Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (26)

24.

Лейтенант Самюъл Хюстън Уебстър си тананикаше и преглеждаше огромния списък на рутинните сигнали и съобщения. Свещената древна традиция повеляваше всеки свързочен офицер да ненавижда бумащината, но Уебстър тайно си признаваше, че не е на ниво в това отношение. Понякога се ядосваше за загубеното време, но се гордееше с факта, че от всички офицери на борда само той знае за корабната информация колкото капитана.

Пръстите му танцуваха сръчно по таблото, а част от мислите му се рееха другаде, докато зорко следеше разкодирането на съобщенията. Свестен капитан имаме, помисли си той. Това бе най-силната похвала в неговия речник и малцина началници я бяха печелили. Уебстър не беше суетен или високомерен, но знаеше, че заради произхода си някой ден ще стане висш офицер. И поради това наблюдаваше командирите си с два чифта очи. Единият принадлежеше на млад офицер, желаещ да се поучи от чуждия опит, другият — на бъдещ флагмански офицер, и този чифт беше далеч по-критичен, отколкото можеше да се предположи.

Капитан Маккиън например много го разочарова. Ако някой на борда можеше да разбере какво иска капитан Харингтън и да й помогне, това беше той. Но напоследък Маккиън изглеждаше променен и Уебстър се постара да запомни как капитанът избягваше да притиска помощника си преди това. Понякога се тревожеше от нейната сдържаност, но крайният резултат наистина му отвори очите.

Странно, в известен смисъл. Капитан Харингтън беше удивително спокойна. Във флота се срещаха всякакви чешити и Уебстър бе виждал капитани, способни да прегризат стоманена броня в гнева си. Капитан Харингтън никога не повишаваше глас. Не че някой друг освен пълен идиот би си позволил да я ядоса. Всъщност Уебстър силно се изненада, когато разбра, че нейното спокойствие става още по-ефективно тъкмо защото друг капитан би бълвал огън и жупел.

Възхищаваше се на умението й да поддържа дистанция от подчинените — винаги на разположение, но без да им позволява да забравят, че тя командва. Същевременно умееше да скастри всекиго, когато поиска — както например накара Раф Кардонес да реши онзи проблем с роботите, — и сякаш знаеше всичко за целия екипаж. Знаеше дори, че Кардонес обича да го наричат „Раф“, но Уебстър не понася да го наричат „Сам“. Едва ли тази информация се намираше в личните досиета и Уебстър се чудеше откъде може да я е разбрала.

На екрана примига ново известие, символите като по вълшебство се превърнаха в ясен текст и той трепна. Изненадано вдигна вежди, зачете и изведнъж се усмихна. Дълго седя, потрепвайки с пръсти по таблото, после кимна. Щеше да остави това за последно. Беше най-обикновена рутинна „информация“, но Уебстър имаше вроден усет за подмолните удари между видните кланове във флота. Струваше му се, че известието ще озари деня (ако не и цялата седмица) на капитана, и щеше да е голяма изненада да го открие в края на списъка.

 

 

В тихата си кабина Хонър също работеше на терминала. Напоследък прекарваше твърде много време в заседателната зала. Присъствието на капитана отвъд люка можеше да притеснява младшите офицери, а след като Маккиън се съвзе, вече нямаше нужда тя да виси постоянно на мостика. През изминалата седмица и двамата бяха направили голяма крачка напред. Не достатъчна, за да компенсира пропуснатото, но все пак много полезна за корабното всекидневие.

Тя приключи със седмичния доклад на Доминика Сантос за поддръжката, одобри предложенията за отстраняване на някои дребни проблеми и разтърка очи. Люкът на столовата се отвори и Макгинес се появи с чаша горещо какао, сякаш усетил мислите й.

— Благодаря, Мак. — Тя отпи и се усмихна.

— Моля, госпожо — отвърна той и изчезна също тъй тихо, както се бе появил.

Хонър отпи още една глътка, остави чашата и се приготви за нова схватка с докладите, но звънецът на външния люк избръмча. Тя натисна бутона за свръзка.

— Да?

— Свързочният офицер, госпожо — съобщи часовият от космическата пехота.

Хонър направи гримаса. Не защото идваше Уебстър, а защото знаеше, че й носи цял куп съобщения за деня.

— Влизай, Самюъл — каза тя и отвори люка.

Уебстър влезе с инфоплочка под мишницата, козирува и протегна плочката през бюрото.

— Нося…

— … известията за деня — довърши Хонър и той се усмихна.

— Да, госпожо. Няма спешни съобщения.

Тя взе плочката, потвърди с палец приемането и отново се зачуди защо флотът настоява един офицер да си губи времето в разнасяне на поща. Уебстър можеше да й препрати всичко от мостика с едно натискане на бутона, но така бе прието във флота. Може би, помисли си тя, вярват, че така ще накарат капитаните наистина да четат всичко.

Уебстър козирува отново и изчезна през люка.

Хонър гледаше ту терминала, ту инфоплочката и се питаше кое ще е по-малко досадно. Съобщенията спечелиха — те поне не идваха от „Безстрашен“ — и тя включи плочката.

Първото съобщение се появи на вградения дисплей, тя го прегледа набързо и прехвърли на второто. После на третото.

Удивително бе какви бисери пращаха на своите офицери премъдрите лордове от Адмиралтейството. Не беше ясно например защо изпълняващият длъжността старши офицер на гарнизон Василиск трябва да знае, че занапред дреднаутите ще заменят два от транспортните катери с шести боен. Може би просто им беше лесно да разпращат сведенията накуп, вместо да подбират кое за кого е предназначено.

Тя се усмихна леко и продължи да чете. Някои сведения наистина имаха отношение към задачите й, например включването на силовите ножове в списъка на забранени стоки за Медуза; други бяха умерено забавни, но повечето я отегчаваха до смърт.

Но когато стигна до последното съобщение, очите й се разтвориха широко. Тя подскочи в креслото и с крайчеца на окото си забеляза как Нимиц надига глава.

Известието дори не беше до нея, но когато го прочете повторно, на лицето й грейна усмивка. Получаваше го просто „за сведение“ и се разсмя на глас, когато си спомни подозренията, че някой одобрява нейните действия. Явно същият „някой“ бе решил недвусмислено да й намекне за своето отношение, защото нямаше друга причина да пращат информацията до „Безстрашен“.

Беше рутинно известие от коменданта на станция „Хефест“ до адмирал лейди Люси Данвърс, трети космически лорд. Данвърс отговаряше за корабостроенето, а вицеадмирал Уорнър я уведомяваше, че за съжаление не можел да изпълни молбата й за ускорен ремонт на тежкия крайцер „Магесник“. Техническият екип потвърдил предварителната преценка на капитан лорд Иънг за сериозно износване на тунерите на Варшавски и се налагала незабавна подмяна. Това обаче означавало, че ще трябват още осем седмици за монтаж и задължителни тестове. Разбира се, вицеадмирал Уорнър щял да окаже всякакво съдействие за ускоряване на ремонта и изразявал своите дълбоки уважения към адмирал Данвърс.

Хонър внимателно остави плочката на бюрото и се помъчи да сдържи смеха си. Знаеше, че изглежда ужасно, когато се киска, но този път просто нямаше как да спре. Продължавайки да се кикоти като невъзпитана ученичка, тя скочи, грабна Нимиц и го завъртя из кабината, а котаракът отвърна с развеселено цвърчене.

 

 

— Е, това беше, сър.

Подофицер Харкнес избърса потта от челото си с мърлява кърпа и я прибра в джоба на гащеризона.

— Това беше — потвърди мичман Тремейн.

Той разкърши схванатите си мускули и се запита дали ще е под офицерското му достойнство също да избърше потта си.

— Благодаря, господин Тремейн.

Мичманът забеляза с леко раздразнение, че Дядката Дженкинс — по някаква незнайна причина космическите пехотинци на всеки кораб наричаха старшия си подофицер „Дядка“ — дори не се е изпотил. Дженкинс хвърли последен поглед към бойните брони в товарния трюм на катера, отбеляза нещо в инфоплочката и затвори люка.

— На твое разположение, Дядка — отговори Тремейн.

Харкнес мълчеше и гледаше с безкрайно превъзходство космическия пехотинец, а Дженкинс се преструваше, че изобщо не го забелязва.

— Значи остават само палетите с амуниции за втори катер — продължи жизнерадостно Дженкинс, докато вървяха по преходния тунел.

Тремейн едва не изстена. Беше се надявал да отложат това до другата вахта, а физиономията на Харкнес подсказваше, че и той е имал подобни надежди. Мичманът понечи да възрази, но прехапа устна. Зад изражението на Дженкинс определено се спотайваше лукава усмивка. Може би подофицер Харкнес имаше право относно космическите пехотинци… не че щеше да го признае открито пред Дженкинс.

— Разбира се, Дядка — отвърна той още по-жизнерадостно. — Заповядай насам. Подофицер?

— С удоволствие, господин Тремейн — рече кисело Харкнес и малката работна група се отправи към купчината палети.

 

 

— … и тъй, катерите са в пълна бойна готовност.

Маккиън приключи рапорта и изключи бележника си. Хонър кимна. По часовника на „Безстрашен“ бе късна нощ. Снежнобялата покривка между двамата беше покрита с остатъци от вечерята, а в другия край Нимиц все още си дояждаше. Хонър преметна крак върху крак и се загледа как острите му зъби с хирургическа точност обират месото от пилешка кълка. За хиляден път си помисли колко културно се храни с всичко друго, освен с целина.

— Мисля, че по-готови не можем да бъдем — каза тя.

— Само ми се ще да знам за какво сме готови — мрачно добави Маккиън.

— Минаха почти две седмици от посещението на Хауптман и все още няма никакви произшествия — изтъкна Хонър.

— Което само ме кара да се боя, че ни дебне нещо ужасно гадно — въздъхна Маккиън, после се усмихна криво и стана. — Е, каквото има да става, ще стане. Лека нощ, госпожо.

— Лека нощ, господин Маккиън.

Той кимна и излезе. Голяма промяна, каза си тя доволно. Много голяма.

Стана и посегна към полупразната купа със салата. Нимиц тутакси вдигна глава и очите му светнаха.

— Дръж, лакомнико.

Тя му подаде стрък целина и тръгна към банята. Вече предвкусваше удоволствието от дълъг горещ душ.

 

 

Събуди я дрезгаво бръмчене.

Хонър отвори очи. Винаги бе имала дълбок сън, но още първото командирско назначение бе променило това. Докато се надигаше, Нимиц сънено изрази протеста си. Той се изтърколи от любимото си място на гърдите й, тя лекичко го подхвана с една ръка и натисна бутона за свръзка.

Бръмченето престана и Хонър бързо приглади късата си коса. Това бе едно от предимствата на мъжката прическа. Така или иначе нямаше смисъл да се прави на хубавица и поне не губеше време, когато някой я събуждаше посред нощ. Грабна кимоното от стола, наметна го и натисна повторно бутона.

Екранът светна болезнено ярко в тъмната каюта. Беше разполовен и от едната страна я гледаше мадам Естел. Денонощието на „Безстрашен“ бе съгласувано с това на правителствения комплекс и Мацуко също беше по пеньоар върху нощницата, но в другата половина на екрана седеше Барни Исварян в пълна бойна униформа. Хонър видя зад него своя заместник главен лекар Монтоя и разпозна безупречно чистите стени на една от местните клиники.

— Извинявай, че те събудих, Хонър, но е важно.

Гласът на комисаря звучеше почти уплашено.

— Какво има, мадам Естел?

— Две сведения. Едното дойде преди няколко дни, но беше толкова неясно, че реших да изчакам. Барни току-що ми съобщи второто, и то променя всичко.

Хонър кимна и леко приведе глава настрани, подканвайки комисаря да продължи.

— В сряда ме посети Гиринату, един от номадските вождове — каза Мацуко. — Както всички номади, той не харесва градовете държави в Делтата, но преди две години ние помогнахме на клана му. Поради тукашния климат номадите всеки сезон мигрират от едното полукълбо в другото — или поне до екватора и обратно, — но кланът на Гиринату попадна в подранила буря, докато пресичаше Делтата. С антиграва измъкнахме повечето му хора и почти половината добитък, преди пороят да ги удави, и така се сприятелихме.

Тя помълча и вдигна вежди, сякаш питаше дали е достатъчно ясна. Хонър кимна.

— Добре. Кланът на Гиринату е част от Хинярх… можем да го наречем съюз на клановете. Както и да е, отивал да презимува на юг, но имал роднини в северното полукълбо и намина да ми каже, че един роднина от Мъхови хълмове му пратил известие. Не било много конкретно, но Гиринату смяташе, че трябва да знаем. В груб превод беше предупреждение, че тази зима Делтата няма да е здравословно място.

Лицето на Хонър се изопна и мадам Естел кимна.

— Точно това си помислих и аз, но за пръв път получавахме информация от местните и, както казах, беше много неясно. Затова не ти се обадих… докато не изникна новата вест. — Мадам Естел кимна към половината на своя екран, където беше образът на Исварян. — Ще продължиш ли нататък, Барни?

— Да, госпожо. — Исварян се настани по-удобно и погледна Хонър. — Сега съм в нашата клиника край Даугуаар до Трите притока.

Хонър се напрегна да си припомни картата на Делтата, после кимна. Река Трите притока се намираше далече на север, а Даугуаар беше най-далечният град държава. Следователно и най-близък до Мъхови хълмове.

— Обадиха ни се тази сутрин — продължи Исварян. — Един номад се дотътрил и рухнал пред градската порта. Стражата го домъкнала в клиниката. Дежурният лекар веднага разпознал симптомите — отравяне с мекоха в много напреднал стадий, — но забелязал също, че номадът носи много необичаен пояс. Докато местните му асистенти се грижели за жертвата, той отворил пояса.

Исварян посегна настрани и показа на Хонър голяма кожена кесия. Отвори я и тя прехапа устни, когато зърна мътния блясък на оловни куршуми.

— Носел и барутница — продължи мрачно Исварян. — Никой не видял пушка, но и това стигаше, за да дотичам веднага. Нашият Фриц — той посочи Монтоя, който се усмихна уморено — поиска да дойде с мен, за да види симптомите на отравянето. През повечето време седяхме до леглото на номада и го слушахме как бълнува, докато не издъхна преди десет минути. Беше съвсем зле. В толкова напреднал стадий интелектът почти изчезва, а и рефлексите му бяха съсипани, тъй че трудно го разбирахме, но и каквото разбрах ме изплаши до смърт, капитане. Все повтаряше за нови оръжия — пушките — и някакъв номадски шаман, дето раздавал „пълни шепи свещена мекоха“. Превеждам го почти буквално.

— По дяволите! — неволно прошепна Хонър. Исварян кимна.

— Нататък става още по-зле, госпожо. Това ни стигаше, за да разберем, че онзи шаман — който и да е той — има някаква връзка със строителите на лабораторията и онези, които са донесли пушките, ако не са едни и същи хора. Мисля, че вече е сигурно. Според умиращия номад шаманът получил пряко видение от боговете. Било време да прогонят проклетите пришълци от свещената земя на Медуза и за целта боговете му дали тия вълшебни оръжия. Още по-зле, боговете му казали, че не всички пришълци са лоши. Някои служели на боговете и ги тачели подобаващо, и точно от тия богоугодни пришълци идвала „свещената мекоха“. Изглежда е събрал местна армия и обещава, че когато лошите пришълци бъдат прогонени или принесени в жертва на боговете, добрите ще дойдат при номадите да им дадат още по-вълшебни оръжия и мекоха колкото искат.

Майорът замълча. Лицето му беше сковано от напрежение и тревога. Най-сетне мадам Естел наруши тишината.

— Всичко се изяснява, Хонър. Не е престъпна операция, а нечий целенасочен опит да предизвика въстание и да изтласка кралството от планетата.

— Хейвън — изрекоха едновременно Хонър и Исварян.

— И аз така си помислих — тихо каза Мацуко. — Но тъй като е първото, което хрумва на всички ни, смятам, че ще е добре да не прибързваме. От друга страна, не си представям кой друг може да бъде, а Хейвън най-упорито настоява, че нямаме истински суверенитет тук.

— Вярно. — Хонър замислено се почеса по носа. — Може да е работа на Андерман. Густав XI не би имал нищо против да стъпи здраво на Василиск и ще очаква ние автоматично да обвиним Хейвън. Но не мога да си го представя. В момента вниманието му е насочено към Силезия и ние сме му по-малка грижа, отколкото федерацията Мидгард. Всеки удар насам ще ни превърне в негов враг, а точно това не му трябва, ако иска да атакува силезийците и техните съюзници.

— А някой друг? Някоя от най-близките едносистемни нации?

— Едва ли, мадам Естел. Всички там се спотайват и гледат да не привлекат вниманието на Хейвън. Освен това каква полза ще имат от Медуза.

— А каква полза ще има Хейвън? — усъмни се Исварян.

— Не знам. — Хонър разтри носа си по-силно. — Крайната цел на Хейвън би трябвало да е Възелът, а не виждам как ще им помогне прогонването ни от Медуза, дори ако заемат нашето място. Но това, че ние не виждаме, не означава, че и те не виждат.

— Боя се, че трябва да те подкрепя — въздъхна Мацуко. — Но след като не виждаме логична причина да го правят, трябват ми абсолютни доказателства, преди да подам каквито и да било официални протести.

— Разбира се. — Хонър се облегна назад и скръсти ръце. — Трябва ни повече информация. — Тя погледна Исварян. — Знаеш ли откъде е дошъл умиращият номад, Барни?

— Не съвсем. Ако се съди по диалекта и личните му вещи, стигнал е твърде далече от дома си. Вероятно е някъде от района на Мъхово плато, може би малко по на юг. Да речем седемстотин или осемстотин километра от Делтата.

— Може ли да е минал толкова път в това състояние?

Исварян се озърна към Монтоя. Лейтенантът поклати глава.

— Не вярвам, госпожо. Не съм експерт по медузанците, но разговарях с местния лекар. При това състояние и бързата му агония бих се учудил, ако е останал на крака повече от двайсет-трийсет часа след последната си лула.

— Колко път може да мине за трийсет часа, Барни?

— Със сигурност не и седемстотин километра, капитане. Медузанците се движат по-бързо от нас, но дори ако е яздил джерн, няма как да измине повече от двеста-триста километра в това състояние.

— Добре. Това ни дава известна представа къде да търсим онзи, с когото може да е бил.

Мацуко кимна решително.

— Правилно. Барни, искам час по-скоро да пратиш патрул.

— Слушам госпожо.

— Да е по-голям — добави Хонър. — За всеки случай.

— И да го води човек с глава на раменете — каза Мацуко.

Исварян пак кимна.

— Веднага след разсъмване мога да пратя въоръжен глайдер с десет човека. Да речем, след около осем часа.

— Добре — каза Хонър с крива усмивка. — И след като вече ми съсипахте съня, може и аз да събудя някого. Не знам дали ще ни хрумнат гениални идеи, но не е зле да се посъветвам. Ще се обадя и на Пападопулос. Той сигурно ще поиска да разговаря с теб, Барни.

— Няма проблем. Мадам Естел знае свързочния ми код. Правителственият комплекс може да ми осигури кодиран канал където и да се намирам.

— Чудесно. В такъв случай, мадам Естел, ако с Барни ме извините, мисля да се облека. Ще ви се обадя след два-три часа да съобщя какво сме измислили… или че не ни е хрумнало нищо.

— Благодаря, Хонър.

В гласа на мадам Естел звучеше отчетливо облекчение и Хонър с усмивка изключи връзката.

Усмивката й изгасна едновременно с екрана. Тя стана и посегна към униформата си.