее над ужаса. Кокиларите виеха от страх и болка, гърчеха се като мравки в пожар, но докато едни умираха с писъци, други се втурнаха нагоре по склоновете с поразителната сръчност на трите си крака — право срещу убийствения огън.

Беше невероятно. Килгор зареди нов пълнител и не усети кога го изпразни. Зареди трети и пак откри огън. Ушите му кънтяха от дивата какофония на писъци и експлозии, и той просто не можеше да повярва. Кокиларите атакуваха тъй бързо, в тъй плътна тълпа, че не можеше да избие достатъчно, за да ги спре! Всеки разумен противник би побягнал от смъртоносния огън; не и кокиларите. Бяха като жива вълна, готова на всякакви загуби, за да достигне врага. Прескачаха мъртвите и ранените, изкачваха се все по-нагоре по склоновете, а разузнавачите бяха твърде малко, за да ги удържат.

— Сокол-три, тук Сокол Лидер. Отстъпете, Сокол-три. Очистете склоновете за флота.

— Разбрано, Сокол Лидер.

Килгор не позна гласа си. Беше безизразен и спокоен, напълно лишен от чувства, докато предаваше заповеди на разузнавачите. Измъкна се от прикритието, усещайки как примитивни куршуми отскачат от бронята му като градушка, когато най-сетне медузанците видяха хората му да тичат нагоре по склона. Отгоре пехотинците и войниците от АЗМН спряха стрелбата, докато разузнавачите притичваха през огневата им линия, а кокиларите нададоха победен вой, когато гибелната лавина отслабна. Втурнаха се след бягащите врагове, а онези в долината продължаваха да умират под унищожителния ураган откъм юг. Парче смачкано олово отхвръкна с трясък от шлема на Килгор.

Но сетне разузнавачите се оттеглиха и катерите връхлетяха с грохот на лазери и автоматични пулсори. Те плъзнаха над склоновете на долината, зад тях избухваха касетъчни и напалмови бомби, а лазерите прорязваха десетметрова ивица абсолютно унищожение през ревящата тълпа медузанци, после завиха обратно, за да повторят. И да потретят.

Отново, отново и отново… докато мъртвите се натрупаха на слоеве по петима-шестима и не остана нищо живо сред обгорения кошмар на тази долина на смъртта.

Сержант О’Брайън чу в далечината внезапния трясък на битката, но сега имаше други грижи. Отделението му бе заело стрелкови позиции по тесния остър хребет, а той наблюдаваше с бинокъл отвора на пещерата отвъд клисурата.

Отвътре стърчеше носът на въздушна кола и той стисна зъби, когато видя от двете страни дулата на пулсори. Издължената машина нямаше отличителни знаци, а наличието на тежко въоръжение я правеше незаконна, дори да бе имала регистрация. Въпросът беше какво да прави. Не беше полицай, а и не искаше да си играе на такъв след ужасната гледка в глайдера.

Той решително изръмжа и натисна бутона за прибиране на бинокъла.

— Ястреб-три, тук Сокол-три-три — изрече той в микрофона. — Готови ли сте да ги заковете, ако се опитат да духнат?

— Потвърждавам, Сокол-три-три — отговори командирът на катера. — Но няма да останат много доказателства, нали?

— Разбрано, Ястреб-три. Ще се опитаме да ги задържим, но имайте готовност.

— Дадено, Сокол-три-три. Успех.

— Благодаря. — О’Брайън отново се включи към мрежата на отделението. — Стимсън, виждаш ли козирката над оная кола?

— Виждам, сержант.

Плазменият стрелец говореше лаконично, почти отегчено, но О’Брайън го познаваше много добре.

— Искам да запушим пещерата заедно с машината. Може да потрябва за доказателство. Можеш ли да събориш козирката?

— Може и да стане — замислено каза Стимсън, — обаче скалата е много яка и не се обзалагам, че ще го направя оттук. Бебчето няма чак такава пробивна сила, а и ъгълът не е добър. Ако сляза малко надолу, сигурно ще се получи, сержант.

— Можеш ли да слезеш, без да те засекат?

— Може да се промъкне по северния край на хребета, сержант — предложи Хилиард. — Там има неравности и скали.

— На мен ми звучи добре, сержант — потвърди Стимсън.

— Действай, Стимсън.

— Тръгвам.

О’Брайън изсумтя доволно, но сензорите на бронята му вече долавяха вой на турбини и други механични звуци, както от отсрещната пещера, така и от другата точно под нея. Вътре можеше да има още превозни средства.

— Хадли, дръж под око долната пещера — нареди той. — Ако нещо се опита да излезе, закови го на място и майната им на доказателствата.

— С удоволствие, сержант.

— Шарън, когато Стимсън блокира колата, искам с твоите хора да покриете малката пещера отляво. Бил, с Паркър и Лавджой поемаш онази най-отдясно. Търнър и Франковски, вие сте с мен към средната. Хадли и Стимсън остават да ни прикриват. Всички ли чуха?

Раздаде се хор от потвърждения и той се застави да чака търпеливо, докато Стимсън се промъкваше към позицията. Сякаш мина цяла вечност, макар да знаеше, че само така му се струва. Оръжейният тътен от юг ставаше все по-силен и той прехапа устни, осъзнавайки мащабите на сражението. Сигурно гадините бяха повече, отколкото предполагаха. Опита се да прогони спомена за онова, което бяха сторили с нещастниците от АЗМН, и да се съсредоточи само върху задачата.

— На позиция съм, сержант — чу се гласът на Стимсън.

— Давай тогава — нареди О’Брайън и долу лумна ослепителен блясък.

Плазмената мълния освободи мигновено енергията си върху долния край на каменната козирка. Изригна облак изпарена пръст и нажежен кварц, но козирката издържа… за секунда. После втора мълния се вряза в тлеещия отвор. Масивната скала рухна с трясък към входа на пещерата. Каменната грамада блокира отвора, смаза носа на колата като тъпа гилотина и О’Брайън скочи на крака.

— Напред! — изрева той и бронираната му група незабавно се хвърли надолу.

О’Брайън стигна до централната пещера за по-малко от трийсет секунди и отскочи зад една скална издатина, за да се предпази от скрити оръжия. Хвърли бърз поглед към дисплея и изсумтя доволно. Всички бяха заели позиции до целите. Сега някой трябваше да надникне и да се моли да не му пръснат главата.

— Прикривай ме, Търнър — изръмжа той и предпазливо изтича към отвора.

Пред него се разкри тесен тунел с грапави стени. Готов за стрелба, той тръгна бавно напред и пак изсумтя, когато засече нови енергийни източници. Тъй. Това трябваше да е базата, която търсеха… и някъде там бяха негодниците, които са дали на кокиларите гадните пушки. Той се усмихна свирепо, но се застави да крачи все тъй бавно и предпазливо.

Пещерата зави наляво, разшири се и иззад завоя проблесна светлина. Той се прокрадна натам и присви очи, когато видя десетина човешки фигури свити зад скали, другопланетни контейнери и товарни машини. Всички кашляха сред облака дим и прах, нахлул в пещерата след изстрела на Стимсън. Изглеждаше, че са товарили въздушната кола за спешна евакуация. Но се налага промяна в плана, студено помисли О’Брайън. Вече никъде нямаше да отидат.

Повечето бяха с бронежилетки и О’Брайън видя няколко тежки оръжия плюс пет-шест пулсорни пушки. Но хората му бяха с бойна броня, а никой от онези копелета не знаеше, че той е над тях, нали така?

Понечи да натисне спусъка, но се удържа. Не беше полицай, но началството сигурно щеше да иска пленници. И улики.

— Стреляйте само на месо — прошепна той в микрофона. — Ако се наложи да стреляте, гледайте да не засягате оборудването — ще трябват улики, — но не поемайте глупави рискове.

Чу потвържденията и превключи на вторичния пълнител с обикновени куршуми. Въздъхна дълбоко и се промъкна още напред, а отдясно се появи Търнър. Спогледаха се и О’Брайън кимна.

— Хвърлете оръжията! — изрева изведнъж той.

Засилен от високоговорителя на бронята, гласът му отекна из пещерата. Хората долу подскочиха от изненада, двама-трима машинално захвърлиха оръжията и вдигнаха ръце.

— Не, по дяволите! — изкрещя някой.

Ослепителна светлина избухна върху скалата на три метра вдясно от О’Брайън, когато един от хората долу отчаяно стреля към него с плазмена карабина. Сержантът дори не мигна, но в очите му запламтя жесток блясък. Не повтори предупреждението. Цевта на пушката му помръдна леко надясно, той оголи зъби и хладнокръвно натисна спусъка. После още веднъж.

Куршумите профучаха през пещерата с две хиляди метра в секунда, а Тадеус О’Брайън неведнъж бе печелил състезания по стрелба с пулсорна пушка. Бронежилетката не можеше да ги спре на такова разстояние и те се врязаха точно където бе искал сержантът — един сантиметър под пъпа на полковник Брайън Уестърфелд.

Сержантът остана прав и чу как долу дрънчат захвърлени оръжия. Гледаше към пещерата и студената, горчива омраза в сърцето му се смесваше с надеждата призраците на избития патрул да чуват пронизителните писъци на простреляния негодник под него.